Властта на президента

38. Тридесет години преди това

След цял ден работа в Сенчъри Хаус служителят за връзка с ЦРУ Джак Райън подреждаше бюрото си, за да си тръгне. Завъртя стола, за да вземе куфарчето си от пода, погледна нагоре и видя Дейвид Пенрайт, който стоеше пред него.

- Здрасти, Джак.

Райън рязко отскочи назад, изненадан.

- О, Пенрайт. Как се промъкна само.

Пенрайт се усмихна.

- Лош навик. От работата е.

- Да. Нищо нямам за онзи списък, който пратих в Ленгли вчера. Очаквам да кажат нещо утре.

Всъщност не за това наминах. Питах се дали имаш време за по чашка, преди да се ометеш.

Джак нямаше време. Възнамеряваше да се срещне с Кети, за да пътуват обратно заедно. Искаше да се позанимава с децата, преди да си легнат, а дългото пътуване от работата не му оставяше много време за това. Пропуснеше ли вечерния влак в шест и десет, вероятно нямаше да се прибере, преди Сали и Джак-младши да заспят.

Но нали точно за това Джим Гриър го беше изпратил тук -да обменя информация с британците. Знаеше, че не може лесно да подмине възможността да се запознае по-добре с един от оперативните служители на МИ-6, особено ако той работи по мисия от такава важност, както тази в Швейцария.

- Супер - отговори Райън. - Нека да се обадя на жена си.

Пенрайт се поклони леко.

- Много благодаря и аз черпя. Не - вдигна длан той, - корекция. Короната черпи. Имам служебна сметка.

Намигна и продължи:

- Ще те чакам във фоайето.

Джак реши, че ще ходят в пъба тук, в Сенчъри Хаус. Макар невзрачен, както всичко друго в тази сграда, той предоставяше значително по-голяма сигурност от всяка друга бирария навън. Пак се налагаше човек да внимава какво и на кого казва, но заведението предлагаше много по-голяма свобода сред мъже и жени от разузнаването.

Но когато Джак дойде във фоайето, Пенрайт го накара да се върне в кабинета си за шлифера, защото щяха да идат с такси в клуба, в който членуваше Пенрайт.

Двадесет минути по-късно Райън и Пенрайт подадоха шлиферите и куфарчетата си на човек от обслужващия персонал в клуба за джентълмени на площад „Сейнт Джеймс“. Въведоха ги през фоайето на внушителната сграда до стара библиотека, където безупречно облечен и изключително учтив стюард им донесе бренди и пури. Присъстваха още няколко членове на клуба с гостите си, но на Райън всичките изглеждаха като банкери и политици и въпреки че от време на време се чуваше смях от някоя от групите мъже, тук цареше предимно тишина, която предполагаше важност.

На Райън клубът му се стори тесен и старомоден, но не можеше да не признае, че е вълнуващо да седне в кожен фотьойл с пура сред едни от най-важните клечки в Лондон.

Може и да притежаваше почетна рицарска титла и заедно със семейството си да беше прекарал повече време в Бъкингамския дворец от всеки друг американец, но не можеше да не оцени колко уникално е това преживяване тук.

Вече преполовяваха първото си бренди, а Дейвид Пенрайт продължаваше да говори единствено за ученическите си дни в Итън и за семейния дом в Котсуолдс. Джак реши, че този английски шпионин, изглежда, не се различава много от останалите в клуба. Малко старомоден и донякъде превзет, но достатъчно свестен и несъмнено чаровен.

Но накрая Пенрайт премина към темата за частната банка „Рицман“.

- Исках да знаеш, че утре офейквам за Цуг - каза той. -Ден-два ще оглеждам пейзажа и ще разговарям с моя човек там. Ще ти дам номера на телефона в хотела. Когато чуеш нещо от вашите за имената в списъка, ми се обади.

-Добре - отговори Райън. - Но линията няма да е сигурна.

- Определено. Ще се разберем за нещо просто. Ако твоите приятели от Вашингтон открият нещо за тези имена, кажи ми, че трябва да се обадя в офиса в Цюрих.

- И ще идеш в посолството в Цюрих, откъдето ще ми се обадиш?

Дейвид Пенрайт се усмихна и го погледна така, сякаш Джак е малко наивен.

- Не, Райън. В Цуг имам друго сигурно място. Ще се обадя от тайна квартира.

- Добре - съгласи се Райън. - Не знам какво ще разбереш за списъка от ЦРУ, но знай, че най-вероятната причина за смъртта на Габлер е, че е работил с КГБ.

Пенрайт пушеше пурата си мълчаливо. След малко каза:

- Не мога да ти кажа доколко сме проникнали в тази банка - Базил се отнася строго към тези неща, но и за секунда не вярвам КГБ да са наясно, че ние знаем за сметките им там. Габлер не е убит от противника, за да мълчи.

- И защо смяташ, че са го убили?

Затова исках да говорим.

Пенрайт се приведе напред и Райън го последва.

- Базил не те информира за абсолютно всички подробности.

- В такъв случай не ми казвай - вдигна длан Джак.

