Властта на президента

74.

Малкълм Голбрайт не беше приятен човек.

Райън знаеше достатъчно за седемдесетгодишния шотландски милиардер от няколко месеца насам, за да е наясно, че въпреки загубата на десет милиарда щатски долара при кражбата на компанията му в Русия имаше личен капитал от около пет милиарда.

Скандалът „Голбрайт Россия“ не беше го оставил бездомен. Главното му жилище представляваше възстановена крепост от осемнадесети век в шотландското село Джунипър Грийн, а освен това той притежаваше къщи из цяла Европа, както и яхти, частни самолети и два съвсем модерни хеликоптера „Еврокоптер“

Но богатството не му беше донесло щастие - това стана ясно за Райън още щом се изправи пред Голбрайт в кабинета му в крепостта.

Райън не долавяше в поведението му нищо освен горчивина и недоверие, а Голбрайт още не знаеше лошата новина.

Джак поиска изненадващата среща тази сутрин и незабавно му позволиха да дойде въпреки уточнението, че американецът настоява за дискретност и разговор само между тях двамата. Пристигна сам - Доминик и Сам го докараха в кола под наем и го оставиха пред предната порта, след което отидоха малко нагоре по улицата, където спряха, без да гасят двигателя.

Джак очакваше да намери тук силна охрана - в края на краищата този човек имаше повече пари от брутния вътрешен продукт на доста малки държави, но на портала видя само двама униформени мъже и полицай на допълнително работно време, който обикаляше с количката за голф и го закара с нея до сградата, където добре облечен мъж, под чийто костюм не си личеше да има оръжие, заведе американеца до кабинета на Голбрайт.

И само толкова. Дори кучетата се оказаха дребни уелски корги за лов на лисици. Не ротвайлери, добермани или немски овчарки.

Райън се замисли, че човек, който има намерение да заведе съдебно дело срещу руското правителство, няма да сбърка с малко повече мерки за безопасност.

Много неща у Голбрайт се сториха странни на Джак. Не му предложиха кафе или чай, което той счете за сериозно нарушение на протокола за провеждане на бизнес срещи в крепост. А когато самият Голбрайт дойде в стаята, Джак се изненада от вида му - носеше изтъркани дънки и обикновена тениска, която изглеждаше сякаш е бърсал в нея грес от ръцете си.

Голбрайт мина край протегнатата от Райън ръка и седна зад бюрото си, облегна лакти на него и запита:

- Е, за какво ще говорим?

Или мъжът не знаеше, че Райън е синът на президента, или пък изобщо не го беше грижа за това. Дори се зарадва, че онзи не пожела да се ръкува с него. Райън също не полагаше особено големи грижи за външния си вид, но телесната миризма на Голбрайт се оказа крайно неприятна.

Райън се облегна във фотьойла.

- Господин Голбрайт, както обясних на секретаря ви, аз работех по вашия случай за „Кастор и Бойл“ през последните няколко месеца.

Не последва отговор и Райън продължи:

-Случаят се оказа доста заплетен и неправомерната тактика на правителството срещу вас не дава почти никаква възможност да се разбере кой точно в частния сектор е виновен.

- Това ми казваше и Хю Кастор почти половин година.

- Да. Но аз реших да се разровя малко по-надълбоко в други сделки на същите фирми, които са участвали в търга за вашите активи, и така идентифицирах една фирма, която се е облагодетелствала от продажбата на „Голбрайт Россия Енерджи“.

Седемдесетгодишният старец изръмжа раздразнено.

- И аз. „Газпром“. Защо ви плащам, мамка му, ако ще ми казвате неща, които знам?

Джак си пое дълбоко дъх.

- Не, сър. Друга фирма. По-малка, изглежда създадена, за да получи парите от продажбата.

- Компания параван?

- Да, но знам кой е в управителния й съвет. Познавате ли човек на име Дмитрий Нестеров?

- Кой е той? - отговори мъжът, като поклати глава.

- Казаха ми, че е свързан с ФСБ.

Голбрайт сви рамене, сякаш това не го изненадва.

- И колко е получил?

- Доколкото знам, господин Голбрайт, получил е всичко. Един милиард и двеста милиона щатски долара.

Сега Голбрайт се наведе над тежкото си бюро.

- Хю Кастор не ми е казал и думичка за това. Как така ти знаеш всички отговори?

- Схемата е сложна и разкриването й изискваше известни... известни тактики, които „Кастор и Бойл“ не подкрепят.

- И затова ти си тук, а не шефът ти, така ли?

Джак кимна.

- Идентифицирах банката, през която банката на Нестеров от Антигуа пере пари в Европа.

- Къде е тази банка?

- В Цуг, Швейцария.

- Нека позная, „Рицман Приватбанкирс“ ли? - веднага запита Голбрайт.

Джак остана шокиран. В Цуг имаше поне дузина банки.

- Добре предположихте.

Голбрайт махна с ръка при този комплимент.

