Властта на президента

73.

Ако се съди само по загубите на врага, първите четиридесет и осем часа от операция „Червен килим от жарава“ се оказаха успешни. В зоната на бойните действия бяха пратени дванадесет американски и английски групи за специални операции и осем разузнавателни хеликоптера, всеки от които имаше лазерен целеуказател и можеше да изпраща сигнали на украинските ВВС. Тези целеуказващи екипи, заедно със самотния въоръжен „Кайова Уориър“ и четири въоръжени безпилотни машини „Рийпър“ реализираха 109 поражения на вражески бронирани коли и оръжие. Сред унищоженото оборудване имаше почти тридест от основните руски бойни танкове Т-90 и две масивни ракетни установки ВМ-30.

Тези 109 поражения представляваха почти петдесет процента от всички поразени от украинците цели - забележително число, като се има предвид, че Съединените щати участваха с по-малко от един процент от всички сили в боя.

Въпреки че Русия окупира напълно Кримския полуостров на втория ден от инвазията, след като завзе граничните области Луганск и Донецк, загубите им на запад нарастваха и в края на деня на практика стояха на място заради лошото време, поради което повечето руски хеликоптери не летяха. Облачната покривка създаваше проблеми и на руските изтребители, тъй като повечето от въоръжението им представляваше обикновени бомби и неуправляеми снаряди, за чието ефективно използване се изискваше добра видимост.

Но и американците и британците понесоха значителни загуби. Четири хеликоптера МН-6 „Литъл Бърд“ за превоз на бойци бяха повредени или свалени, както и един „Блек Хоук“ и един „Кайова Уориър“. Други пет хеликоптера от различи типове стояха разрушени на земята.

Убити бяха девет американци и двама британци от САС, а други двадесет - ранени.

От началото на конфликта командният център в армейската база в Черкаси работеше денонощно. Базата претърпя бомбардировки, но американците се намираха в подсилен бункер, който можеше да издържи на всичко, освен най-големите ракети за унищожаване на бункери или ядрен взрив, а и бомбите падаха достатъчно далеч, за да не притесняват Мидас особено.

Въпреки че тази вечер врагът не се движеше, според прогнозата предстояха три дни с хубаво време и всички участници в операцията разбираха, че руснаците ще тръгнат отново на запад.

Някои се надяваха, че след като завземат Крим, руснаците ще загубят желание за бой, но до момента никой в американската отбрана или разузнаване не виждаше истински признаци за това.

Руснаците идваха и по всичко личеше, че планират да стигнат чак до Киев.

Мидас знаеше, че не може да работи дълго тук, говореше се дори да ги преместят веднага на запад, но той спря тези слухове. През последните няколко дни всички оперативни единици на предните позиции отстъпиха няколко пъти, но все още се намираха на двадесетина километра на изток. Мидас реши, че ще мести командния си център само при компрометиране на операцията им от разузнаването или ако се наложи неговите части да подминат позициите му, докато продължават да отстъпват, за да остават пред настъпващите руснаци.

Въпреки че операцията му забави значително руското нападение, полковник Бари Янковски не смяташе, че нещата вървят добре, и затова реши да промени тактиката след спускането на нощта. Отчаяно се нуждаеха от малко напредък, преди руснаците да се съединят, след като минаха през Крим и тръгнаха към Киев, затова реши да намали всяка от групите. От дванадесетте си полеви екипа той направи осемнадесет, като изпрати няколко резервни бойци от „Делта“ на нови позиции до границата с Беларус, и раздели някои от по-големите екипи на пет-, шест- и седемчленни единици.

Това нямаше да се отрази на нападателната им огнева мощ, защото групите на терен не използваха своите пушки, гранати и пистолети за бой с врага. Но Мидас знаеше добре, че така намалява възможността на всяка от групите да се отбранява, ако бъде нападната.

Обади се на всички единици, за да им каже, че така ще бъдат по-леки и бързи и трябва да използват това като предимство, а не да го считат за недостатък.

След като си позволи четиридесет и пет минути сън на войнишко легло до командния център, Мидас стоеше отново дежурен зад редица мъже с компютри. Зад тях, на стената, се виждаше монитор с размерите на средноголям плоскоекранен телевизор в американски дом, но той им показваше дигитална карта, която всеки от командирите на тактическите операции можеше да сочи с лазерна показалка.

Един от мъжете, който водеше комуникацията с 5-а група на специалните сили с позивна „Кочис“, викна с жест Мидас при лаптопа си.

- Хей, шефе, „Кочис“ съобщават, че една дълга колона танкове Т-90 е успяла да мине зад група украински Т-72 в техния сектор и сега преминават край позициите на „Кочис“, като слизат от магистрала М50. Казват, че в момента няма никакви украински сили, които могат да се бият с танковете.

- Покажи ми къде са сега.

Операторът посочи с лазерната показалка къде точно е групата.

- Тези танкове са по-близо до Черкаси от всичко друго, така ли? - запита Мидас.

- Да, и са с пехота и свои самолети за защита. Може през нощта да не летят, особено в това време, но утре сутринта според „Кочис“ ще стигнат на петдесетина километра оттук.

- Колко са червените в колоната?

- След престрелката с Т-72 „Кочис Актуал“ преброи петнадесет танка Т-90 и още над петдесет бронетранспортьори и други помощни машини.

- „Кочис“ загубиха двама вчера - каза Мидас на себе си, но контрольорът прие това като въпрос.

- Да, сър. Капитанът, който ги водеше, загина в бой, а друг от бойците е ранен при лошо приземяване с хеликоптера. Общо там има само четирима бойци, водени от един лейтенант.

- Но лазерният им целеуказател работи, нали?

- Да, но за да осветяват новата колона, трябва да излязат от прикритието и да тръгнат на югозапад. Така ще се отдалечат от магистралата, а кой знае какво още идва по нея и няма да разберем без тях.

Мидас виждаше проблема. От границата с Белорусия до Крим имаше само осемнадесет екипа, които трябваше да покриват около тридесет и пет възможни маршрута за нападение от руснаците. Не можеха да обхванат всичко и въпреки присъствието на украинската армия тя не притежаваше необходимото технологично предимство, достатъчно хора и добро обучение.

Мидас се нуждаеше от друг екип за лазера. Погледна към контрольора.

- Говори ли с украинските специални сили? Имат ли човек, който знае как се прави това?

- Не, сър. Те познават само своето оборудване, освен това всички са ангажирани.

Контрольорът имаше твърди указания да не използва рейнджърите от базата за операции на предни позиции. Нямаше достатъчно хора, които да защитават американските хеликоптери и командния център, и не можеше да се натоварват и с указването на цели.

Мидас помисли.

- Добре. Изпрати хеликоптер „Кайова“, „Черен вълк две-шест“, и всички безпилотни „Рийпър“, които са в диапазона.

- Те нямат достатъчно ракети „Хелфайър“, за да спрат нападението.

- Знам. Ще трябва да удрят и да бягат, да опитат да ги забавят тази нощ, за да спечелят време на украинците да си съберат лайната и да пратят бързо танкове тук до сутринта.

- Дадено, шефе - отговори контрольорът и посегна за радиостанцията си.