- О, стига - отвърна Пенрайт. - Това са само стратегически ходове. Двамата с теб знаем, че твоите шефове ще дадат информация за клиентите на швейцарската банка само ако ги въвлечем в операцията. Това ще отнеме дни. Базил е от хората, които си пазят ревностно програмите. Но аз съм човекът на терен, в окопите, и нямам време за игри.

Джак се притесни. Нямаше да заобикаля Базил, но събеседникът му определено го правеше. „По дяволите - каза си Джак. - Не мога да му забраня да говори, а и няма да избягам оттук с ръце на ушите.“

Джак отпи от брендито и се загледа в камината.

Пенрайт каза:

- На мен ми се струва по-скоро, че голямата сметка, която Тобиас Габлер управляваше, тези двеста и четири милиона щатски долара, са пари, които са откраднати от КГБ.

Джак отклони поглед от огъня. Нямаше да се преструва, че не го интересуват думите на англичанина.

- Откраднати? Как?

- Не знам това. Но знам следното: миналия месец в банката са дошли неочаквани посетители. Група мъже, които се представили за унгарци и показали кодовете, доказващи, че са собственици на сметки там.

- Номерирани сметки.

- Да. Малки сметки на фирми паравани. Подозираме, че са пари на КГБ. Не е кой знае какво, но достатъчно, за да отвори вратите за онези. Имали много въпроси, но не за своите сметки и състоянието им. Вместо това искали да знаят дали и други пари не следват маршрутите на техните пари.

- От Унгария ли?

- От всяка държавна банка зад „желязната завеса“ и оттам в Швейцария. Искали да знаят също какви пари излизат от швейцарската банка в брой, като чекове на приносител, в злато - такива неща.

- И какво са получили от банката?

- Учтива покана да се разкарат - отговори Пенрайт и вдигна високо чашката си. - Бог да благослови швейцарската тайна.

- И унгарците си тръгнали, така ли?

- Не. Оказало се, че са отчаяни. Моят човек вътре каза, че колкото повече се ядосвали, толкова повече звучали като руснаци. Най-вероятно били от КГБ. Помисли какви рискове са поели. Само дето не са развели съветското знаме в банката. Заплашват да закрият сметките си и да отнесат парите си другаде. Обвинили банката, че заговорничи с някой друг, който бръсне сметките им някъде на изток. Тропали с крака и отправяли завоалирани заплахи. А после не чак толкова завоалирани заплахи.

- И вашият човек не отстъпил?

- Да. Онези си тръгнали и сега друг човек от банката, Тобиас Габлер, който е управлявал сметката от двеста и четири милиона долара, лежи на маса в моргата.

Джак се приведе напред.

- Ако са знаели за Габлер и за сметката от двеста милиона, защо изобщо са ходили да разпитват в банката?

- Подозирам, че парите не са най-голямата им грижа. Мисля, че търсят отговори. Искат главата на човека, който е откраднал от тях. Нашият човек в банката е направо вцепенен от страх и не го виня. Но не мога да го изтегля. Направя ли го, руснаците ще спрат всичко и ще си преместят номерираната сметка на друго място, а ние ще загубим възможността да се възползваме.

Пенрайт добави:

- По някаква причина онзи, който праща парите, иска те да са на Запад, лесно достъпни и с възможност за прехвърляне.

- Защо? - запита Джак.

- Нямам представа, Джак. Надявах се, че ти ще разбереш защо.

Пенрайт погледна часовника си.

- По дяволите, закъснявам за вечеря. Имам предишен ангажимент, както казват. Не излизам в Лондон толкова често, колкото искам, а срещнах едно момиче. Една във всяко пристанище и две в Лондон - каза той и се засмя. - Разбираш ме.

Стана и каза:

- Извинявай, Райън, но гостите не могат да останат тук, ако членовете на клуба си тръгнат.

Джак все още разсъждаваше над последните думи на Пенрайт. Допи бързо брендито си - жалко щеше да е да го остави, и стана от кожения фотьойл.

- Чакай малко. Защо ти трябвам аз за този случай?

Пенрайт тръгна към фоайето, а Джак го последва.

- Помисли по въпроса. Базил каза, че си експерт от Уолстрийт.

Донесоха им куфарите и шлиферите.

- Не съм бил в Уолстрийт. Търгувах чрез борсата в Балтимор.

Пенрайт облече шлифера си.

- Както и да е. Знам, че си работил в „Мерил Линч“ и си изкарал пари, и въпреки че вратовръзката ми струва повече от твоя костюм, си спечелил достатъчно от борсови сделки да купиш този клуб и да изхвърлиш всеки от дъртаците тук по задник на улицата. Ти знаеш как стават тези неща. Освен това смятам, че нашите братовчеди в Ленгли могат много да ни помогнат в тази операция.

Пенрайт намигна и тръгна по улицата, за да викне такси. Джак облече шлифера си и излезе след него на тротоара в мига, когато Дейвид Пенрайт седна в таксито.

Англичанинът го погледна, преди да затвори вратата, и каза:

- Обади ми се в Швейцария, като научиш нещо.

Джак остана на тротоара, а черното такси навлезе в трафика около площад „Сейнт Джеймс“.