Властта на президента

33.

Въпреки надеждите си да работят незабелязани от радарите в Киев Джон Кларк и неговите оператори от Колежа промениха малко плановете си и сега се криеха на открито. От сблъсъка с хората от ФСБ преди няколко дни разбраха, че руското разузнаване контролира града и всички опити да останат незабелязани тук са обречени на провал. По тази причина Кларк реши да се правят на група непохватни журналисти, блажено несведущи, че работят сред шпиони и мафиоти, и неосъзнаващи изобщо, че всичките им думи и действия се следят.

Гавин неведнъж изкарваше от търпение опитните оператори от екипа, като насочваше разговора към операцията. Но всеки път най-близко намиращият се до него човек му се навираше в лицето, изглеждаше го мръснишки и сменяше бързо темата. Биъри потръпваше разочарован, че му липсва истинска шпионска изтънченост, кимаше срамежливо и подхващаше новата тема за разговор.

Въпреки че трябваше да поддържат играта при разговорите си, защото знаеха, че ги подслушват, можеха да си пишат бележки на таблетите и да трият веднага написаното или пък на хартия, която унищожаваха незабавно. Пишеха си и съобщения по телефоните, защото Биъри беше инсталирал стабилен софтуер, който не позволяваше и на най-добрите да ги дешифрират.

Грандхотел „Фермонт“ в Киев е грамадна постройка на брега на река Днепър, в историческия квартал „Подил“ в централната част на града. От прозорците и балконите гостите имат изглед към реката на изток и към хълмовете и златните кубета на църквите на запад.

До сградата се строеше огромен надлез и шумът, прахта и трафикът отнемаха доста голяма част от чара на квартала, а и денонощно по улица „Набережно-Крешчатицка“ скитаха крадци на дребно. Нощем пазачите информираха гостите на хотела да ползват само такситата, които хотелът им праща, заради честата практика на шофьори измамници да закарват гостите някъде на тихо при свои съучастници и да ги обират.

Руснакът, известен като Глеб Белега, живееше в кралския апартамент на деветия етаж, а антуражът му заемаше почти всички останали стаи на осмия и деветия етаж. Освен охраната на неговия етаж хората му пъплеха и във фоайето. Всеки с набито око, който се огледаше из луксозния хотел, лесно можеше да забележи няколко души като постоянно присъствие във фоайето, без да са от персонала. Седяха по масите, на плюшените дивани или просто обикаляха наоколо, без да вършат нищо.

Повечето от тях бяха охрана от „Седемте каменни мъже“, но имаше и хора от ФСБ, от украинското разузнаване, от полицията, както и от други разузнавателни служби. Кларк не се съмняваше, че и ЦРУ биха искали да имат свой човек тук денонощно, ако разполагаха с достатъчно хора. Дори Биксби да не се интересуваше особено много от Белега, за да възложи на хората си да започнат денонощно наблюдение, Кларк знаеше, че в хотела има достатъчно интересни лица, заради които ЦРУ биха искали да имат поне информатори от персонала.

Кларк реши да запази главната си база в апартамента под наем, но нае една стая в хотел „Фермонт“, за да имат човек близо до Глеб Белега. За да запази прикритието си, Кларк измисли една хитрост - скара се с останалите от групата си. Тъй като знаеха, че микрофоните записват всяка тяхна дума, Кларк и старшият репортер в групата се караха с по-младите и по-неопитни журналисти за всичко - от оборудването, което си носеха за задачата, до идеите за продуциране. Кларк се оплакваше, че не му плащат достатъчно, че дневните му не покриват сметките за ресторанти, които му подхождат, и се гневеше, че са го заставили да дели стая с другите.

След това с драматизъм, от който останалите едва сдържаха смеха си, Кларк обяви, че ще се премести в хотел, докато работят тук, в Украйна.

Никога през живота си Джон Кларк, служител на ЦРУ от виетнамската ера, не беше наричан от никого примадона, но прикритието му сега изискваше да влезе точно в такава роля.

