Властта на президента

5.

Две минути по-късно той крачеше по тротоара, който тук наричаха павирана настилка - едно от по-логичните несъответствия според Джак между британския и американския английски.

Тръгна сам в нощта към станция „Банк“ на метрото, потиснат от чувството, че го наблюдават. Нервите му играеха - нямаше причина да смята, че го следят, но всеки път, когато го познаеше някой непознат, смяташе, че въпреки усилията си излага любимите си хора на опасност.

Дойде във Великобритания с мисълта, че ще остане незабелязан, но през двете седмици тук поне пет-шест души в пъбове, в метрото или на опашката за риба с картофи му дадоха да разбере ясно, че знаят точно кой е той.

Джак Райън-младши беше също толкова висок, колкото световноизвестния му баща, и имаше същата силна челюст и пронизващи сини очи. Показваха го по телевизията като по-млад, но въпреки усилията му да се скрие от обществеността през последните години продължаваше да прилича на себе си от по-младите години и не можеше да иде никъде, без да изпитва опасения.

Няколко месеца по-рано, докато още работеше за Колежа, научи, че китайското разузнаване знае кой е той и как точно си изкарва хляба. Това компрометираше не само него, но и приятелите и колегите му, а можеше да компрометира и администрацията на баща му.

До момента китайците не бяха създавали проблеми. Джак се надяваше, че въздушното нападение над Китай беше унищожило всички, които можеха да го свържат с разузнавателната работа, но подозираше, че истинската причина е преди всичко във факта, че новите ръководители в Пекин много се стараеха да оправят отношенията си със САЩ. Истината беше, че китайците се държаха добре, и то от икономически съображения, а не поради някакъв стремеж към добруване, поне за сега.

Освен това Джак знаеше, че раздялата му с Мелани Крафт, приятелката, с която прекара цяла година, също помагаше за чувството му за недоверие и безпокойство. Срещнал беше няколко жени във Великобритания (неженените англичанки, изглежда, нямаха генетично заложената скромност на американките) и дори излиза на една-две срещи, но все още не беше оставил достатъчно разстояние между себе си и Мелани, за да мисли за нещо сериозно.

Понякога се питаше дали пък серия флиртове няма да го излекуват от това му състояние, но осъзнаваше, че не е от този тип мъже. Родителите му, изглежда, го бяха възпитали по-добре и той се гневеше дори само при мисълта, че някой задник би се отнесъл към сестрите му като към консуматив.

Знаеше, че няма проблем да привлича жените, но не се смяташе за женкар.

Джак дойде тук, във Великобритания, преди всичко за да остави малко разстояние между себе си и Колежа след изтичането на информацията. Каза на директора Гери Хендли, че би искал да се отдели за няколко месеца, за да се посвети на аналитичната част на работата си. Не можеше да почука на вратата на ЦРУ или Агенцията за Национална сигурност без препоръки, каквито никога нямаше да може да получи предвид подривните си действия от последните няколко години. Но Гери умееше да мисли нестандартно. Незабавно предложи на Джак да се захване с анализ на международния бизнес, като му каза, че ако се свърже с подходяща фирма, ще попадне право в света на правителствената корупция, организираната престъпност, наркокартелите и международния тероризъм.

Райън реши, че това ще е много добре.

Гери предложи да го представи на някои места, но Джак искаше да се оправи сам. Проучи няколко фирми, които се занимаваха с изследване на бизнеса, и разбра, че най-голямата и най-добрата от тях е във Великобритания и се казва „Кастор енд Бойл Риск Аналитикс“. От всичко, което научи за тази фирма, Райън установи, че тя май има пръст във всяко кътче на международните финанси.

След седмица Райън се обади на „Кастор и Бойл“ и пристигна в Лондон на интервю за шестмесечен договор като анализатор.

По време на първата си среща със съсобственика на фирмата Колин Бойл Райън даде да се разбере, че не иска преференции заради произхода си. Освен това заяви, че ако го наемат, ще се старае да не отдава значение на този произход и би искал фирмата да уважава това негово желание и да не изтъква кой е той.

Приятелските мрежи и връзкарството бяха разменна монета тук, в Ситито, поради което Бойл остана силно изненадан от факта, че синът на президента на Съединените щати не иска да е нещо повече от обикновен отруден млад аналитик с тясно бюро и компютър.

Бойл пожела да го наеме на момента заради похвалната му етика, но се вслуша в исканията на младия Райън и го остави да премине целодневен тест. Счетоводство, изследователски методи, въпросник за определяне на личностни качества, както и задълбочено проучване на познанията му за политиката, за събитията по света и по география. Райън издържа всички, предложиха му договор и той се върна в Балтимор само за да заключи къщата си и да си опакова багажа.

Десет дни след това пристигна в „Кастор и Бойл“, за да започне работа.

След вече две седмици, откакто постъпи във фирмата, той не можеше да не признае, че работата го очароваше. Работеше като финансов аналитик, а не като аналитик от разузнаването, но считаше тези дейности за двете страни на една и съща монета, а не за различни специалности.

