Властта на президента

69.

Ерик Конуей и Андре Пейдж тръгнаха към своя хеликоптер в пет сутринта. Станаха преди повече от час, за да пият кафе и да разглеждат синоптичните прогнози в оперативния център. Конуей прекара малко повече от обичайното на бюрото с прогнозите, защото над Черкаси се стелеше гъста мъгла, а на север се надигаха бури. Трябваше да следят атмосферните условия, но заради бойната обстановка нищо нямаше да попречи на планираното излитане в шест сутринта.

Въпреки че някъде далеч се водеше война, тук всичко изглеждаше тихо и спокойно. Повечето украински военни в базата заминаха за фронта веднага щом започна войната, като оставиха зад себе си ротата американски многоцелеви разузнавателни хеликоптери, охраната от рейнджъри и съвместния команден център на Мидас.

Четири от осемте матовочерни хеликоптери „Кайова“ на рота „Четири-нула браво“ вече се намираха във въздуха за подкрепа на щурмовите хеликоптери Ми-24 на украинците, които воюваха с наземни части близо до военновъздушната база „Чугуев“ на половин час полет на изток.

Тези хеликоптери щяха да се използват за маркиране на цели в местата, в които нямаше бойци от специалните сили или от „Делта“. Работата им нямаше да е по-малко опасна от тази на Конуей и Пейдж, само дето Ерик и Дре трябваше да влязат в бой без никакви отбранителни ракети.

„Черен вълк две-шест“ носеше четири ракети „Хелфайър“ на пилоните си и нищо друго. Мислеха да излязат с двойка ракети „Стингър“ на единия пилон и двойка „Хелфайър“ на другия, но Конуей реши да се довери на авангардните контра-мерки и радара на своя хеликоптер и да се откаже от ракетите „въздух-въздух“, за да си осигури два пъти повече възможност за поражения от тип „въздух-земя“.

Приключиха предполетната подготовка и застанаха всеки от своята страна на машината. Изправени до вратите на седалките си, те си сложиха шлемовете, свързаха комуникационното оборудване и свалиха автоматите М4 от вратовете си. Не можеха да управляват хеликоптер с увиснали на гърдите им автомати, поради което ги сложиха на таблото, над приборите, за да са лесно достъпни за стрелба през отворените врати, ако това се наложи. Тук имаха и няколко осколочни гранати и димки.

Двата автомата и няколкото гранати не изглеждаха много в сравнение с четирите бронебойни ракети на външните пилони, но и двамата мъже знаеха от опит, че са добре дошли. Преди две години в Афганистан ги изпратиха на мисия за оказване на въздушна подкрепа отблизо на група пехотинци от Холандия на един склон, където талибаните щяха да ги унищожат. След като изстреляха всички седемдесетмилиметрови ракетни снаряди по една от позициите на врага и я унищожиха, пред предното стъкло прелетя управляема ракета. Конуей, след като видя откъде дойде ракетата, каза на втория си пилот къде да стреля и завъртя хеликоптера на деветдесет градуса. Продължи да лети странично към позицията, докато Дре изпразни цял пълнител от автомата си, като уби и двамата мъже, преди да успеят да изстрелят друга ракета по хеликоптера или по холандските бойци в долината.

Младите мичмани се върнаха в Джалалабад в празнично настроение, но Пейдж остана съкрушен, когато разбра, че носовата камера на хеликоптера не е направила запис на стрелбата му, с който да се хвали, защото тя сочеше напред, а не настрани от машината.

И двамата разбираха, че кампанията тук, в Украйна, няма да прилича особено много на това, което знаеха от Джалалабад. В сравнение с руските военни и техните ВВС, с управляемите ракети с далечен обсег и модерните щурмови хеликоптери и танковете Т-90 талибаните изглеждаха като аматьори.

Докато се подготвяха за излитането в мъгливото утро, те проверяваха различните системи на хеликоптера по контролни списъци. Конуей тестваше системата за управление на полета „Спери“ и авиониката, а Пейдж проверяваше камерите, прицелния компютър, монтирания на оста на винта лазерен прицел и резервната система.

