Властта на президента

80. В наши дни

Президентът на Съединените щати Джак Райън осъзна, че е стиснал отстрани плота на бюрото със свободната си ръка, докато слушаше как дрезгавият глас разказва историята с толкова добър изход за Райън и толкова лош за англичанина.

Когато разказът приключи, Джак знаеше, че трябва да има още много, много други неща, но осъзна, че англичанинът искаше да чуе нещо от него, за да е сигурен, че той е още там.

- Не знам какво да кажа - отговори Джак.

- Обади ли се? Докладва ли за случилото се?

- Дали съм докладвал? Пет минути след всичко това аз и немските полицаи се спуснахме да те търсим. А час по-късно всички хора от американското разузнаване в града тръгнаха на лов. Следващия ден се озовах в Лондон при директора на Тайната разузнавателна служба. Разбира се, че те търсих. Не знаех, че си британски оперативен агент, но въпреки това накарах всички да търсят теб и Марта.

- Добре, Райън. Благодарение на момчето ти имам основание да ти вярвам, но прекарах тридесет години с впечатление, че си си затварял устата за всичко това. Да си призная, изпитвах малко злоба към теб. По онова време изобщо не знаех кой си. Но години по-късно, когато си седях в пъба, видях лицето ти по телевизията и казаха, че си американският президент.

- Тате - обади се Джак-младши. - Оксли е човекът, който е информирал разузнаването, че Таланов е Зенит. Бил е в гулаг заедно с Таланов. Не са се запознали, но е чул всичко.

- Доказуемо ли е?

- Така ми изглеждаше някога, но мина много време обади се Оксли. - Паметта ми вече не е същата както преди.

- Разбирам, господин Оксли.

- Трябва да тръгваме - намеси се синът му. - Ще ти намеря отговорите за Зенит, но не веднага.

- Кажи само добре ли си.

Джак-младши долови чувството в гласа на баща си. Потънал в миналото, той нямаше представа с какво се е ангажирал синът му сега.

- Аз съм с Динг, Доминик и Сам в самолета на „Хендли“.

- Самолетът на „Хендли“? Не си в Лондон, така ли?

- Искаме да проверим една-две следи на континента. Ще ти се обадя, когато науча нещо. Ти си имаш достатъчно грижи с Украйна точно сега.

- Ситуацията е трудна - съгласи се Райън. - Но като знам, че ти не участваш в нея, ще се чувствам малко по-добре.

- Много далече от Украйна съм, тате - отговори Джак-младши.

Райън, Чавес, Карузо, Оксли и Дрискол пристигнаха в Цюрих рано вечерта, взеха под наем два джипа мерцедес и потеглиха в южна посока към Цуг. Имаше силен дъжд с мъгла, което Райън се надяваше да им е от полза, защото не знаеха кой ги търси.

Четиримата американци носеха оръжие. Преди да излязат от самолета, Адара им раздаде пистолетите, скрити под един от подовите панели в кабината на пилота. Джак и Динг избраха „Глок“ 19, а Дрискол и Карузо взеха пистолети „ЗИГ Зауер“ Р229. Знаеха, че ако Кастор е с по-сериозна охрана, няма да успеят да го нападнат с пистолети, но поне можеха да се защитават с тях.

Не знаеха много за физическото разположение на къщата, освен онова, което Джак научи от Голбрайт. След внимателно проучване на картите в интернет, мъжете решиха, че най-добрият им шанс да влязат неусетно е през езерото зад имота.

Наеха лодка и водолазно оборудване в малкото пристанище и към седем вечерта се озоваха на половин километър от къщата на Кастор, и се заеха да разглеждат с бинокли имота от осем декара. През огромните прозорци, които стигаха от пода до тавана, се виждаше, че вътре в къщата някой се движи, а около постройката и на пристана до склона към езерото зад къщата обикалят цивилни с автомати.

Охраната, изглежда, се състоеше от професионалисти, което означаваше за Райън, че Кастор е там.