След час Джон Кларк и Игор Кривов пристигнаха в хотела, като теглеха след себе си големи куфари на колела, пълни с неща, типични за всеки пътник. Кларк се грижеше багажът му да изглежда възможно най-безобидно, защото знаеше почти с пълна сигурност, че противникът ще прерови нещата му при първа възможност. Нае стая с документите си на старши репортер за „Уануърлд Продъкшънс “ от Ванкувър, след което двамата с Игор качиха багажа на третия етаж. По пътя си говореха, като Кларк досаждаше на украинеца с разкази за други мними журналистически командировки, но с по-професиоиални продуценти, фотографи, озвучители и техници.

Разбира се, Кларк знаеше със сигурност, че го наблюдават камери, мафиоти и вражески разузнавачи, и трябваше да поддържа легендата.

След като му помогна да качи достойния за примадона багаж, Игор Кривов напусна хотела и се върна в наетия апартамент, а не след дълго Джон Кларк слезе във фоайето, където се настани на луксозен диван, поръча си кафе, закачи телефонна слушалка на ухото си и сложи таблет на скута си.

Докато Кларк започваше операцията си в хотела, останалите от екипа подготвяха своята част. Разделиха се на групи по двама, като Игор и Сам взеха едната от наетите коли „Тойота Хайлендър“, а Доминик и Динг взеха другата кола. Гавин остана в апартамента, за да работи оттам.

Притесняваха се да оставят Гавин сам в апартамента, в който ФСБ вече бяха влизали, затова Игор уреди двама от бившите си колеги от федералната полиция да стоят пред апартамента, като им каза, че пазят един канадски озвучител и оборудването му.

В десет сутринта срещу хотел „Фермонт“ пристигнаха два джипа „Хайлендър“ и паркираха в различни посоки, но с видимост към входа на огромния хотел.

Мъжете в тях постъпиха по начина, обичаен за този занаят. Останаха да чакат в колите.

Джон Кларк веднага привлече вниманието на хората във фоайето. Мъже със сурови лица го гледаха, а някои дори седнаха до него на дивана, но Кларк не мигна, а продължи да разговаря по телефона си и да работи с таблета.

Всъщност тези хора от ФСБ продължаваха с тактиката на „демонстративно следене“, както преди няколко вечери.

Но сега Кларк имаше готовност и нямаше намерение да тръгва. Не обърна внимание на мъжете въпреки упоритите им опити да го ядосат. Дори когато двама от тях седнаха от двете му страни на дивана и се заприказваха, като жестикулираха и го ръгаха с лакти в ребрата, а противната миризма от устата им изпълваше ноздрите му, Кларк продължи да чете на лаптопа си, сякаш е напълно сам.

Преструваше се, че говори по телефона с някой отвъд океана, но всъщност разговаряше по защитената линия с четиримата свои колеги пред хотела.

В колите отвън хората му слушаха монотонните му оплаквания от задачата тук, в Киев, и отказа му да изпраща отчети във Ванкувър, ако не му осигурят нова камера с нов оператор.

По обед хората от ФСБ се разкараха - вероятно решиха, че възрастният репортер е толкова досаден, колкото и те за него. Останаха във фоайето, като предимно притесняваха другите гости и гледаха мръснишки всеки, но Кларк поне можеше да си пие кафето, без да го ръгат с лакти в ребрата.

Въпреки че Кларк трябваше да прекара доста време във фоайето, за да поддържа прикритието си, той дойде тук с определена цел. С пълно равнодушие въртеше глава постоянно и следеше кой влиза и излиза от асансьорите в другия край на помещението и дали се качва до деветия етаж.

Малко след дванадесет и тридесет двама мъже, които Кларк разпозна веднага като спецназовци, влязоха в голямото фоайе и отидоха при асансьорите. Тук поговориха малко с двойка едри грубияни с лошо стоящи им костюми. Според Кларк те принадлежаха към „Седемте каменни мъже“ и вероятно контролираха кой влиза и излиза от асансьора. След кратък разговор мъжете с военна стойка влязоха в един от асансьорите и вратата му се затвори.

