Властта на президента

78. В наши дни

Денят на Джак Райън-младши се оказа много дълъг. Щом излезе от дома на Малкълм Голбрайт, се върна в самолета и отлетяха за Франция. Трябваше да се махне от Шотландия, защото Хю Кастор знаеше, че Джак е там, и имаше вероятност да изпрати други руски убийци по следите му.

Приземиха се на летище близо до град Лил във Франция и останаха там, докато Гавин Биъри, все още в киевския апартамент, проникваше в системите на мобилните телефони във Великобритания, за да открие къде е телефонът на Хю Кастор, по който Малкълм Голбрайт беше говорил с него. След дълго търсене се изясни, че Кастор използва мощна система за криптиране на телефона си, която крие връзката му с кулите, и по тази причина Гавин не можеше да го открие или да разбере къде се е намирал преди.

Тъкмо решиха да признаят поражението, когато Райън се досети за нещо. Обади се на Санди Ламонт и го запита кой от служителите на Кастор не е в офиса. Санди не искаше да каже, но накрая провери и отговори, че един от двамата охранители на Кастор, също бивш служител на МИ-5, не е на работа. Райън намери номера му от социалните медии и скоро Биъри откри къде е той по сигнала от телефона му.

Намираше се около телефонна кула в община Кюснахт в швейцарския кантон Швиц. Кюснахт пък беше на югоизток от Цуг - къщата на Кастор се издигаше до езерото в квартала Баумгартен на град Кюснахт.

Райън обсъди въпроса с Динг и останалите и не след дълго гълфстриймът се понесе над Франция в югоизточна посока.

Един час след като кацнаха в Цюрих, Адара Шърман седеше до пилотската кабина, а зад нея Карузо, Чавес и Дрискол дремеха в отпуснатите назад кресла. Оксли и Райън, единствените будни и потънали в разговор, седяха най-отзад.

Райън опитваше да разбере къде отиват.

- Когато ти работеше за Кастор, той имаше ли къща в Цуг?

Оксли поклати глава.

- Не знам. Не бяхме приятели, нали разбираш. Той ми беше шеф. Живееше в Лондон, а аз работех на терен, което обикновено означаваше Изтокът. Когато ходех в Цуг, Кастор никога не е казвал нещо като „Защо не се отбиеш в моята къща до езерото за чай, след като разбереш каква е тази каша с онзи Зенит?“.

Райън се засмя. След това каза:

- Голбрайт не знаеше кой е информирал КГБ. Когато ти си следил унгарците в „Рицман Приватбанкирс“, знаел ли си по каква следа вървят те?

- Не. Не съм влизал в банката. Аз само ги следях навън. Имах инструкции и ги изпълних. Или поне опитах. Баща ти знае по-добре от мен тези неща.

Райън не смяташе, че е чул правилно последните му думи:

- Баща ми ли?

Сега едрият англичанин с посребрена брада се извърна към младия американец.

- Баща ти. Той беше там. Ти, разбира се, знаеш това.

- В Швейцария ли? - отговори Джак и поклати глава.

- И в Берлин.

- Берлин?

Оксли поклати глава напълно смаян.

- Ама вие двамата изобщо говорите ли си?

- Окс, баща ми е работил в ЦРУ. Доста съм чувал през годините, предимно от други хора, но той не може да ми разкаже много неща за работата си през онези години. Ти сигурен ли си? Сигурен ли си, че той е присъствал, когато тези неща са се случвали?

- Разбира се, че съм сигурен, по дяволите.

- Откъде си така сигурен?

- Защото няма никога да го забравя - отговори Оксли, преди да продължи. - Неговото лице видях за последно, преди светът ми да стане черен.

В Белия дом настъпи часът за обяд. Президентът Джак Райън прекара първата половина на деня в срещи, свързани със ситуацията в Украйна, и сега закъсняваше за обяд в града. Подписваше няколко документа на бюрото си, когато секретарката се обади по разговорната уредба:

- Господин президент?

Райън отговори, без да вдига поглед:

- Кажи на Арни да успокои топката. Идвам след секунда.

- Извинете, сър. Джак-младши е на първа линия.

Райън остави химикалката.

- Страхотно, свържи ме.

Рязко протегна ръка и взе телефона. Както винаги, стараеше се да говори лековато, за да крие загрижеността си за своя син. Дори и сега, когато нямаше причина да смята, че Джак-младши е в опасност, разговаряше с него толкова рядко, че въображението му често надделяваше и той се поддаваше на тревогите си.

- Хей, приятел. Как си?

- Здравей, тате... Трябва да те включа на високоговорител.

Джак-старши се разочарова, че синът му не е сам. Реши, че ще искат от него да каже „здравей“ на някой непознат, и макар да нямаше нищо против, предпочиташе да чуе как е синът му.

- Всъщност - каза той - ще трябва аз да ти се обадя после. Налага се да бягам към хотел „Хилтън“ във Вашингтон за една реч по външните работи. Сигурно се досещаш, че цял ден изоставаме от графика.

Не чу никакъв отговор.

- Кой е там с теб, сине?

- Един човек на име Виктор Оксли.

Преди Райън-старши да отговори, синът му добави:

- Той е Бедрок, тате. Адски интересни неща разказва и ти участваш в тях.

- Аз участвам в тях?

По телефона сега се чу тих и дрезгав глас с английски акцент:

- Много студена ли беше, Райън?

- Моля?

- Сигурно е режела като бръснач. Аз бях там. В Берлин. Ти отиде да плуваш късно през нощта. Аз тъкмо щях да се присъединя, когато едни други господа ме информираха, че много биха желали да ида с тях.

Президентът Джак Райън не каза нищо.

- Спомняш си, нали?

Райън отговори тихо:

- Спомням си.

Арни ван Дам влезе решително в Овалния кабинет, готов да подкара Джак към лимузината. Джак му посочи вратата и Арни, доловил напористия жест, се вгледа в очите на приятеля си, а после бързо излезе. Само след секунди вдигна телефона, за да обясни, че президентът ще закъснее малко за обедния си ангажимент.