- Виждам десетина души - обади се Динг. - Няма да успеем да стигнем дотам, без да ни забележат, а и не можем да водим престрелка с тези швейцарски полицаи под наем.

- Трябва да измислим друг начин да влезем - съгласи се Райън.

Американците в лодката обсъдиха как могат да достигнат Кастор незабелязано от охраната.

Оксли, седнал сам на носа, не говореше. Накрая се обади:

- Господа, не искам да ви уча на вашата работа, но предлагам нещо.

- Разбира се - отговори Динг.

- Защо просто не отидем отпред и не говорим с него?

- Да говорим с него? - запита Райън.

- Разбира се. Кастор вярва на инстинкта си за самосъхранение. Вярва, че трябва да играе с двете страни. Не е луд. Няма да убие президентския син, като знае, че вие сте с него. Дори да не се получи така, че приятелите ти да успеят да го доближат възможно най-много, пак е добре двамата с теб да се изправим пред този боклук и да видим какво има да ни каже.

Райън погледна Чавес.

- Както решиш, хлапе - отговори му Динг.

Джак сви рамене.

- Нямам по-добра идея.

- Можем да те оставим на брега, а после да спуснем котва на половин миля оттук и да влезем тайно отзад с водолазното оборудване. Ти ще отвлечеш вниманието им и ще успеем да доближим къщата повече.

- Харесва ми - каза Чавес. - Но не забравяй, Джак. Ще те претърсят, преди да се видиш с Кастор. Няма да можеш да носиш пистолет или пък комуникационно оборудване, за да не разберат, че си с компания.

- Ясно.

Джак искаше Оксли да остане в лодката. Знаеше, че петдесет и девет годишният бивш шпионин има достатъчно причини да желае среща с Хю Кастор. Усети, че между тях има повече, отколкото англичанинът беше казал. Джак не смяташе, че точно сега срещата между Оксли и Кастор би довела до нещо добро. Смяташе, че заплахата на Оксли да го разкрие като руски шпионин е по-полезна, отколкото англичанинът да влиза в дома на Кастор, където би бил уязвим.

Но Виктор Оксли не щеше да чуе. Съвсем ясно каза, че ще участва в срещата и ако не искат да отиде, Джак и приятелите му трябва да го вържат за лодката.

Руснаците пристигнаха в Цуг в руски хеликоптер Ми-8, в което нямаше нищо необичайно, защото никой не се занимаваше повече от тях с офшорно банкиране в Швейцария.

Но всеки би забелязал, че слезлите от хеликоптера мъже носят съвсем нови костюми, конфекция, и че са на около тридесет години - твърде рано за средния руски инвестиционен банкер или престъпник от висшата класа.

Тези не бяха палачи от „Седемте каменни мъже“. А спецназовци от специалните сили на ФСБ, но водачът им работеше и за едните, и за другите. Казваше се Павел Лечков, едновременно от „Седемте каменни мъже“ и от ФСБ, и също като останалите от групата носеше автомат със сгъваем приклад „Брюгер и Томет“ МР9 в раменен кобур, както и закривен нож в ножница отзад на кръста.

Руснаците имаха схематична карта на имота на Хю Кастор, с която бяха се запознали в хеликоптера, и когато пристигнаха в Цуг и се качиха в микробуса, който щеше да ги закара на западната страна на езерото, всеки от тях знаеше своята част от предстоящата операция.

В малка крайезерна къщичка на края на гората мъжете свалиха деловите костюми, които носеха за камуфлаж, и обуха тъмни памучни панталони и якета, за да се слеят с нощта.

Бяха само осем, но знаеха, че може да се изправят и срещу малко по-голяма сила от тях. Обаче Павел Лечков не се съмняваше, че на тяхна страна са уменията и изненадата.

Тръгнаха край брега, където ги чакаше твърдата надуваема лодка „Зодиак“ за осем души.

Малко след единадесет Джак Райън-младши и Виктор Оксли потеглиха по непавирана лъкатушеща улица. Цареше почти пълна тишина - единственият шум идваше от капките вода от дърветата от двете страни на пътя, а и от рядко преминаващи коли порше, беемве или ауди.

