Властта на президента

2.

Руската федерация нахлу на територията на своя суверенен съсед в първата безлунна нощ на пролетта. Призори танковете им напредваха в западна посока по шосета и малки селски пътища, сякаш страната им принадлежи, и сякаш затоплянето от четвърт век насам след студената война беше само сън.

Това не трябваше да се случва. В края на краищата Естония бе член на НАТО. Политиците в Талин бяха обещали на своя народ, че след като са в НАТО, Русия никога не би ги нападнала.

Но до този момент НАТО не се включваше във войната.

Руската сухопътна инвазия се водеше от танкове „Т-90“ - напълно модернизирани петдесеттонни машини с оръдие с калибър 125 милиметра и две тежки картечници, динамична защита и най-съвременни автоматични системи, които можеха да откриват нападащи ги ракети и да ги унищожават във въздуха със собствени ракети. След танковете вървяха работните коне - бронетранспортьори БТР-80 с бойци в търбусите си, които излизаха при необходимост от защита на танковете, и се прибираха в тях, след като неутрализират всички заплахи.

До момента сухопътната война вървеше добре за Руската федерация.

Но във въздуха нещата се оказаха различни.

Естония имаше добра отбранителна ракетна система, а нападението на Русия срещу системите за ранно предупреждение и обектите със зенитни ракети имаше слаб успех. Много ракетни батареи останаха напълно боеспособни и успяха да свалят над дузина руски самолети, като отблъснаха много други от мисиите им над страната.

Руснаците все още не владееха небето, но това изобщо не забави напредването им по земя.

През първите четири часа на войната прегазиха села, оставиха градове в руини, а много от танковете все още дори не бяха стреляли с основните си оръдия. Предстоеше пълен разгром, видим за всеки запознат с военната наука, защото мъничката Естония насочваше усилията си към дипломацията, а не към физическата си защита.

Едгар Ньолвак, учител, а не войник или политик, очакваше това да се случи просто защото гледаше телевизия. Сега, легнал в една канавка, окървавен и зъзнещ, мокър и разтреперан от страх, с наполовина увреден слух от непрекъснатите гърмежи на снарядите от руските танкове, които излизаха от горичката в далечния край на полето, той имаше достатъчно самообладание да се гневи на ръководителите на страната, че си бяха губили времето с дипломация в Брюксел, вместо да построят някаква шибана стена, за да държат шибаните руснаци далеч от шибаното му село.

От седмици се говореше за нападение, после, преди няколко дни от другата страна на границата, в Русия, избухна бомба, която уби осемнадесет цивилни граждани. По телевизията руснаците обвиниха естонската Служба за вътрешна сигурност - абсурдно твърдение, което платените от държавата руски медии отстояваха умело. Показаха изфабрикувани улики, след което руският президент заяви, че не му остава друг избор, освен да заповяда провеждането на операция за сигурност в Естония за защита на руския народ.

Едгар Ньолвак живееше в Пьолва, на четиридесет километра от границата, и прекара младостта си, през седемдесетте и осемдесетте години, в страх, че един ден точно от тази горичка ще се появят танкове и ще обстрелват със снаряди дома му. Но през последните двадесет и три години този страх беше почти забравен.

А сега танковете се намираха тук и бяха убили десетки негови сънародници, и със сигурност щяха да убият и него, без дори да се спрат по пътя си на запад.

Едгар беше получил обаждане преди два часа от приятел от Вьоукула, на няколко километра източно оттук. Приятелят му се криеше в гората и с равен и далечен глас, очевидно шокиран, му беше казал, че руснаците са минали наблизо и са изстреляли само няколко снаряда, защото освен земеделски стопанства и бензиностанция там нямаше нищо интересно. Но след танковете и войниците в бронетранспортьорите, минути след тях, пристигнали цивилни в пикапи, които систематично опожарявали и плячкосвали градчето.

Тогава Едгар и останалите мъже около него накараха семействата си да заминат и от смелост или глупост взеха пушките си и се скриха в канавката, за да чакат отминаването на бронираните машини и пристигането на цивилните. Не можеха да спрат танковете, но нямаше да позволят руски цивилни да опожарят селото им.

Този план се изпари във въздуха в мига, когато половин дузина танкове се отдели от основната група на шосето, застана в редица в гората и започна да обсипва Пьолва с бронебойно-осколъчни снаряди.

Детският кошмар на Едгар се превърна в реалност.

Той и мъжете около него се бяха заклели да се бият до смърт. Но не можеха да водят битка с танковете.

Можеха само да умрат.

Учителят беше ранен почти веднага. Докато се преместваше от една позиция на друга, един снаряд се заби в училищния паркинг. Парче метал, отхвръкнало от някакво комби, сряза краката му и сега той лежеше в калта върху пушката си и чакаше края.

Едгар Ньолвак не разбираше много от военните неща, но знаеше със сигурност, че с тази скорост руснаците ще стигнат в град Тарту, на север от селото, по пладне.

Във въздуха се носеше звук, подобен на разкъсването на хартия. Слушаше го вече около час и знаеше, че това е звукът на наближаващ снаряд. Натисна лице в студената кал.

Бум!

Пряко попадение в гимнастическия салон на училището зад него. Стените от сгуробетон и алуминий се пръснаха в голям облак прах и върху Едгар се посипаха като дъжд трески от дървения под на баскетболния салон.

Отново надникна над ръба на канавката. Танковете се намираха само на хиляда метра на изток.

- Къде е НАТО, мамицата му?

На хиляда метра оттам капитан Аркадий Лапранов се изправи през отворения капак на своя танк, „Буря нула-едно“, и изкрещя:

- Къде ми е шибаната въздушна подкрепа?

