Властта на президента

76.

Джак нямаше представа как точно става това, но пред него се намираше член на „Фракция Червена армия“, идентифициран като мъртъв в ресторанта в Роткройц в Швейцария, където избухна бомбата.

- Аз не се казвам така - отговори жената.

Прииска му се Ник Истлинг да е с него сега. Контраразузнавачът може и да имаше недостатъци, но умееше да кара хората да говорят.

- Няма смисъл да отричаш - каза Джак, като се оглеждаше в стаята за нейни снимки. Не намери нищо, но се зачуди дали мъжете от специалните сили не са ги взели за доказателствен материал.

- Шибана свиня - каза тя. Обърна поглед към стената и запита: - Ти си американец?

- Да.

- ФБР? ЦРУ?

- Искаш ли аз да задавам въпросите?

Тя поклати глава.

- Не ми се слушат лайнените ти въпроси. Ти си глупак. Всички сте глупаци. Мислите, че сме били в Швейцария, че сме участвали в нападенията там. Но не бяхме ние. Никой от нас. Вие, свини, убихте всички тук за нищо.

Джак поклати глава.

- Не е за нищо. Вашите приятели умряха, защото сте от „Фракция Червена армия“ и защото твоята лична карта се намери на място, в което изгоряха четиринадесет души. Когато специалните сили дойдоха тук, някой почна да стреля по тях от твоята хотелска стая отсреща.

Жената поклати глава. Мокрият перчем падна върху очите й и тя го издуха с уста.

- Was meinst du denn? Какво искаш да кажеш, по дяволите? Каква хотелска стая?

- Ти не нае ли стая в хотел за гастарбайтери на две преки от тук, на „Шпренгелщрасе“?

- И защо да го правя? - запита тя подигравателно, но определено нещо в думите й означаваше за Джак, че тя казва истината.

- Не те познавам, Марта - отговори Джак, - но за твое добро се надявам да си достатъчно умна, за да разбереш, че са ви изиграли. Цялата ви организация е изиграна.

Немкинята отново наведе глава и перчемът й пак падна. Този път тя го остави така.

- Ти ми вярваш? Вярваш, че не съм убила никого?

- Да, вярвам ти. Но точно сега само аз вярвам, че в цялата игра „Фракция Червена армия“ е само пионка. Щом от BfV разберат, че си още жива, ще се превърнеш в най-издирваната жена в Германия.

Момичето изглеждаше сякаш ще заплаче отново, но само промълви:

- Шибани буржоазни свине. Всичките.

- Кое е мъртвото момиче в Швейцария с твоята лична карта?

Жената не отговори.

- Марта, никой на света не знае, че съм тук. Ако искаш, мога да сляза долу и да кажа на полицаите, че си тук. Или можеш да си поговориш с мен и после двамата да се измъкнем оттук в пълна безопасност.

Марта промърмори нещо.

- Какво?

- Ингрид Брец. Казваше се Ингрид Брец.

- И тя ли членуваше във „Фракция Червена армия“?

Марта поклати глава.

- Тя работеше като сервитьорка в един бар на „Александерплац“ в Източен Берлин.

- Източен Берлин? От Източна Германия ли е?

- Ja.

- И какво правеше тя с твоята лична карта?

- Аз й я дадох. Преди седмица отидох там. Тя каза, че иска да дойде на Запад за няколко дни. Трябваше й Ausweis, лична карта. Достатъчно си приличахме и затова й дадох моята.

- Приятели ли бяхте?

Марта се поколеба.

- Да, но тя ми плати. Плати ми да ида в Източен Берлин, да й дам моята лична карта и да чакам да се върне след няколко дни.

- Кой ви уговори така?

- Никой. Идеята си беше нейна.

Джак не й вярваше.

- А ти как се върна тук без лична карта?

Марта сви рамене.

- Има начини.

- Какви? Тунел?

- Ха. Тунел? Ти си глупак.

Джак изостави този въпрос. Вместо това запита:

- А защо Ингрид не е дошла тук като теб?

Марта го изгледа злобно. С погледа, който един терорист с леви убеждения би погледнал служител на ЦРУ. Лицемерен и демонстриращ интелектуално превъзходство.

- Тя заминаваше за Швейцария. Дотам няма тунел.

Джак разбра, че Ингрид е искала документите, за да излезе от Източен Берлин в Западна Германия, а след това да отиде до Швейцария.

- А ти знаеш ли защо тя е отишла в Швейцария?

- Каза ми, че имала приятел, който емигрирал там.

- И ти й повярва?

- Защо не? Тя ми показа огърлица, която той й е изпратил С голям диамант. Тя не го носеше. Не са много момичетата в Източна Германия с диамантени огърлици.