Наложи се да изминат почти една миля от най-близкото място, на което Динг успя да спре лодката, което им осигури много време за обсъждане на плана как да накарат Кастор да се разкрие. Джак знаеше, че най-добрият вариант е да му дадат да разбере ясно и веднага колко много хора знаят, че той е тук. Надяваше се, че Кастор е достатъчно отчаян, за да проговори в опит да се спаси, и не дотам отчаян, че просто да застреля двамата си гости в главите и да опита да избяга в някоя страна без договор за екстрадиране със Съединените щати или Великобритания.

Всичко това изглеждаше доста малко вероятно, но Джак се чувстваше окрилен от факта, че в тъмнината около къщата край езерото ще има трима доста способни мъже.

Докато крачеха, Райън разпита Оксли за живота му след Източен Берлин. Оксли каза, че прекарал няколко дни във влак с охрана - така преминал Източна Германия, Полша и Белорусия. Преминал в Русия и стигнал до Ленинградската гара в Москва, където го качили в каросерията на някаква камионетка. Пътували из града, а той виждал всичко през процеп в стената на каросерията. Видял знак, от който сърцето му се свило. Улица „Енергетическая“. Така разбрал, че го карат в затвора в Лефортово.

Прекарал няколко седмици в малка килия с асфалтиран под и слаба двадесет и пет ватова крушка, която светела денем и нощем.

Всеки ден го водели на разпит. Твърдял, че е просто човек, избягал на Запад, случайно попаднал на някакви мъже, които се биели, и се намесил. Казвал, че според него западногермански полицаи нападнали някакъв мъж и се намесил само защото не обичал западните правителства.

КГБ не повярвали на историята, но пък и не го уличили в доказуема лъжа. След няколко седмици без сън, мъчения и заплахи от екзекутиране той не променил простата си и все пак съмнителна история.

Не успели да го пречупят.

Обикновено КГБ биха отправили ясни заплахи към семейството му, но нямали тази стрела в колчана си, защото не можели да открият негови роднини.

Лесно било да изведат двадесет и девет годишния руски дезертьор на полето и да го разстрелят, но не и през осемдесет и пета. КГБ все още убивали хора чак до края на съществуването си през 1991 г., но през осемдесетте години за такова нещо се изисквали документи и подписи, както и доклади и проверки.

Много по-лесно и чисто било да го затворят и да оставят природата да си свърши работата.

Прехвърлили го в системата Гулаг - изпратили го с влак в уралските планини, в Република Коми.

Райън искаше да научи още - все още не беше накарал Оксли да разкаже как се е върнал у дома след лагера, но се намираха почти пред къщата на Хю Кастор. Завиха по дългия път до вратата и не след дълго от тъмното излезе един мъж и насочи фенерче към тях.

- Halt!

Джак прикри очите си от светлината.

- Идваме за среща с Кастор - каза той.

- Име?

- Райън и Оксли.

- Ja. Очаквахме ви.

Райън не очакваше такъв отговор. Надяваше се Кастор да се изненада от посещението, но това определено нямаше да се случи.

Мъжът от охраната каза нещо в радиостанцията и един джип приближи. От него излязоха няколко души и старателно претърсиха двамата посетители, опрени на капака на колата, а след това всички заедно отидоха до входната врата.

Сам Дрискол излезе бавно от студената черна вода на езерото Цуг, сантиметър по сантиметър, за да може водата от водолазния му костюм да се оттече в езерото, без да капе и да вдига шум. Вече беше свалил плавниците и бутилката си, които теглеше с една ръка, а с другата държеше пистолета и се оглеждаше в тъмнината на север от пристана.

Скоро от тъмната вода южно от пристана се появи и Динг Чавес, който също носеше оборудването си. Струпа го до ниска подпорна стена в края на имота, като се убеди, че то няма да се вижда от къщата, защото не искаше лъчът светлина от някое фенерче да се отрази в бутилката или във водолазната маска.