Тестваха комуникационната си уредба, след което огледаха цялото спасително оборудване по телата си.

Малко преди шест сутринта командирът им махна с вдигнат палец и Конуей включи двигателя „Ролс Ройс“. След десетсекунден писклив вой носещият винт се развъртя и двигателят модел „Алисън“ можа да предаде достатъчно мощност на носещия и опашния винт, за да издигне машината. След поредната проверка от контролния списък Пейдж обсъди по радиоканала с командира на екипа възможността да се върнат бързо тук за нови ракети „Хелфайър“, в случай че екшънът е силен.

Командирът обеща, че ще е готов за тях, когато се върнат - след четири часа или след четири минути.

В шест сутринта Ерик Конуей натисна бутона на микрофона си:

- „Черен вълк две-шест“ до „Земя Черкаси“, край?

- „Земя Черкаси“, „Черен вълк две-шест“.

- „Черен вълк две-шест“ готов за излитане.

Офицерът от контролната кула разреши на хеликоптера ОН-58 да излети на юг от базата и черната птица се издигна бавно в мъгливото утро.

Когато се издигнаха на няколкостотин метра над базата, в слушалките си чуха гласа на командира на цялата операция, който се различаваше от този на командира на тяхната рота „Браво“.

- „Черен вълк две-шест“, „Магьосник нула-едно“. Как ме чувате?

Конуей и Пейдж знаеха, че това е Мидас, който се е включил към тяхната мрежа. Той управляваше цялата операция, но типично за армията, даде друга позивна от тази, която имаше в „Делта“.

- „Магьосник нула-едно“, чуваме. Летим към пътна точка „Алфа“. Приблизително време на пристигане едно девет минути, край.

- Разбрано, „Две-шест“. Продължете до пътна точка „Голф“ и се обадете. Там нямам цели за вас, така че ще трябва да висите, как ме чувате?

- „Черен вълк две-шест“ чува всичко.

Конуей завъртя напред и дръпна нагоре лоста „стъпка-газ“, и машината продължи да се изкачва нагоре, като се устреми към Крим.

- Не ти се иска да бръснеш дърветата в тая мъгла, а? - запита шеговито Пейдж.

- Нали знаеш какво казват. „Скоростта е живот, а височината е застраховка живот.“

Днес имаха гъвкава мисия. Главната им задача изискваше събиране на информация от бойното поле за командира, но Конуей знаеше, че Мидас, или „Магьосник нула-едно“, или както е решил да се казва, може по всяко време да им заповяда да окажат подкрепа на дузината екипи за специални операции от САЩ и Англия, задействани за операцията „Червен килим от жарава“.

Когато излязоха над мъглата, над която се виждаха само синьо небе и зелени пасища в далечината, по радиото се чуха няколко съобщения, съпроводени с прашене. Двойка хеликоптери „Кайова“ близо до базата „Чугуев“ бяха открили цели по асфалтиран път между два малки града. Тъкмо осветяваха цели за ескадрилата Ми-24 и при тази новина на двамата мъже от „Черен вълк две-шест“ им се прииска също да са там.

До момента повечето битки се водеха в провинциите, които в Украйна наричаха области, Донецк и Луганск, и американските хеликоптери имаха заповед да стоят извън тази зона, въпреки че в Донецк имаше екипи от „Делта Форс“, които трябваше да забавят малко напредъка на руснаците.

След повече от час във въздуха, „Черен вълк две-шест“ летеше ниско по протежение на шосе Е50 източно от големия промишлен град Днепропетровск. По шосето се движеха цивилни коли, тръгнали от Донецк в Източна посока, като много от тях, ако не всичките, изглеждаха пълни с лични принадлежности и ценности.

Конуей каза в разговорната уредба:

- Хей, Дре, четох, че над осемдесет процента от гражданите тук са в някаква степен свързани с Русия.

- Има нещо такова.

- И защо тогава всички бягат? Трябва да се радват, че руснаците идват, нали така?

