Властта на президента

36.Тридесет години преди това

Джак Райън се събуди от шума на слаб дъжд, въпреки че почти не го забелязваше. Все пак се намираше в Англия и не можеше да не вали по това време на годината. Протегна се бавно и продължително, като докосна топлото рамо на жена си в тъмното. Кети спеше дълбоко, което си беше напълно нормално като за шест без двадесет сутринта.

Будилникът им трябваше да ги събуди в шест без петнадесет и затова Джак не бързаше да стане. Накрая протегна ръка и го изключи, след което се измъкна от леглото. Отиде в кухнята, за да направи кафе, а след това и към входната врата за вестника.

На улицата цареше спокойствие. Семейство Райън живееха в Чатъм, в северната част на Кент, на тридесетина мили от Лондон. Единствено той и Кети от всички жители на улица „Грайздейл Клоуз“ трябваше да пътуват за работата си чак до столицата и затова почти винаги първо в тяхната къща светваха лампите и някой се раздвижваше вътре.

Всички съседи знаеха, че Кети е хирург в болницата „Хамърсмит“, и мислеха, че Джак работи нещо скучно в американското посолство. За пред хора нещата бяха точно такива, но истината щеше да предизвика много повече клюки през оградите на дворовете.

Всъщност младият американец работеше като аналитик на ЦРУ.

Джак забеляза, че млекарят е доставил обичайните три литра мляко. Дъщеря му Сали го изпиваше цялото до следващия път. Райън взе млякото и се огледа за вестника, който се оказа захвърлен в храстите до вратата. Копието на „Интернешънъл Хералд Трибюн“ се намираше в найлонов плик, за да не се мокри - очевидно вестникарчето разсъждаваше по-добре, отколкото можеше да се прицелва.

Райън се върна в къщата и събуди Кети, след което отиде в кухнята. Наля си чаша кафе, разгъна вестника и отпи първата глътка за деня.

Една снимка под сгъвката на първата страница привлече вниманието му. Тяло под брезент на някаква улица. Ако се съди по сградите, навярно в Италия или може би Швейцария.

Прочете заглавието под снимката.

„Швейцарски банкер убит, четирима други ранени.“

Джак се зачете в статията. Банкерът, изглежда, се казваше Тобиас Габлер и работеше в „Рицман Приватбанкирс“, уважавана семейна банка в швейцарския кантон Цуг. Габлер загинал, а другите били ранени, когато някой открил огън по тях от прозореца на сграда на улица, пълна с пешеходци.

До момента нямало задържани.

Райън вдигна очи от вестника, когато Кети дойде в кухнята с розовия си халат. Тя целуна Джак по главата, а после отиде до машината за кафе.

- Нямаш ли операции днес? - запита Джак. Жена му никога не пиеше кафе, ако за деня има планирана операция.

- Не - отговори тя и напълни една чаша. - Само няколко следоперативни срещи. Ако ми трепери ръката, докато меря диоптрите на някой човек, светът няма да свърши.

Джак не можеше да си представи как жена му е способна да тръгва на работа всяка сутрин с мисълта, че ще реже очни ябълки. „По-добре тя, отколкото аз“ - помисли си той.

На път към банята Джак надникна в стаята на петгодишната си дъщеря Сали. Тя спеше, но щеше да се събуди, когато той излезе изпод душа. Обичаше да гледа момиченцето си така, преди то да се събуди и да започне да се стрелка из къщата като подвижна мишена, но такава възможност имаше само рано сутрин.

След това надникна при Джак-младши. Бебето спеше по лице в креватчето си, върху завивките, а обутото му в пелена дупе стърчеше във въздуха. Джак се усмихна. Момченцето скоро щеше да проходи и малкото креватче нямаше вече да го спира.

Райън пусна душа и се огледа в огледалото. Метър и осемдесет, във форма, но изоставил диетата и упражненията от няколко месеца. Двете малки деца в къщата изискваха гъвкав график и изобилие на закуски и зърнени храни в килера - нещо, за което той не забравяше.

Както почти всяка сутрин, и сега Райън докосна големия белег на рамото си. Преди година спаси Уелския принц и семейството му при опит за убийство от отцепническа фракция на Ирландската републиканска армия. Получи почетна рицарска титла от кралицата за бързите си действия, но си спечели и прострелна рана от терористите, защото се оказа, че не е чак толкова бърз.

Райън имаше и други срещи с опасността в Ирландия и във Ватикана, при опита за убийство на папа Йоан Павел II.