Доминик Карузо се показа от водата под самия пристан, където завърза оборудването си и се качи на камъните зад дървения навес за лодките.

Нямаше и минута, откакто Доминик зае позиция, когато зад него премина патрул от двама души. Той се изтърколи под издигнатия над земята под на навеса и замря изпънат на дланите и стъпалата си, докато патрулът отмина.

След още една минута патрулът приключи с обиколката си в задната част на имота и изчезна зад ъгъла на къщата нагоре по склона. Динг, Доминик и Сам извадиха слушалките от водонепромокаемите им кутийки и ги сложиха в ушите си. Установиха връзка помежду си, след което извадиха бинокли от торбичките си, за да огледат прозорците на къщата и да открият къде е Райън.

Хю Кастор стоеше пред бурния огън в хола на къщата си и поздрави Райън и Оксли, когато охраната ги въведе. Шестдесет и осем годишният мъж носеше черна жилетка и кадифен панталон, а очилата и късата му сребриста коса хвърляха отблясъци от огъня в камината.

Оксли и Кастор се спогледаха, но Райън се изненада, че не си размениха никакви думи. Очакваше Оксли да скочи и да стисне Кастор за гърлото, но нищо такова не се случи.

Вместо това Кастор им посочи един диван и седна на фотьойла срещу тях.

В стаята имаше двама швейцарци от охраната, но след като Райън и Оксли седнаха, те се преместиха в съседната кухня. Райън ги чуваше - намираха се точно зад ъгъла и вероятно целяха точно това - да ги чуват.

На масата пред тях стояха три чаши с червено вино. Кастор взе своята и отпи бавно. Оксли и Райън не докоснаха своите чаши.

Нито Джак, нито Оксли имаха белезници на ръцете си, което доста изненада американеца. До момента нищо не ставаше така, както той смяташе, че ще стане. Имаше чувството, че Кастор се радва на двамата си посетители.

- Джак, може да не ти се вярва, но не знаех нищо за Корби чак докато Санди не ми каза днес сутринта - започна Кастор. - Проверих в новините и единственото заключение, което имам, е, че определено някои от моите съдружници са ме измамили, както измамиха и теб.

- Санди ти е казал, че му бях на гости вчера?

- Каза ми - сви рамене Кастор. — Не, не. Знам какво мислиш. Санди не е запознат с нищо от това. Той е просто добър служител и нелошо послушно кутре. От години е верен слуга.

Знае, че има неща, които не вижда, но извън от онова, което правим във фирмата, не се интересува от частните ми сделки с руския елит.

Кастор посочи към Райън с чашата си.

- Но ти, млади Райън. Ти си любопитен. Признавам, че съм адски впечатлен от постиженията ти. Очевидно съм подценил твоите способности.

- А аз подцених характера ви.

Веждите на Кастор се извиха нагоре и той погледна към Оксли.

- Виждам, говорили сте.

- Ти си говорил, шибаняк такъв - възкликна Оксли. - Не ти дължа абсолютно нищо.

- Можех да те оставя да гниеш, глупако! Или да ги оставя да те застрелят!

- Точно така трябваше да направиш, дърто копеле такова.

- Не е късно, Бедрок. Те може и да те стигнат.

Джак остана напълно объркан от тази словесна схватка.

Кастор погледна Райън, а после отново Оксли.

- Какво знае?

- Знае, че Щази ме отвлякоха, докато опитвах да помогна на баща му. Знае, че след това ме предадоха на руснаците. Знае, че ме пратиха в лагер и излязох оттам след няколко години.

- И определено смята, че вината за това е моя.

Оксли не отговори.

Кастор скръсти крака. Престорено, според Джак. Онзи не се чувстваше така спокоен, както се преструваше. Късият хаплив спор с Оксли го доказа.

- Джак, нямах нищо общо с отвличането на нашия приятел Виктор от източногерманците в Берлин. Просто лош късмет. Това е всичко. Прекарах години, буквално години, в опити да разбера какво е станало с него.