- Може да се радват, че онези идват да ги освободят и прочие, но това не значи, че искат да стоят тука, докато това се случва. Преди цялата работа да се свърши, ще падне адски много бой.

Конуей тъкмо възнамеряваше да отговори нещо, когато командирът на операцията се включи и им даде координати на петнадесет минути източно от мястото им. Конуей потвърди съобщението и набра скорост и височина, като изостави шосето зад себе си и се понесе над гористи хълмове.

Докато летяха, Мидас им даде още информация.

- „Черен вълк две-шест“, тук „Магьосник нула-едно“, очаквайте доклад за ситуацията.

След кратка пауза Мидас продължи:

- „Екип Фрито“ наблюдават окопаване на две оръжейни системи ВМ-30 югоизточно от Межовая. Не могат да повикат украински войски, а червените ще имат възможност да обстрелват големи градове само след час.

Конуей и Пейдж знаеха, че ВМ-30 са руски реактивни системи за едновременно изстрелване на дузина 300-милиметрови ракети на разстояние до осемдесет километра. Съпровождаха се от няколко по-малки помощни коли. Фактът, че две такива мощни системи за залпов огън са разположени близо до Днепропетровск, не вещаеше нищо добро за украинските войски в града и около него. Там, отвъд града, се намираше една украинска хеликоптерна база, както и най-голямата военна база в административната област, които щяха да са идеални мишени за ракетните системи.

Пейдж се включи, за да поиска повече информация за целите.

- Може ли да посочите други червени в мястото на системите?

Дре се интересуваше дали няма да се натъкнат на бойци, танкове, хеликоптери или други средства за свалянето им.

- „Магьосник нула-едно“. АУАКС не съобщават за вражески самолети във въздуха. „Фрито“ съобщава за камиони с войски, които се дислоцират там, но не потвърждава ПВО.

- Разбрано - каза Пейдж и погледна към Конуей.

- Пич, какви са шансовете руснаците да разположат две големи, тъпи и бавни ракетни установки, без да ги защитават срещу нападение от въздуха?

- Никакви - потвърди Конуей. - Ще ги нападнем от максималното възможно разстояние и ще намалим до минимум риска за нас.

- Добре звучи - отвърна Дре и се зае да готви мултифункционалния дисплей на прицелната система за предстоящата схватка.

Преди да стигнат в зоната, осем километра западно от мястото, в което се разполагаха ракетните установки ВМ-30, „Черен вълк две-шест“ премина на директна радиовръзка с „Фрито Актуал“ - водача на екипа от 10-а група на специалните сили в района. Прицелният компютър на Пейдж показа мястото на своите, „сините“, и „Фрито“ даде актуална информация за заплахите в района.

Пейдж и Конуей гледаха подвижната карта на дисплея още на тридесет и нещо километра от зоната, а Пейдж също така се оглеждаше с монтирания на ротора прицел за необичайни неща. Далеч от града се виждаха няколко малки села и фабрики, но повечето от терена представляваше хълмисти гори.

- „Фрито“ казва, че сме без проблеми по този курс, но мисля, че е редно да снижиш малко - обади се Пейдж. - Да се промъкнем за поглед с оптиката. Да ги видим, преди те да видят нас.

- Съгласен - отговори Конуей.

„Черен вълк две-шест“ се спусна на стотина метра над върховете на дърветата, а когато пресичаха просеки и потоци, Конуей слизаше още по-надолу. Стомахът на Пейдж беше привикнал отдавна към тази езда, от която на човек му се повдига, но винаги мислеше, че Конуей прави някои от маневрите само за да прецака вътрешните му органи.

Преминаха край малък град, построен около голяма изоставена фабрика. Заради трите комина на покрива Конуей предположи, че е бивша леярна. Снижи се на шест метра над един застлан с чакъл път зад фабриката, за да се крие от зоната на целта си, от която го деляха почти осем километра гори и ферми.

Пейдж говореше по радиото с екип „Фрито“ и превключваше различните изображения на целта.