Въпреки всички усилия да предотврати нападението за малко не успя да стигне до българския агент, който работеше по нареждане от Москва.

Райън се махна от огледалото, застана под душа и ведната почувства как горещата вода облекчи напрегнатите мускули на гърба му - още един спомен от миналото. Като двадесет и три годишен лейтенант в Морската пехота трябваше да проведе десант при едно учение на НАТО в Крит. Седеше в един хеликоптер СН-46, когато задният носещ винт отказа и машината, пълна с морски пехотинци, се разби на скалите. Райън, със счупен гръбнак, напусна армията и прекара години в болка, преди да възстанови живота си след успешна хирургична намеса.

Започна живота си след армията в „Мерил Линч“, където изкара малко състояние от пазарите. След няколко години реши да учи отново, защити докторат по история и след известно време като преподавател във Военноморската академия отиде на работа в ЦРУ.

Само за тридесет и две години Джак Райън беше преживял повече, отколкото средностатистическият човек може да изпита за цял живот. Сега, изправен под горещата вода, се усмихна, убеден, че следващите тридесет и две години няма да са чак толкова бурни. По-силни вълнения от това да гледа как децата му растат не му трябваха.

Докато двамата с Кети се подготвяха да тръгнат на работа, пристигна гледачката. Младата червенокоса южноафриканка на име Маргарет веднага се захвана за работа - обърса конфитюра от лицето на Сали с една ръка, докато държеше малкия Джак в другата.

От улицата се чу клаксонът на таксито и Джак и Кети прегърнаха и целунаха за последно децата, след което излязоха навън, където се оказа, че е паднала гъста мъгла.

Десет минути по-късно двамата стояха на гарата в Чатъм. Качиха се на влака за Лондон, седнаха в първокласно купе и прекараха почти целия път в четене.

Разделиха се с целувка на гара „Виктория“ и в девет без десет минути Джак премина с чадъра си по улица „Уестминстър Бридж Роуд“.

Макар и служител на посолството на САЩ, Джак всъщност почти никога не ходеше там. Вместо това работеше на адрес Сенчъри Хаус, „Уестминстър Бридж Роуд“ 100, където се намираха офисите на британското външно разузнаване.

Тук го изпрати шефът му в ЦРУ адмирал Джеймс Гриър, директор по разузнаването, за да служи като човек за връзка между двете съюзнически служби. Назначиха го в „Руската работна група“ на Саймън Хардинг, където Райън се ровеше из цялата информация за СССР, която МИ-6 желаеха да споделят със ЦРУ.

Джак знаеше, че британците имат право да защитават своите източници и методи дори и от Съединените щати, но ги намираше за стиснати. Нерядко се чудеше дали колегата му аналитик в Ленгли има същите проблеми с получаването на информация от ЦРУ. Стигна до заключението, че там са още по-стиснати. Но все пак, изглежда, това споразумение вършеше добра работа за двете страни.

Малко преди десет телефонът на бюрото му звънна. Унесен в доклад за руските подводници от клас „Кило“ в Палдиски, Естония, Джак посегна разсеяно към слушалката.

- Райън.

- Добро утро, Джак.

Обаждаше се самият сър Базил Чарлстън, директор на Сикрет Интелиджънс Сървис.

Райън се изправи и остави документа на бюрото пред себе си.

- Добро утро, Базил.

- Питах се дали мога да те взема назаем от Саймън за няколко минути. Би ли се отбил тук?

- Сега ли? Разбира се. Веднага ще дойда.

- Чудесно.

Райън се качи с асансьора до кабинета на сър Базил на последния етаж. Когато влезе, директорът на службата стоеше до прозореца, който гледаше към река Темза. Разговаряше с един русокос мъж на годините на Джак, облечен в скъп на вид въгленовосив костюм на тънки райета.

- А, здравей, Джак. Ето те - каза Базил. - Бих искал да те представя на Дейвид Пенрайт.

Двамата мъже си стиснаха ръцете. Русата коса на Пенрайт стоеше пригладена назад, а острите му сини очи изпъкваха на гладко обръснатото лице.

- Сър Джон, за мен е удоволствие.

- Моля ви, наричайте ме Джак.

- Джак се чувства малко неловко с рицарската си титла - поясни Базил.

- Почетна титла - побърза да добави Райън.

Пенрайт се усмихна и каза:

- Разбирам. Добре. Значи Джак.

Тримата седнаха на столове около ниска масичка и им донесоха чай.

Чарлстън каза:

- Дейвид е оперативен офицер, който работи предимно в Цюрих, нали така, Дейвид?

- Да, сър.