Райън погледна Оксли, който се съгласи с казаното с леко кимване и рече:

- Тогава Кастор още не беше мръсен. Омърси се чак когато падна „желязната завеса“ и потекоха пари. Тогава стана един от тях.

Кастор поклати глава енергично.

- Не бях от тях, Джак, а бях опортюнист. Десет години се рових да разбера къде е изчезнал Оксли - нещо като лична мисия, защото МИ-5 го отписаха като мъртвец. При това търсене си създадох контакти из целия район. В Унгария. В Чехословакия. В Русия. В Цуг. Когато „желязната завеса“ падна, имах въздействие върху някои силни хора. И го използвах. Това е всичко.

- Малкълм Голбрайт те е информирал за откраднатите пари на КГБ, в които е замесен Зенит - каза Джак.

- Разбрах някои неща, така е. Други хора ми споменаха други неща. Но когато Голбрайт ми разказа за руската сметка, парите отдавна вече ги нямаше в „Рицман Приватбанкирс“. Зенит ги изкара с диаманти.

- Диаманти ли?

- Да. Офицерът контрольор на Зенит е прехвърлил всичките двеста и четири милиона в друга банка, в сметка на един търговец на диаманти в Антверпен. Филип Арженс. Срещнал се е със Зенит в Цуг, предал му нешлифовани диаманти на стойност двеста милиона долара и Зенит се върнал в Русия.

- И какво е станало с диамантите?

- Руснаците, които управляват черния фонд, ги държаха до 1991 г., след което ги продадоха обратно на Арженс. Бавно си ликвидираха активите. Няколко милиона тук, няколко милиона там. Което се оказа добре и за двете страни. Арженс успя да скрие сделките и на практика в продължение на много години переше пари. А руснаците имаха активите, за да си купят национализираните от Русия фирми и да ги продадат на нагласени търгове за пари за фъстъци.

- С четвърт милиард долара ще купиш доста фъстъци -призна Райън. - А кой е откраднал парите в началото?

Кастор се усмихна.

- Ето тук започва пазарлъкът, момчето ми.

- Какъв пазарлък?

- Ще ти кажа какво искам след малко, но засега ще ти изостря апетита.

Кастор отпи от виното си и се вгледа в чашата си.

- Френско е, не е швейцарско, и е доста добро - каза той.

Нито Райън, нито Оксли се интересуваха от виното.

Кастор сви рамене и продължи:

- Още преди Горбачов да дойде на власт и да започне да либерализира нещата, КГБ разбраха, че имат проблем. Някои членове на ръководството на Първо главно управление започнаха да се срещат тайно, за да обсъждат неизбежния край на своя модел. Търсеха резервен план. Разбраха опасността от пълен срив на системата още по средата на осемдесетте години. Заеха се да теглят пари от сметките, създадени в подкрепа на комунистическите революции в Латинска Америка или за да под държат вече заелите властта комунистически диктатори. По-късно моят контакт от тази група ми каза, че десет процента от всички пари, определени от Кремъл за Куба и Ангола за период от две години, са прибрани от един-единствен млад офицер от КГБ, който работел за тях. Създал черен фонд за поддържането им, в случай че се наложи да бягат. Онези проучвали как са постъпили най-хитрите нацисти след края на Втората световна война, с тази разлика, че КГБ са имали повече време да подготвят планове и повече ресурси. Третият райх е съществувал само дванадесет години. А в края на осемдесетте години Съветите са имали седемдесет години власт зад гърба си.

Джак се наведе напред, погълнат от тази история. Кастор изглеждаше уверен в информацията си, въпреки че със сигурност не я разказваше просто така.

- Кой е Зенит? - запита Райън.

- За да могат старците в КГБ да пазят в тайна тази операция - отговори Кастор, - са преместили някои хора от йерархията на разузнаването и са ги назначили в своя собствена частна организация. Един млад офицер имал задачата да защитава авоарите им на Запад и той е довел убиец от военното разузнаване с много опит от годините си в Афганистан.

- Роман Таланов - каза Райън.