- Тя каза ли ти как се казва нейният приятел?

- Не.

- И сте били приятелки? - запита Джак озадачен. Не знаеше как да провежда разпит. Чудеше се дали любопитството му не го кара да бърза. Преди да измисли друг, по-лек подход за разпита си, Марта заговори:

- Ингрид никога не беше ходила в Швейцария. И как в такъв случай ще иде там сама, за да стреля с автомат по хората и да взривява сгради? Das ist Verukt. - После преведе казаното:

- Това е ненормално.

- Ще кажат, че не е действала сама. Ще кажат, че другите от „Фракция Червена армия“ са работили с нея. Може би, че и ти си работила с нея?

Марта поклати глава.

- Ингрид не беше от фракцията. А и какво ни пука за банкерите в Швейцария? Имаме си банкери и тук. Индустриалци. НАТО.

След това изгледа Джак, който седеше на малкото легло.

- И капиталистически шпиони имаме... тук.

- Как се озова куфарчето под леглото?

Марта замълча. Този път Джак отговори вместо нея:

- Ето какво мисля аз. Не вярвам, че си дала назаем личната си карта на тази сервитьорка срещу няколко източногермански марки. Мисля, че хората, които са ти заповядали да й я дадеш, са същите, които са сложили и куфарчето под леглото ти.

Тя се засмя, но неискрено, насила.

- Кой ми е заповядал?

Джак сви рамене.

- Щази? Или КГБ? Не знам. Знам, че организацията ти работи и с едните, и с другите. Които и да са те, са ти казали, че трябва да скрият нещо тук. Ти трябва да си им казала за тайника под леглото. И като си разбрала, че полицията е идвала тук, си се досетила, че са те накиснали.

Тя отново поклати глава.

- Типична лъжа на ЦРУ.

Райън стисна шалчето около ръката си - усети, че е подгизнало от кръв. И каза:

- Слушай, Марта, който и да е сторил всичко това, е използвал Ингрид, защото не са можели да накарат истински член на „Фракция Червена армия“ да иде в Швейцария и да сложи бомбата. Взели са твоята лична карта и са й я дали, за да може обвинението за убийствата да падне върху твоята група. И в резултат на това приятелите ти умряха. Очевидно знаеш, че са ви накиснали, защото се върна с надеждата, че доказателствата са все още под леглото ти и ще можеш да се разкараш оттук, преди ти и твоята група левичари загубеняци да затънете още.

- Няма какво повече да ти кажа.

- Не искаш ли светът да научи, че „Фракция Червена армия“ не е свързана със смъртта на толкова невинни хора в Швейцария? Това е възможно най-лошото нещо, което се е случило на организацията ви.

Тя не отговори. Само поклати глава.

- Не искаш да говориш, но искаш ли да чуеш нещо? Ако не знаеш, приятелите ти загинаха заради пари. Всичко дотук е заради една банкова сметка. Сметка от двеста милиона долара в швейцарска банка. За да се скрият парите, е трябвало някои хора да умрат и руснаците са решили да използват теб и твоите приятели като виновници за убийствата.

Райън се усмихна.

- Пари и нищо повече, скъпа. Социалистическите ти идеали, борбата ти за правата на работника - тези неща нямат нищо общо със случилото се. Руснаците са искали да скрият парите си и „Фракция Червена армия“ е подходяща изкупителна жертва. Всички са мъртви, Марта - продължаваше Джак. - Всичките ти приятели. Никой не може да те защити, освен мъжа, който ти е причинил всичко това. Ако го защитаваш... значи си затънала още по-дълбоко в онова, което се случи.

Сега жената плачеше без задръжки, с наведена глава, а сълзите й капеха по пода пред нея. Но не каза нищо.

- Не искаш да говориш. Нищо. Уважавам това поведение. Но ще ти кажа нещо. Ако можеш да ми отговориш на още един въпрос, ще те развържа и ще те пусна да си идеш.

Жената вдигна глава. В очите й трептеше надежда.

- Какво?

- Само един въпрос, Марта. Обещавам.

Носът й течеше - тя не можеше да го избърше с ръце и затова само изшмърка шумно.

- Добре. Какъв въпрос?

- Защо си жива?

Тя бавно отпусна глава настрани.

- Was meinst du?[13]

- Тези хора досега успяват да скрият следите си отлично. Убиха Ингрид, която е източногерманка и няма да липсва на никого там. Убиха мъжете, които са знаели, че руснаците крият пари в банката. Сигурен съм, че убиха един мой приятел, който опитваше да разкрие операцията им. И се погрижиха всички тук да умрат, за да не може никой да докаже участието им в нападенията.

Джак се наведе към жената. Не със заплаха, а умоляващо.