- Не съм специалист по ВМ-30 - каза той, - но ония шибаняци май са готови за стрелба.

Конуей прекарваше времето си в оглеждане на района навън. В хеликоптера имаше толкова много джаджи, че пилотите рискуваха, като зависнат на място, да прекарат прекалено време в попиване на информация от тях, вместо да се оглеждат.

Но Конуей беше твърде опитен за подобно нещо. Остави Пейдж да се готви, докато той оглеждаше полята, пътищата, сградите и гората около тях, като знаеше, че сега, както стои ниско до земята, му стигат само двама руснаци в джип с картечница, за да съсипят това толкова приятно утро.

Погледна към монитора на Пейдж и видя руските камиони с ракетите. И той не разбираше от тях, но си личеше, че сякаш са готови да обсипят Украйна с ракети във всеки един момент.

Пейдж превключи картината от горната камера, разположена в големия контейнер над носещия винт. Тя представлявяше топка с две изпъкнали стъклени „очи“ отпред и Дре я наричаше „Извънземното“. В Щатите пускаха точно сега нов вариант на техния хеликоптер и Конуей мечтаеше да се качи на такъв заради всичките новости в него. Но при него лазерният прицел и целеуказател се намираше в контейнер под краката на пилота, което значеше, че ще изглежда различно. Ерик караше „Извънземното“ вече четири години и щеше да му липсва характерният вид, който контейнерът отгоре придаваше на неговата птица.

Точно сега се намираха зад сградата и Дре не виждаше целта през камерата.

- Добре, Ерик. Да погледнем и да видим - каза той.

Конуей дръпна колективния лост от лявата си страна и хеликоптерът бавно се издигна. На петнадесет метра над земята камерата се показа над покрива на тухлената сграда на четиридесет метра пред тях и изобрази далечната цел.

Когато Пейдж видя каквото му трябваше на монитора, каза:

- Добре. Точно така.

Конуей задържа хеликоптера неподвижен.

Пейдж различи целите на две поляни, отделени от малка река, над която се забелязваше мост. При двата огромни камиона с насочени високо нагоре тръби за ракетите се виждаха още дузина камиони и бронетранспортьори.

- ПВО? - запита Конуей.

Пейдж не виждаше нищо в детайли от това разстояние, но не се съмняваше, че там има нещо, което може да го убие.

Дре Пейдж знаеше, че има да върши работа, а американският данъкоплатец му даваше по 38 124 щатски долара годишно, за да рискува живота си в чужди страни, и затова изтласка тревогите от главата си и каза:

- На земята, изглежда, е чисто. Има ли червени във въздуха?

- Не. Най-близките заплахи са на седемдесет мили, в Крим. Тук е ясно, синьо и двадесет и две, брат.

На езика на пилотите на хеликоптери това означаваше, че времето е добро за полети.

- Разстояние до целта? - запита Конуей.

Пейдж насочи лазерния целеуказател.

- Осветявам целта. Седем хиляди шестстотин осемдесет и един.

- Става ли? - запита Конуей. Намираха се почти на края на диапазона. Можеше да приближи хеликоптера, ако Дре сметне, че стрелбата го изисква.

- Пич, боецът в мен иска да идем върху тях - отговори Пейдж. - Но на оцеляващия човек в мен си му харесва да е тук, зад тая шибана тухлена фабрика.

- Чух те, братко. Ще правим партито оттук.

- „Магьосник нула-едно“, тук „Две-шест“ - предаде Пейдж по микрофона. - Искаме позволение за огън с „Хелфайър“.

Отговорът дойде мигновено:

- „Черен вълк две-шест“, тук „Магьосник нула-едно“. Нямам украински въздушни цели в района. Позволено е да стреляте с „Хелфайър“, край.

- Разбрано, позволено е.

- Да действаме - обади се Конуей.

Пейдж не му обърна внимание. Знаеше, че адреналинът на пилота го разпалва така, но Пейдж се гордееше, че винаги е спокоен.