- Самият Роман Таланов - кимна сериозно Кастор. - Разбира се, аз не бях чувал нищо за него, докато Оксли не ми каза за това, когато се измъкна от лагера.

- Откъде знаеш останалото?

- Младият офицер от КГБ, натоварен със задачата да пази активите, разбрал, че с контрола си върху човека с псевдоним Зенит той има повече власт от старците от КГБ, които ръководят операцията, и затова, като дошло времето за разпределяне на парите сред авторите на този план, офицерът от КГБ изпратил Таланов да ги убие. Измама на една друга измама, може да се каже. В началото на деветдесетте имаше един период от две години, когато доста големи бивши шефове на КГБ и ГРУ падаха от сгради, заставаха пред автобуси, озоваваха се в Москва-река и извършваха самоубийства с пистолети, които незнайно как полицията не можеше да намери. Всичко това е работа на Таланов и на контролиращия го офицер, за да си вържат гащите.

Кастор продължи:

- Един от тези- мъже дойде при мен отчаян, защото знаеше, че съм от британското разузнаване и мога да го защитя. Генерал Михаил Золотов от ГРУ, руското военно разузнаване. Миша ми разказа за плана, за черния фонд и за двойната измама от младия офицер, който надзиравал сметките. Каза ми всичко освен имената. Щяхме и дотам да стигнем, но той загина при нещастен случай с яхта във Финския залив.

- Нещастен случай с яхта?

- Да. Очевидно излязъл в морето, но забравил да си вземе яхтата. Намерили го във водата на три километра в морето от Санкт Петербург.

- Защо не си се обадил в МИ-5, когато той ти е казал за това?

Кастор сви рамене.

- Исках част от парите. Затова отидох при руснаците.

- Шибан путьо такъв - измърмори Оксли. - Той знаеше за Таланов от мен и го намери в Санкт Петербург. Казал му какво знае и че ще си мълчи, ако го включат в сделката.

- И защо Таланов не те е убил?

- Защото имах коз и той го знаеше. Казах му за пребиваването му в лагера. Трябваше да видиш лицето му, когато споменах, че имам видеозапис, на който той бълнува заради тифа и разказва за Зенит и за КГБ.

- И запис ли има? - запита Райън и стана.

- Никакво видео няма - намеси се Оксли. - Казал го е на Таланов за ефект.

Райън седна обратно на мястото си.

- Значи си му казал, че си направил копия, че си ги скрил на разни места и ако нещо се случи с теб, тези копия ще се появят.

- Точно така. Той ми плати, но после стана нещо още по-добро. Започнахме съвместен бизнес. В продължение на двадесет години ми даваше информация, а аз му помагах в неговите делови начинания.

- Какви са те?

Кастор не отговори на въпроса. Вместо това каза:

- Момче, за теб важното е да разбереш едно. Не съм извършил измяна.

Джак не вярваше на ушите си.

- И как, мамка му, можеш да твърдиш това?

- Лесно. Виктор Оксли не работеше в МИ-5. Той беше цивилен. Ръководехме го напълно извън документацията. Когато се върна от лагерите и се обади, аз отлетях за Москва, за да поговорим, а после казах на ръководството на МИ-5, че този човек не е наш агент и не са необходими следващи действия. И че няма да се наложи никакво официално съдействие.

Райън искаше да убие стареца пред себе си.

- Дори и да е така, ти си бил служител на МИ-5, който работи за КГБ.

- Отново грешиш, млади Райън. Мъжете, които разкрих при разследването си, работеха срещу КГБ. Да, работили са в КГБ, но тогава бяха цивилни граждани. Които са откраднали пари от КГБ. Дори нямаха идеологическа връзка с КГБ - отговори Кастор и махна с ръка, за да наблегне на следващите си думи: - Не съм продавал тайни на никое чуждо разузнаване, докато работех в Петицата. Когато научих онова, което Оксли ми каза при освобождаването си, напуснах и се свързах с Таланов, познат още като Зенит. Просто сключих договор с тези мъже, че ще пазя тайната им срещу заплащане. Определено не съм казвал на руснаците, че един наскоро освободен зек е бивш агент на МИ-5. Знаех, че ще убият Виктор, ако знаеха кой е той и какво знае за Зенит, но не го допуснах, защото си държах устата затворена.