- Трудно назначение - усмихна се Райън.

Другите двама не му отговориха с усмивка.

„Грешка“ - каза си Джак.

На масичката до чайника лежеше лондонският вестник „Таймс“ от тази сутрин. Пенрайт го вдигна.

- Видяхте ли вестника?

- Получавам „Интернешънъл Трибюн“. Погледнах го.

- Четохте ли статията за ужасната случка вчера следобед в Швейцария?

- Говорите за Цуг? Ужасно. Убит е един човек и други няколко са ранени. Според вестника не става дума за обир, защото нищо не е взето.

- Името на онзи мъж е Тобиас Габлер - каза Пенрайт. - И не са го убили в Цуг, а в съседно градче на име Роткройц.

- Да. Банкер е, нали?

- Да - отговори Пенрайт. - Знаете ли за тази банка, „Рицман Приватбанкирс“?

- Не - отговори Райън. - В Швейцария гъмжи от семейни малки банки. Открай време са си там и явно са успешни, но както повечето швейцарски банки, е трудно да се каже доколко успешни.

- И защо е така? - запита Чарлстън.

Швейцарският закон за банките от 1934 г. определя процедурите за банковата тайна. Швейцарските банки не са длъжни да споделят информация с трети страни, включително чуждестранни правителства, без нареждане от швейцарски съд.

- Желая ви късмет да получите такова - каза Пенрайт.

- Именно - съгласи се Райън. - Швейцарците са стиснати откъм информация. Използват номерирани сметки, които привличат мръсни пари като мухи на мед.

Райън добави:

- Номерираните сметки не са така анонимни, колкото ги изкарват, защото самата банка трябва да провери изцяло човека, който открива сметката. Разбира се, не е необходимо да свързват името със самата сметка. И така тя става анонимна, защото всеки, който има необходимия код, може да влага или тегли от тази сметка.

Двамата англичани се спогледаха, сякаш за да решат дали да продължат този разговор.

След момент сър Базил кимна на Дейвид Пенрайт.

По-младият мъж каза:

- Имаме основания да смятаме, че в тази банка има влог на определена престъпна организация.

Райън изобщо не се изненада от тези думи.

- Някой картел? Или мафията?

- Има голяма вероятност убитият Тобиас Габлер да е управлявал номерирани сметки на КГБ.

Този път Райън се изненада.

- Интересно.

- Нали? - запита Пенрайт. - Питахме се дали ЦРУ не е стигнало до същия извод за тази банка.

- Мога да заявя с известна увереност, че Ленгли не знаят за конкретните номерирани сметки в Швейцария. Искам да кажа, че да, знаем, че съществуват. Руското разузнаване трябва да крие черни пари на Запад, за да осигури на операторите си от тази страна на „желязната завеса“ постоянен паричен поток, но не знаем кои са сметките им.

- Сигурен ли си? - запита Пенрайт. Изглеждаше разочарован.

- Да, но мога да се обадя на Джим Гриър, за да проверя. Надявам се, че ако имаме такава информация, бихме намерили начин да спрем достъпа на КГБ до тази сметка или, което е по-добре...

- Да следим сметката, за да се види кой тегли от нея - довърши вместо него Пенрайт.

- Точно така - каза Джак. - Това може да се окаже истинска съкровищница с информация за операциите на КГБ.

- Това точно е нашата идея - обади се Чарлстън. - Но интересното в случая е, че се интересуваме от една конкретна сметка, защото е доста голяма и си седи там.

- Може да я поддържат за бъдеща операция - предположи Райън.

- Силно се надявам да не е така - отвърна сър Базил Чарлстън.

- Защо?

Базил се приведе към Райън.

- Защото сметката, за която става дума, е с над двеста милиона долара. Като всеки месец идват редовни влогове с големи суми в долари.

- Двеста милиона? - ококори се Джак.

- Да - отвърна Пенрайт. - Двеста и четири милиона, по-точно. И ако продължат влоговете, след година сумата ще се удвои.

- И всичко това в една сметка? Невероятно.

- Съвсем - съгласи се Чарлстън.

- Очевидно това не е подготовка за разузнавателна операция на Запад. Твърде много пари са... - каза Райън. - Сигурни ли сте, че парите са на КГБ?

- Не, но смятаме така.

За Джак този отговор не значеше много, но той предположи, че англичаните не казват всичко, за да крият източника си. Помисли за момент.

- Разбирам, че не искате да ми дадете информация за източника на тази информация, но според мен имате човек в самата банка.