Кларк нагласи очилата за четене върху носа си. Те имаха специални стъкла с лупи в най-горната част, които увеличаваха образа на разстояние. С тяхна помощ успяваше да прочете номерата на етажите на асансьора в другия край на фоайето и видя, че двамата отидоха на деветия етаж.

Да - каза си Кларк. - Тези са тук, за да говорят с шефа.

След двадесет минути двамата мъже излязоха от същия асансьор и се насочиха към входа на хотела.

Кларк изчака да минат през въртящата се врата и каза в телефона си, сякаш отговаря на човека, с когото говореше през цялото време:

- Радвам се, че го казваш, Боб.

Това беше уговореният знак за колите отвън, че от хотела излиза някой, който го интересува. Сега екипите в двете коли имаха задачата да разпознаят тези хора и колата им.

Динг се намираше зад волана на една черна „Тойота Хайлендър“ на стотина метра нагоре по улицата, от другата страна на строежа. До него седеше Доминик. Видяха как двамата мъже излизат от хотела и се качват в един „Лендроувър“, който веднага тръгна на север, към тях.

Доминик надвика в микрофона си гласа на Кларк, който продължаваше да дърдори и да води въображаемия разговор.

- Колата идва насам. Поемаме я.

Чавес се включи в трафика няколко коли след джипа, който го подмина и пое по улица „Набережно-Крешчатицка“, по левия бряг на Днепър, а после по „Набережно-Лухова“.

В същото време Доминик Карузо отвори програма на своя таблет и се подготви да въведе бързи, но много важни команди в необходимия момент.

Движението в двете посоки беше доста натоварено, но Динг успяваше да остава на три коли зад целта, докато попаднаха на червен светофар. Щом двете коли спряха, Карузо натисна една икона на таблета си.

Под седалката му, от долната страна на автомобила, една радиоуправляема количка колкото тухла загуби магнитната си връзка с металния картер на двигателя и падна на улицата. На екрана си Доминик видя изображението от камерата на малката кола и натисна напред иконата за ускоряване, като прекара играчката под камиона пред тях, а после - под леката кола пред камиона.

Когато радиоуправляемата кола стигна под джипа, той натисна друга икона и насочи камерата нагоре. Автоматично се включи лампа и малката кола тръгна бавно, а Доминик я управляваше наляво и надясно, като завърташе таблета и търсеше точното място от долната страна на джипа.

Спря под картера, след което натисна няколко икони, за да блокира колелата на количката. Премина на друг екран и натисна икона с надпис „пневматично задействане“.

Залепящото се GPS устройство под джипа подскочи, изхвърлено от въздух под налягане. Предавателят с размер на кибритена кутия се удари в металната повърхност и се закрепи към нея с мощния си магнит, след което започна да предава координатите на целта.

В хола Гавин Биъри, който седеше пред своите компютри, каза:

- Получавам сигнал.

- Разбрано - отговори Доминик и когато колата пред него тръгна отново, той бързо отблокира колелата на малката радиоуправляема кола, превключи камерата за поглед в посока напред, направи обратен завой и я подкара бързо към своята кола.

Чавес тръгна напред, докато малката кола се движеше към тях. Когато стигна отдолу, Доминик натисна една икона на екрана и количката подскочи във въздуха, изхвърлена от пружините на колелата си. Звучният и удовлетворяващ удар отдолу означаваше за Динг и Доминик, че нейните електромагнити са се закрепили към картера, и те завиха вляво на следващия завой, за да се върнат към хотела.

Спряха на бензиностанция на улица „Волоска“, където свалиха радиоуправляемата кола и я заредиха с нов GPS. До вечерта имаше още много време - нищо чудно Глеб Белега да се срещне с още хора, които трябваше да бъдат проследени.