- Но ти, Марта, ти си единствената неразкъсана нишка. Ако се разхождаш из Западен Берлин, можеш да съсипеш целия им план. Смяташ ли, че ще бездействат и ще чакат да се случи това?

Мускулите на врата й се напрегнаха. Лицето й придоби идеалната гримаса на човек, който току-що е разбрал, че основната догма в системата му от убеждения е грешна.

Джак би трябвало да злорадства, че терористката е осъзнала как всичко дотук е почивало на куп лайна, подавани от организация на бездушни убийци. Но вместо това му дожаля за нея.

Зареяните й влажни очи изглеждаха почти безжизнени. Тя каза:

- Аз не трябваше да съм тук. Дойдох от Източен Берлин. Пристигнах рано тази сутрин, когато научих какво е станало.

- Пристигнала си? Как?

- Има един тунел. Използват го от източногерманското разузнаване. Знам го, защото сме им помагали да носят разни неща тук.

- Никой ли не знае, че си тук?

Марта отново поклати глава.

Джак се наведе още по-близо до нея, на сантиметри от лицето й, и запита, без да е сигурен:

- Дори и твоят контролиращ офицер от КГБ?

Марта Шойринг поклати бавно глава. И заплака пак.

- Аз нямам такъв офицер. Руснакът, който ме запозна с Ингрид, беше непознат. Не го познавах, но той познаваше други от нашата организация. Те ми казаха, че мога да му имам доверие. Предполагам, че е от КГБ. Искам да кажа... как иначе ще знае за нас? Той ми каза, че ще ни подкрепи, ако направя каквото ми наредят. Не можех да откажа. Имахме нужда от подкрепа.

Марта се огледа, сякаш спомняйки си, че всичките й нелегални приятели са мъртви.

- Нуждаехме се от подкрепа.

- Как се казва?

Марта поклати глава.

- Не си каза името. Само прякор.

- И той е?

- Зенит.

- Зенит ли? - запита Джак.

- Познаваш ли го? - отвърна жената.

- Не. Но мисля, че познавам работата му.

Сега сълзите потекоха силно, а от носа й покапаха сополи. Тялото й се разтресе.

- Той ще ме убие, нали?

Джак отвърна:

- Ако си беше останала в Източен Берлин, както е трябвало, сега вече щеше да си мъртва. Този Зенит и другите като него те търсят вече. Трябва да позволиш да те защитим.

- Но ти си сам, нали?

-Да, но мога да те заведа в главната квартира „Клей“, където ще те пази цялата Берлинска бригада. Ще те изкараме от Западен Берлин и ще ти намерим безопасно място.

- В замяна на какво?

Райън осъзна, че е истински загрижен за германката. Може и да е заблудена в най-благоприятния случай или, най-вероятно, опасен терорист, но той искаше да защити тази уязвима жена.

Сега не мислеше за подобни размени. А за това как да опази живота на двадесет и пет годишната жена.

Каза си, че вероятно не е достатъчно корав и циничен за оперативна работа.

Прогони тази мисъл от главата си и стана.

- Не мога аз да реша това. Първо, нека да те измъкнем оттук и да ти осигурим защита. След това можем да мислим за останалото.

- Лъжеш. Американското правителство няма да ми помогне.

- Е, поне няма да те убием. Мисли така, Марта. Ние сме капиталисти. Ти ни даваш нещо и ние ти даваме нещо за размяна. Даваш ни информация, а ние ти даваме необходимата защита. Няма нужда от по-сложни отношения.

- И защо да ти вярвам?

Джак се усмихна леко.

- Защото през цялото време Америка работи с хора, които не харесва.

Изглежда, тя го разбра. Виждаше се, че тя осъзнава затрудненото си положение. Не се съгласи гласно, защото, изглежда, все още се намираше на ръба на паниката, но кимна.

Докато я развързваше, Райън попита:

- А защо „Фракция Червена армия“ не пусне изявление, че не е участвала в тази работа?

- Аз не ръководя фракцията - отговори жената. - Ако КГБ са ни изиграли и са ме използвали, за да ни натоварят с отговорността за случая в Швейцария, „Фракция Червена армия“ няма да се изкаже открито срещу Съветския съюз. Това ще е последният пирон в нашия ковчег. Никоя комунистическа партия по света няма повече да ни подкрепя.

Имаше логика в думите й. В известен смисъл фракцията беше васал на руското разузнаване. Може и да се оплакваха вътрешно, но не можеха да си признаят пред обществеността, че КГБ ги използват.

Райън помогна на Марта да стане и каза:

- Ще вървя зад теб.

- Защо?

- Защото няма да заставам с гръб към теб. Вече ме намушка веднъж.