- „Фрито Актуал“, тук „Черен вълк две-шест“. Информирам, пускаме оръжие.

- Разбрано, „Черен вълк“. Много далече сме. Няма свои при целта. Очистете камионите и се махайте на майната си, преди вражеските хеликоптери да дойдат за вас.

- Разбрано.

Конуей пъхна пръст под предпазителя на превключвателя за стрелба на лоста „стъпка-газ“.

- Стрелям след три, две, едно - каза той. Натисна бутона за стрелба и едната ракета „въздух-земя“ замина напред към първата от двете огромни ракетни установки.

- „Хелфайър“ свети - продължи Конуей, за да потвърди, че вижда огън от ракетата, която замина бързо на изток.

- Шейсет и пет хилядарки заминаха - каза спокойно Пейдж. Като по-спокоен от двамата по време на бой, той се шегуваше при стрелба, а не Конуей.

Пилотът не изчака да види попадението. Вместо това избра втората ракета и я изстреля по същата цел. Можеше да превключи между двете цели, но два удара един след друг увеличаваха вероятността от преодоляване на противоракетните системи на батареите.

Лазерните предупредителни приемници прехванаха първата ракета и във въздуха излетяха ракети. Американската бойна глава падна на седемдесет и пет метра от мястото на целта, поразена от автоматичната ракетна отбранителна система на батареята, която нито Пейдж, нито „Фрито“ успяха да засекат.

Но втората ракета премина и се взриви над ракетната установка и Конуей, който броеше в обратен ред преди пускането на третата ракета, се спря, защото картината от камерата побеля.

Отначало реши, че нещо не е наред със системата, и се зае да настройва монитора.

Но един глас в слушалките каза:

- „Две-шест“, тук „Фрито Актуал“. Добро попадение, много добро. С множество вторични взривове. Мамка му, пич, яко я закова.

В този момент Пейдж извика:

- Майчице!

Конуей вдигна поглед. На седем-осем километра напред бавно се образуваше облак с формата на гъба. След няколко секунди чу в слушалките си нисък тътен, който преодоля шума на носещия винт над главата му.

След миг се пренастрои и изпрати третата ракета на изток.

В същия момент един компютърен глас прогърмя в слушалките на двамата:

-Лазер! Лазер! Единадесет часа.

- Стрелят по нас! - каза Пейдж.

- Действам бързо - отговори Конуей и пусна последната ракета към втората установка ВМ-30.

В същия момент той дръпна надясно лоста за управление и натисна левия педал, като така зави на деветдесет градуса. Наведе носа надолу и се спусна бързо към пътя зад тухлената сграда на фабриката.

- Контрамерки - каза Пейдж и хеликоптерът изхвърли автоматично топлинни капани.

На метър над земята „Черен вълк две-шест“ изравни и се втурна над полето.

На по-малко от сто и петдесет метра от тях една ракета, изстреляна от ръчно преносима пускова установка, се заби в един от трите комина на фабриката, пръсна го на парчета и разхвърля парчета тухли на всички страни.

Конуей не намали скоростта, когато втора ракета удари фабриката зад тях. Погледна през лявото си рамо, като чу новината от екип „Фрито“:

- По дяволите, да! И втората цел е унищожена. Още една шибана неутронна бомба!

- Разбрано - отговори спокойно Пейдж. Сега той гледаше през отворената врата от своята страна. Предупредителните сигнали бяха спрели, но двамата с Конуей продължаваха да търсят заплахи.

Сега се обади и „Магьосник нула-едно“:

- „Черен вълк“, адски добра работа, но знаят, че сте там. Връщайте се в базата.

- Разбрано. Връщаме се в базата - отговори Конуей.

Сърцата на двамата млади мъже се блъскаха в бронежилетките, докато се носеха бързо в северозападна посока над гора от лиственици. Обикновено след успешно поразяване на цел двамата се пляскаха с ръце и размахваха юмруци нагоре-надолу, но точно сега мислеха за свои неща, защото знаеха, че се бяха разминали на косъм от смъртта.