Властта на президента

75. Тридесет години преди това

След като излезе в дъжда от берлинския си хотел, аналитикът от ЦРУ Джак Райън намери малък ресторант, отворен дори сега, в единадесет вечерта, и си поръча наденица с пържени картофки и голяма халба бира. Седна до витрината и докато вечеряше, се взираше в мократа улица навън. След няколко минути отвори картата, за да се ориентира, и осъзна, че е само на няколко преки от мястото на „Шпренгелщрасе“, където рано тази сутрин стана престрелката.

Въпреки че минаваше единадесет и тридесет вечерта, когато излезе от ресторанта, реши да се разходи до апартамента на „Фракция Червена армия“ на пет преки оттук.

Намери ъгъла на улицата за по-малко от десет минути и остана изненадан колко мъртъв изглежда районът сега. Предишната вечер полицията не допускаше коли тук, но сега, дори и без полицейските, тук нямаше никакъв трафик. С изключение на бавните и редки таксита или един-двама пенсионери с чадъри, излезли да разходят кучетата си късно вечерта, на „Шпренгелщрасе“ нямаше никой друг.

Студеният дъжд усили, когато Райън доближи пресечката и забеляза една полицейска кола, паркирана пред сградата и насочена със задницата към нея. Не видя никого в колата, но двигателят работеше и затова той реши, че полицията е разположила охрана, за да не допуска любопитни на местопрестъплението.

Джак застана в един тъмен вход на североизточния ъгъл на „Шпренгелщрасе“ и „Тегелер щрасе“, откъдето можеше да вижда всичко.

Затворените големи врати на автосервиза не изненадаха Джак. В голямата тухлена постройка не се виждаха никакви светлини, а прозорците на по-високите етажи, строшени при престрелката преди почти двадесет и четири часа, сега се оказаха скрити с лъскав черен материал.

Изправен във входа, той реши, че няма да е зле да огледа апартамента още веднъж. Знаеше със сигурност, че специалните сили са махнали всичко с очевидна информационна стойност, но се надяваше, че може да са пропуснали нещо дребно, нещо, което да покаже връзката между Марта Шойринг, която загина в Швейцария, и руснаците.

Райън се запита какво ли може да е това малко нещо. За разлика от баща си, той не беше полицай и не разбираше от разследване на местопрестъпления, затова знаеше, че неоспоримото доказателство, което търси, ще трябва да е нещо като снимка на Марта на Червения площад.

„Никакъв шанс“ - каза си той.

Докато стоеше изправен във входа, една друга полицейска кола приближи и спря до колата на улицата. Двамата шофьори свалиха стъклата и се заговориха. От сто метра Джак чуваше само приглушените им гласове и видя блясъка от цигарата, която един от полицаите запали.

Излезе от входа, прекоси улица „Тегелер“ и тръгна край стената на сградата. Тук с изненада откри, че противопожарната стълба, по която се качи предишната нощ, не е прибрана докрай. И разбра, че ако поиска, може да я стигне с дръжката на чадъра си и да я свали.

Знаеше със сигурност, че полицаите в патрулните коли на ъгъла не могат да го видят тук, както и че те се разсейваха с приказки, и затова без никакъв предварителен план Джак реши да се изкачи по противопожарната стълба и да се вмъкне в сградата. Полицаите можеше и да минат оттук по някое време, но сериозно се съмняваше, че ще излязат от топлите си и сухи коли през идните няколко секунди.

И все пак Джак не посегна към стълбата веднага, а продължи да се разхожда, като се пазеше сух с чадъра и водонепропускливия си шлифер, но се изпоти при мисълта, че ще надникне пак в апартамента на третия етаж, който „Фракция Червена армия“ използваше за тайна квартира. Два пъти се саморазубеди да не го прави, но още два пъти си каза, че ако полицаите го хванат, което бе малко вероятно, няма да си навлече големи неприятности. Можеше да спомене някои от офицерите от специалните служби, с които се запозна снощи, и вероятно немците щяха да му прочетат неприятно конско, но това бледнееше пред възможността да задоволи любопитството си с нов оглед на апартамента.

Докато обмисляше следващия ход, отиде по средата на пътя към следващата пряка. Спря, обърна се, тръгна обратно към противопожарната стълба, като оглеждаше сградите, за да провери дали някой не го наблюдава.

Не видя никой.

Когато стигна до стълбата, Райън я свали бавно и относително тихо с дръжката на чадъра, след това го захвърли между два храста почти без никакви листа и се заизкачва.

Разбитите прозорци на първия етаж, от които Райън стреля по снайпериста на две преки в Източна посока, сега се оказаха затворени с картони в черни найлонови пликове. Райън без усилие отмести навътре картона и влезе в сградата. Погледна назад към безлюдната дъждовна улица, а после върна картона с черния найлонов плик на мястото му.

И така без особени усилия той се оказа вътре. Тук, както очакваше, цареше тишина, а коридорът, който и снощи беше тъмен, сега се оказа непрогледен. Нямаше никакъв източник на светлина.