Въпросът беше риторичен - командирите на другите пет танка под негова команда го чуха, но не отговориха, а двамата в неговия танк - водачът и пълначът, чакаха безмълвно заповеди. Знаеха, че в случай на заплаха могат да извикат бойни хеликоптери, но до момента нямаше никакви естонски самолети, а и руската система за ранно предупреждение не засичаше никакви самолети в обхвата на радарите си.

Чисто небе.

Хубав ден. Мечтата на танкиста.

Прахта и димът над гимнастическия салон на хиляда метра от него се разсеяха достатъчно, за да се вижда какво има по-нататък. Лапранов каза в микрофона си:

- Искам още снаряди в онази сграда зад предишната цел. Бронебойно-осколъчни. Без подходяща въздушна подкрепа няма да карам напред, като не знам какво има отдясно на това кръстовище.

- Слушам! - викна отдолу пълначът на неговия танк.

Пълначът натисна един бутон и компютърът на автоматизираната система избра бронебойно-осколъчен снаряд от секцията за боеприпаси и го вкара в цевта. Намери сградата с видеоприцела, облегна челото си на гумената възглавничка на уреда и насочи координатния кръст към целта. Натисна бутона за изстрелване на таблото и с рязък подскок гладкоцевното 125-милиметрово оръдие изстреля към синьото небе снаряда, който прелетя над угарта пред тях и попадна право в сградата.

- Попадение - каза пълначът.

Така бяха действали цяла сутрин. До момента успяха да минат през четири села, където обсипваха със снаряди големи цели, а малките обстрелваха със съосните си картечници.

Лапранов беше очаквал по-силна съпротива, но вече започваше да мисли, че президентът на Русия Валерий Володин е прав. Володин беше заявил пред нацията си, че НАТО няма куража да се бие за Естония.

В слушалките на шлема си Лапранов чу гласа на един от командирите на танкове в групата.

- „Буря нула-четири“ за „Буря нула-едно“.

- Казвай, „Нула-четири“.

- Другарю капитан, нещо се движи в канавката пред последната цел. На хиляда метра. Забелязвам няколко души.

Лапранов насочи бинокъла и бавно огледа канавката.

Ето. В калта се появиха няколко глави, след което отново се скриха.

- Виждам ги. Позиция за малокалибрено оръжие. Не хабете снаряди за тях. Ще ги разчистим с картечниците, когато доближим.

- Разбрано.

Последва нов залп към сградите на един нисък хълм отвъд кръстовището и Лапранов ги огледа през бинокъла си. Градът беше мъртвешки тих и не срещаха абсолютно никаква съпротива.

- Продължавай стрелбата - заповяда той, след което коленичи обратно на командирската си позиция, за да вземе пакет цигари и запалка. - Изчистете това село от картата.

След няколко секунди отново чу глас в слушалките:

- „Буря нула-две“ за „Буря нула-едно“.

- Казвай - отвърна Лапранов, докато палеше цигара.

- Нещо се движи на юг от болницата. Мисля... мисля, че е автомобил.

Лапранов пусна запалката, която падна в танка, и се огледа с бинокъла. След миг намери мястото - болницата се намираше на няколко километра от училището, на малък хълм. След това се загледа на юг и забеляза някакво движение в сенките по пътя.

Отначало сметна, че това е джип или голяма кола.

Обадиха се от още един танк:

- „Буря три“ за „Буря едно“. Мисля, че е вертолет.

- Нет[1] - отговори Лапранов, но се загледа по-внимателно. Тъмната сянка, изглежда, спря на едно кръстовище, а после тръгна странично към някакъв паркинг.

- Какво е това, мамка му? - възкликна Лапранов. - Може и да е вертолет. Пълнач, можеш ли да го идентифицираш през „Катерина“?

Устройството за наблюдение на топлинни изображения на големи разстояния „Катерина“, което имаше всеки танк, позволяваше на пълнача да наблюдава отдалечени цели на видеоекран. Самият Лапранов можеше да наблюдава този екран, но не искаше да сяда обратно в купола на танка, защото тук му беше твърде интересно.

Пълначът отговори по вътрешната разговорна уредба на Буря нула едно:

- Потвърждавам, лек вертолет. С един винт. Не виждам обозначителните знаци - стои зад камион в сянка. Мамка му, много е нисък. Плазовете му сигурно са само на метър от земята.

- Оръжие? - запита Лапранов. Напрегна се да види по-добре през бинокъла си.

- Ъ... чакайте. Има два пилона с картечници. Няма ракети - разсмя се пълначът. - Сигурно иска да си играем на пистолети.

По разговорната мрежа прозвуча смехът на командира на един от другите танкове.

Но капитанът не се разсмя. Дръпна продължително от цигарата си.

- Обозначи го като цел.

- Разбрано. Обозначено като цел.

- Разстояние до целта?

- Четири хиляди двеста и петдесет метра.

- Мамка му - отговори Лапранов.

Ракетната система 9М119 „Рефлекс“ за борба с танкове и нисколетящи бавни летателни апарати като хеликоптерите имаше боен обхват от четири хиляди метра. А този малък хеликоптер кръжеше съвсем малко извън обхвата.

- Къде ми е въздушната поддръжка? Трябваше да са го видели на радара.

- Няма да го забележат. Движи се между сградите. Твърде ниско е до земята. Сигурно е прелетял така над хълма и през целия град, за да се крие от радарите. Не знам какво прави, но е добър пилот.

- Може, но не го харесвам. Искам го мъртъв. Викай подкрепа. Предай координатите му.

- Да, другарю капитан.

- Всички групи от „Буря“, заредете осколъчни снаряди и възобновете атаката.

-Да!

След няколко секунди всичките шест танка изстреляха 125-милиметрови снаряди срещу сградите в центъра на Пьолва и с този залп убиха четирима и раниха деветнадесет души.