Базил погледна Пенрайт и отново кимна. Очевидно разрешаваше на по-младия офицер от разузнаването да споделя информация с аналитика от ЦРУ.

Пенрайт каза:

- Имаме източник в банката. Но нека спрем дотук.

- И източникът има основания да подозира, че двестате милиона са пари на КГБ?

- Нещо такова.

- И сега Габлер, мениджърът на сметката, е мъртъв.

- Опасявам се, че е така - отвърна Дейвид Пенрайт.

- Смятате, че КГБ са разбрали някак си, че парите им са компрометирани, и са го убили?

Базил каза:

- Това е едната оперативна версия, но в нея има огромна дупка.

- Нищо в убийството на Габлер не е както го правят КГБ - обади се Джак.

- Точно така - отговори Пенрайт. - И това ни обърква. Свидетелят казва, че пресичал една улица пеша в шест следобед, когато от прозореца на уж незаета хотелска стая се появил автомат. По него изстреляли цял пълнител с тридесет патрона от не повече от петнадесет метра. Улучен е три пъти, а такава точност не впечатлява.

Пенрайт добави:

- Котката на сър Базил може да се справи по-добре.

Базил вдигна вежди, но не отговори на закачката. Вместо това каза:

- Ранени са и други четирима минувачи.

- И никой не е видял стрелеца?

- Не - отговори Пенрайт. - От подземен гараж изхвърчал с рев микробус, който без малко щял да прегази група зяпачи, но никой не е видял шофьора.

Джак каза:

- Не е като чадър с отровен връх в крака.

Намекваше за убийството на българския дисидент Георги Марков през 1978 г. на двеста метра от мястото, в което сега седяха тримата мъже.

- Не - призна сър Базил. - Но въпреки това се притесняваме силно, че хер Габлер не е случайна жертва на насилие.

Дали не е убит от друга разузнавателна служба, научила за връзката му с руснаците? Дали не е убит от други свои клиенти заради предполагаемо нарушаване на доверието им? Бихме искали да знаем дали вашата служба не знае нещо за незаконни дела на банката или някои имена от този списък.

Пенрайт подаде няколко сгънати на две листа. Райън ги отвори - оказа се, че това е списък с буквално стотици имена.

- Кои са тези?

- Служители и клиенти на банката. Както навярно знаете, някои номерирани сметки се създават от корпорации паравани, та въпреки правилата самата банка не е наясно кой точно е собственик на парите. Това е още едно ниво на тайнственост.

Райън разбра.

- Искате да проверим нашите досиета за тези имена и така да откриете още някой с причина да убие Габлер.

- Да - добави Пенрайт, - и да опитате да отсеете корпоративните сметки. Банките в САЩ не са така тайнствени, както в Швейцария. Може да се намерят и други данни, с които да свържем имената на истински хора с тези фирми паравани.

- Искате да проверите дали източникът ви в банката не е компрометиран - каза Райън.

- Точно за това става дума - съгласи се Чарлстън.

- Добре. Ще се заема незабавно. Не искам да пращам списъка до Ленгли. Прекалено чувствителни са. Ще ида до посолството и ще го пусна с дипломатическата чанта. Отговорите ще дойдат до няколко дни.

- Колкото по-бързо, толкова по-добре - каза Пенрайт. - Аз опитвам да се свържа с нашия човек в Цуг. Сигурен съм, че е потресен от случая. Ако не се чуя с него до утре, ще трябва да се подготвя да ида на място, за да се срещнем. И ми се иска да мога да му кажа, че няма за какво да се тревожи.

Джак понечи да стане, но се спря.

- Сър Базил. Знаете не по-зле от мен, че Ленгли ще иска да се включи в случая. И вашият анонимен източник... предлагате ли той да стане двустранен?

Базил очакваше въпроса.

- Ще споделяме информацията от него с приятелите ни във Вашингтон. И с готовност ще приемем съвети от вас за нашата операция. Но се боя, че за момента не сме готови да направим отношенията с него двустранни.

- Ще информирам Гриър и Мур - каза Джак и стана. - Те може да поискат повече участие, но със сигурност ще разберат, че основната цел сега е да разберем изложен ли е на опасност вашият агент - разбира се, заради самия него, а и заради вас. Не мога да си представя какво ли правят двеста милиона долара на КГБ в западна банка, но онзи вътрешен човек трябва да остане там, за да ги наглежда.

Чарлстън стана и стисна ръката на Райън, последван от Дейвид Пенрайт.

Сър Базил каза:

- Изобщо не се съмнявах, че ще разбереш неотложността на въпроса.