Страхът от тъмното е естествен, но Джак нямаше причина да се страхува тук, защото знаеше, че сградата е празна и се охранява от полицията, обаче сърцето му биеше силно, докато с опипване налучкваше пътя си към втория етаж.

В сравнение с пълната тъмнина на коридора и стълбището вторият етаж се оказа сравнително добре осветен от големите прозорци от всички страни. И тук на мястото на натрошените стъкла имаше картон и найлон, но благодарение на няколкото здрави прозореца Джак без проблем мина през ателието и се насочи към стълбите за третия етаж.

Но не можеше да е сигурен за апартамента. Както в коридора два етажа по-долу, и тук нямаше да може да види ръцете си дори ако ги постави пред лицето си. За щастие си спомни, че при престрелката снощи куршуми и гранати бяха разбили всички прозорци в апартамента. Вероятно същите хора, сложили картон и найлони долу, са го направили и тук и затова той с опипване намери шнура на малка лампа на една масичка. Дръпна го, но тя не светна, което не го изненада.

След още няколко секунди налучка втори шнур, който водеше до лампа с крушка, останала здрава в хаоса на снощното меле.

Свали едно одеяло от близкия стол, с което прикри лампата, за да остане светлина, колкото да огледа стаята.

Холът му се стори по-малък сега, когато се намираше в него сам. Дузината детективи, командоси и британски агенти бяха създали усещането за простор, но всъщност стаята се оказа само пет на пет метра, с прекалено много евтини и напълно натрошени мебели и с дупки по стените. На пода се виждаше очертание с формата на тяло, легнало настрани и с ръце, протегнати на една страна, а крака - на другата, във формата на буква S. Това беше очертанието на жената, убита първа - Джак прочете името й в доклада днес следобед. Улрике някоя си. Спомни си надупченото й тяло и автомата до него.

Сега момичето и автомата ги нямаше, но очертанието на пода и кървавото петно бяха останали.

Джак се замисли за снощната сцена. Все още долавяше миризмата на барутен дим, а му се струваше също, че усеща и мириса на смъртта.

След минута угаси лампата и опипом се върна към антрето, а после зави към спалните.

Малката стая на Марта Шойринг му се стори дори още по-тъмна от антрето. За момент опипа стената, за да потърси ключ за лампа, но когато не намери нищо, коленичи и заопипва с ръце пода около себе си. Напипа някакъв кабел - оказа се, че води до паднала настрани лампа на пода, която той включи. Оказа се, че това е синя лампа с мехури, която очевидно е стояла на сгъваемата стойка за телевизор, използвана от Марта като масичка. Стойката лежеше килната до лампата.

Джак вдигна лампата, за да я използва като много слабо фенерче. Огледа потрошените мебели и дупките в стената. Погледна дрехите в гардероба и натрошеното стъкло на малката тоалетка.

В тихата стая се чуваше само лекото шумолене на найлона върху картона по прозорците.

Джак огледа стаята, обляна в бледа синя светлина. Никой не беше умрял тук, по пода и стените нямаше кръв. Но усещането за смърт витаеше, защото младата жена, обитавала това малко пространство, загина преди две нощи на няколкостотин километра на юг, в Швейцария. От нея бяха останали само малкото й лични вещи. В един кош в ъгъла се виждаше пране. В него имаше износена хавлия и дънки, черен пуловер и обикновен бежов сутиен и чорапогащи.

Изведнъж Джак усети, че нещо не е наред.

Знаеше, че специалните сили са претърсили всичко, но той искаше да огледа сам. Сега обаче нямаше желание да докосва дрехите й и да рови из чекмеджетата или гардероба на тази жена.

Осъзна, че е сгрешил. Сега, на края на разследването, логиката беше отстъпила пред чувствата.

Джак въздъхна шумно. Мозъкът му работеше трескаво - мислеше как ли ще изглежда пред колегите му това непозволено нощно посещение на местопрестъплението. Дали изобщо да споменава на сър Базил или на Джим Гриър, че е идвал тук тайно? Вероятно не. Защото може да го сметнат за прибързан, недисциплиниран.

Не можеше да каже и на Кети, но така май беше най-добре за всички. Каза си, че ще си тръгне и няма да споменава и думичка на никого за...

Джак чу шум - далечно скърцане на дъска на пода. Шумът продължи и след момент осъзна, че някой се качва по дървеното стълбище към апартамента.

Бързо изключи синята лампа, остави я на пода и влезе в гардероба, като се притисна към увисналите по закачалките дрехи.

По дяволите, Джак - укори се той. Знаеше със сигурност, че това са полицаите. Знаеше, че не са го видели да се качва, защото не вдигна никакъв шум. Полицаите сигурно бяха видели светлината от проклетите лампи през дупките от куршуми в стената.

Стъпките приближаваха бавно, като вече се чуваха в коридора. Вратата на гардероба стоеше отворена. Джак не искаше да я затвори, защото се страхуваше, че пантите може да изскърцат, и затова бавно се скри още по-назад между роклите и палтата, оставени от Марта тук. Мислеше, че може да остане незабелязан, ако полицаите минат край стаята и само светнат в нея с фенерчетата си, защото гардеробът не се виждаше, без човек да влезе в нея.