„Кастор и Бойл“ работеха в изненадващо жестока и забързана сфера. Колин Бойл беше по-известното лице на компанията и човекът, който говореше по медиите за фирмата, но истинската дейност се водеше от Хю Кастор. Самият Кастор пък беше работил като шпионин за вътрешното разузнаване на Великобритания МИ-5 през годините на студената война и след като напусна държавната служба, успя да премине успешно в областта на корпоративната сигурност и бизнес разузнаването.

Другите от фирмата специализираха в области като счетоводство и одит на бизнес документи, но на този ранен етап от работата си във фирмата Джак се занимаваше с по-общи неща.

Работата се различаваше от задачите в Колежа. Тук Райън не търсеше свръхсекретни разузнавателни документи, за да установи движенията на някой терорист, а вместо това се ровеше из обърканите отношения на фирми паравани и опитваше да проумее хитрините на международния бизнес, за да могат клиентите на „Кастор и Бойл“ да вземат по-добри пазарни решения.

И не убиваше шпиони в Истанбул или враговете на Америка в Пакистан, но въпреки това смяташе, че върши нещо важно, макар и само за банковите сметки на клиентите на фирмата.

Смяташе да поработи здравата тук, в Лондон, да научи всичко, което може да се научи за финансовата престъпност и анализа на престъпния бизнес, и да стои настрана от „Хендли Асошиейтс“, за да не излага Колежа на нови опасности.

Но това се отнасяше за краткосрочния план. А дългосрочният? Джак не знаеше какво ще прави в дългосрочен план. Или къде ще отиде. Искаше да се върне в Колежа, когато отново заработи, но не знаеше кога ще стане това.

На неговите години бащата на Райън вече беше отслужил в морската пехота, оженил се, защитил докторат, изкарал един тон пари на пазара, написал книга и станал баща.

Джак се гордееше с постиженията си за Колежа, но като син на президента Джак Райън се налагаше да полага огромни усилия, за да достигне баща си.

Райън излезе от метрото на станция „Ърлс Корт“ в 23,50 и се озова на улицата заедно с още няколко пътници. Валеше дъжд, което тук се случваше често, а чадърът му се намираше в офиса. Джак взе един безплатен вестник от изхода на станцията и покри с него главата си, за да пресече улицата.

Тръгна сам по една дъждовна улица. Забави на „Хогарт Роуд“, обърна се и погледна назад през рамо. Имаше този навик от работата си в Колежа. Нямаше да извършва търсене, откриване и бягане от преследвачи, което щеше да изисква над час обиколки и смяна на маршрута, както и ползване на различни видове транспорт. Но поне се оглеждаше за преследвачи.

Джак при всяка възможност променяше дневните си маршрути. Стараеше се да посещава различни пъбове вечер след работа, защото Ситито, където работеше, предлагаше много голям избор, а и в Кенсингтън, където живееше, трябваше да минат два месеца, преди да започне да повтаря пъбовете.

Освен че променяше вечерните занимания, полагаше всички усилия да променя и пътя, по който се прибира. Лабиринтът от улици в Кенсингтън му позволяваше да излиза и да се прибира в квартирата, без всеки път да повтаря маршрута си.

Но дори и така, Джак не можеше да се отърве от усещането, че го наблюдават. Не беше сигурен, а и не можеше с нищо да потвърди подозренията си, но сутрин, когато тичаше или когато пътуваше от Кенсингтън до Ситито, или следобед, когато излизаше да обядва с колеги, и най-вече след работа, когато се прибираше сам, имаше почти физическо усещане, че го някой го гледа.

Дали не са китайците? Да не са го проследили до Лондон? Или британското разузнаване може би го наглежда тайно? Дали пък не са надушили нещо за предишната му работа?

А дали не е Тайната служба на САЩ, която иска да е сигурна, че той е в безопасност? Джак беше първото дете на президент на САЩ, отказало охрана от Тайната служба, с което разтревожи доста хора, и въпреки че службата нямаше задължение да го пази, той не можеше просто така да е сигурен, че не го прави.

Колкото повече се питаше защо му се струва, че го следят, толкова повече смяташе, че е параноик.

Огледа се през рамо на „Кромуел Роуд“. И както всеки път, когато „проверяваше на шест часа“, се оказа, че отзад няма никой.

След няколко минути Джак зави по „Лексам Гардънс“ и погледна часовника си - минаваше полунощ. Ще трябва да си ляга веднага, за да спи пет часа, преди да стане за сутрешното бягане.

Влезе в сградата, като спря на входа още веднъж, за да провери дали не го следят. И този път не забеляза нищо.

Въобразяваше си.

Супер, Джак. На твоите години баща ти е спасявал кралското семейство от стрелци на ИРА и е завладявал руски подводници. А ти дори не можеш да идеш до пъба за една бира, без да те хване шубето.

Мамка му. Вземи се в ръце.

Откакто работеше за Колежа, се стараеше да не изпъква, но осъзна по стълбите към апартамента си, че целта е пълна анонимност. Тук се намираше далече от дома си, сам и можеше, а и трябваше, да промени външния си вид.

Тук реши, че ще си пусне брада и мустаци, ще се подстриже късо, ще се облича различно и че дори ще иде на фитнес, за да се понапомпи.

Тази промяна нямаше да се случи за един ден, знаеше това, но трябваше да я постигне, за да си позволи наистина спокоен живот.