- А ти как излезе от лагера? - обърна се Райън към Оксли.

- По онова време освободиха много от политическите затворници. Аз се качих на влак за Москва. За малко не умрях от глад при това пътуване. Нямах и една рубла в джоба си и дори глава лук за ядене. Влязох едва-едва в британското консулство. От улицата. И чаках почти цял ден на опашка да се срещна с някого. Казах на жената на гишето, че съм британски гражданин, което предизвика страшна шумотевица. Заведоха ме в една стая, където ме разпитва някаква жена от разузнаването. Казах й, че съм нелегален и ме няма в книгите на МИ-5, но й казах едно име.

Райън погледна към Кастор и той вдигна ръка:

- Взех следващия самолет за там.

Оксли продължи:

- Казах на жената и за Зенит и тя си издейства по факса едно досие от Лондон. В него се споменаваше експлозията в ресторант „Майсер“ в Роткройц. Казах й, че там са ме заловили полицаи, и тя си записа кодовото ми име до мястото в доклада, където се споменаваше инцидентът, за да провери.

Джак каза:

- Значи, когато ти показах досието...

- Знаех точно какво е това. Аз седях пред жената, когато тя го написа. Странно е как човек си спомня дребните неща. И когато се появи Кастор, ми каза, че съм късметлия да съм жив. Американците ме продали. КГБ ме издирвали, но онези не знаели, че съм в лагера. Каза ми, че трябва да се крия от радара завинаги, защото, ако се разчуе за черна операция от осемдесетте години, много хора ще пострадат. И преди всичко аз - каза Оксли и сви рамене.

Тук се намеси Кастор:

- Оксли само искаше да изживее годините си в мир. Позволих му това. Не казах на руснаците за него, нито пък на МИ-5, че се е появил отново. Имахме споразумение. Всяка година му пращам пари, достатъчно, за да живее така, както е свикнал, и да мълчи. Той знаеше, че в Русия има силни хора, които щяха да го очистят, когато решат. Аз го запазих от това.

- И сега разбирам, че никой в Русия не е знаел за мен. Че всичко е лъжа - възкликна Оксли.

Кастор поклати глава.

- Най-малкото не те предадох, нещастно копеле.

След това се обърна към Райън:

- Двамата с Виктор живеем в състояние на взаимно унищожение вече двадесет години, нали така?

- Аз само исках да се върна у дома и да ме оставят на мира - промърмори Оксли.

Имаше нещо, което Джак не разбираше. Затова запита Оксли:

- А ти защо се съгласи да дойдеш с мен и да ми помогнеш, щом искаш да те оставят на мира?

- Защото след като „Седемте каменни мъже“ ме нападнаха, разбрах, че руснаците са по следите ми и Кастор се е отказал от своята част от сделката. Всичко приключи. Трябваше да се бия.

Кастор се загледа в огъня.

- Което ме връща към теб, Райън. „Седемте каменни мъже“ те следяха по време на разследването ти на „Газпром“. Опитах да те отклоня от него внимателно, чрез Ламонт, а след това по-насилствено, когато те извиках в кабинета си, за да ти наредя да се заемеш с друг случай. Но „Седемте каменни мъже“ знаеха, че си доста напреднал, за да се откажеш. След това преди три нощи един от международните им оперативници дойде в къщата ми и каза, че си се срещнал с някакъв човек в Корби. Казаха ми адреса и разбрах, че двамата с Оксли сте се събрали. Тогава им казах кой е Оксли. И какво знае той.

- И тогава са решили да го убият - обади се Джак.

- Разбира се, и още как.

Кастор се приведе напред, а отражението на пламъка в очилата му попречи на Райън да види очите му.

- И след толкова много време не е късно за проклетия Бедрок да съсипе всичко.