Но изведнъж разбра нещо. Не се виждаше светлина от фенерче. Джак щеше да забележи малко светлина в коридора, но тук цареше пълна тъмнина.

Липсата на светлина го притесни. Нямаше представа кой е в апартамента, но подозираше, че и той има също толкова малко право да е тук, колкото самия него.

Дъските по пода скърцаха при всяка стъпка. Тупкането на дъжда по найлона продължаваше, а звукът от стъпките ставаше по-силен.

Спря пред вратата на стаята на Марта Шойринг. Джак се намираше на метър и осемдесет от другия посетител, само отчасти скрит в гардероба.

В стаята пред него влезе един силует. Усещаше го повече като присъствие, отколкото като нещо видимо в тъмнината. Помисли да изскочи и да изненада другия, трескаво зачуден дали това не е онзи, който преди двадесет и четири часа стреляше по него и по останалите мъже от GSG 9.

Джак нямаше никакво оръжие - надяваше се само да остане скрит. Не мърдаше. Задържа дъха си и разтвори силно очи, за да се възползва от всяка околна светлина, която можеше да му даде някакво предимство.

Чу се някакво драскане - Джак разбра, че това е синята лампа, влачена по пода.

Мамка му. Приготви се да скочи напред в мига, в който лампата се включи.

Внезапно стаята се окъпа в бледа синя светлина. На пода беше коленичила фигура в черно голямо палто с качулка, после се изправи, като гледаше в обратната посока. Райън сви десния си юмрук - трябваха му само две бързи стъпки, за да може да нанесе удара, но фигурата се отдалечи към леглото.

Човекът коленичи и протегна ръка под леглото. Джак чу звука от местене на подовите дъски и разбра какво става.

След няколко секунди опипване фигурата спря да се мърда, сякаш се отказа, и отпусна глава на леглото. Който и да беше това, очевидно търсеше куфарчето и сега осъзнаваше, че полицаите са го намерили.

Джак знаеше, че трябва веднага да поеме инициативата, докато непознатият е на колене, с наведена надолу глава и с гръб към него.

Излезе от гардероба и тръгна през малката стая. Стигна само до средата, когато дъските под краката му го издадоха.

Непознатият скочи и се извъртя. В синята светлина Джак забеляза как едната му ръка посяга към джоба на палтото и бързо излиза, стиснала нещо малко и черно. Той не знаеше дали това е пистолет или нож, но нямаше значение. Набрал скорост, той продължи напред, без да изпуска оръжието от погледа си, сви юмрук и замахна.

Забеляза стоманеното острие в мига, когато то щракна. Непознатият замахна с ножа в момента, когато Райън го удари. Юмрукът му попадна в челюстта на човека отсреща почти идеално и отметна рязко главата му назад.

Ножът прелетя във въздуха, а тялото падна заднешком на леглото и остана там в несвяст.

Джак усети болка в предмишницата си - острието го беше срязало, но на слабата светлина не можеше да види колко. Опипа ръката си през разкъсания ръкав на шлифера и разтърка пръсти, по които усети мократа кръв. Раната не се оказа сериозна, но болеше адски.

- Кучи син! - викна той, като свали шала си и го уви около раната.

След като обви раната, без да сваля очи от фигурата на леглото пред себе си, пристъпи напред и се наведе над нея. Протегна ръка и отметна качулката, а после отмести мократа коса, за да разкрие лицето.

Бързо се изправи, зашеметен.

Оказа се, че това е жена.

Погледна юмрука си - кокалчетата го боляха след жестокия удар по лицето й.

- Господи.

Изминаха пет минути, преди жената да се съвземе. Джак върза ръцете й зад гърба със сутиена от коша за пране и я сложи да седне на пода с гръб, опрян на леглото. Претърси я. Не намери други оръжия, нито документи, а само ключодържател с няколко ключа и две малки пачки пари. Жената носеше западногермански и източногермански марки, но не това се оказа най-интересното.

Докато седеше на пода пред нея, с лампата помежду им, Джак разглеждаше лицето й. Не я виждаше добре в слабата светлина заради косата, паднала над очите й, и наведената напред глава, а и заради тъмночервеното охлузване на челюстта от юмрука му, но скоро заподозря, че знае коя е тя.

И когато тя се събуди, отвори очи и се заоглежда из стаята, Джак се убеди, че е прав.

- Ако викаш, ще ти запуша устата - каза той. - Разбираш ли ме?

Чу как дишането й се учести. Тя го погледна с разширени от страх очи, от които потекоха сълзи.

- Говориш английски, нали така?

След малко тя запита:

- Кой си ти?

Въпреки силния немски акцент Райън я разбра.

Вгледа се в очите й в бледата синя светлина. Освен ужас в тях се четеше и изтощение. Мократа коса стоеше залепена на челото й.

- Наричай ме Джон - отговори той. - А аз мога ли да те наричам Марта? Марта Шойринг.