- Много са мръсните пари в тази банка. Мръсни, стари пари. Мръсни, стари руски пари.

- Аз трябва да ви запитам вие откъде знаете това? - обади се Джак и наведе главата си леко настрани.

Шотландецът вдигна рамене и отговори:

- Там има и малко стари шотландски пари.

- Вие имате сметка там?

- Не искам да говоря за тях. Нито пък с хлапе, което идва тук, като се крие от шефа си, и иска да ме изръси малко.

- Да ви изръси? От какво да ви изръси?

- Познавам те. Стотици като теб съм виждал, даже... как каза, че ти е името?

Значи старецът не го познаваше. Джак се изненада, но с удоволствие. И отговори:

- Джак.

Голбрайт се засмя, но гневно.

- Добре, Джак. Нека предположа. Шефът ти не ми дава каквото искам и затова идваш ти, млад, гладен, за да ми кажеш как желаеш най-доброто за фирмата ми и за моята печалба, и че ако аз ти дам малко парички, за да заобиколим шефа ти, фирмата ми ще успее да си възстанови загубите. Какъв е номерът? Хакване на компютри? Като те гледам, си мисля, че ще е това. Можеш да ми откраднеш парите или пък да станеш посредник между мен и руската мафия. Само дето трябва да ти дам десет процента, да ги платя в сметката ти във Вирджинските острови, Люксембург или Сингапур. Нали така? Точно ли го казах?

С тези думи старецът стана, готов да прекрати срещата.

- Слушай, Малкълм - отвърна Джак, без да става от стола пред изправения господар на крепостта. - Не искам и пени от шибаните ти пари. Вчера банда руски мафиоти опитаха да ме убият за онова, което знам за лайняния ти бизнес, и сега търся отговори.

- Да те убият? Така ли?

Старецът не му вярваше.

- Гледате ли новините? Корби? Два часа път северно от Лондон? Четирима мъртви руснаци?

Малкълм Голбрайт седна обратно на стола си.

- Да, всичко това е заради теб - каза Джак.

- Какво значи това?

- Твърде надълбоко се разрових в твоя случай. Открих, че този Дмитрий Нестеров е замесен, и изведнъж група убийци от „Седемте каменни мъже“ идват от Украйна да ме спрат и да убият един от моите познати.

- Това съвсем сериозно ли е? - запита шотландският нефтен богаташ.

- Боя се, че да.

- Защо Кастор не ми казва тези неща?

Джак реши да говори направо.

- Господин Голбрайт, мисля, че е възможно господин Кастор по някакъв начин да е... компрометиран от господин Нестеров.

Малкълм Голбрайт изгледа Джак неприятно дълго. Джак реши, че той ще възроптае, но Голбрайт каза:

- Кастор е шибан мошеник.

Джак вдигна ръка и опита да смекчи забележката:

- Не мога със сигурност да кажа какво...

- Знаех, че работи с едни хлъзгави и силни руснаци - прекъсна го мъжът. - Не знаех само, че работи с хлъзгавите и силни руснаци, които ми взеха парите. Кой е човекът, когото са искали да убият?

- Стар английски шпионин. Не знам все още как е свързан, но се надявам вие да помогнете.

- Как се казва?

- Оксли. Виктор Оксли.

- Не съм го чувал - отвърна разочарованият Голбрайт.

- Работил е по един случай в Швейцария през 80-те години. И в този случай, колкото и да е невероятно, е замесена „Рицман Приватбанкирс“.

- Банкерите, убити от Зенит?

- Така се говори. Нищо не е доказано.

- Да. Помня. Аз работех с тази банка в онези години.

- Дойдох при вас с надеждата да ми помогнете да свържа убийствата тук с кражбата на вашето имущество. Оксли и Кастор са свързани, но същите бандити, които опитаха да убият Оксли, са ме следели, докато работех по вашия случай. Не знам защо.

- Връзката, момче, са руснаците.

- Какво значи това?

Малкълм Голбрайт натисна един бутон на бюрото си и по разговорната уредба прозвуча женски глас:

- Сър?

- Чай за мен и кафе за новия ми приятел.

- Веднага, сър.

Голбрайт и Райън се преместиха в приемна, където ги чакаше чай и кафе, което Райън веднага надигна. През последните двадесет и четири часа не беше спал много и не знаеше кога ще му се удаде нова възможност да си почине.

Настроението на Голбрайт се промени на 180 градуса от мига, в който разбра, че Джак не е тук с предложение за бизнес. Старецът дори се извини за външния си вид, като обясни, че работи по класическите си коли в гаража и не си е направил труда да се преоблича, защото очаквал младшият аналитик да се окаже измамник.

Докато сърбаха от напитките си, Голбрайт разказа историята си за „Рицман Приватбанкирс“. Джак искаше да си води записки, но нямаше намерение да прекъсва излиянието с молба за хартия и химикалка и затова се заслуша много внимателно.

- Малко преди смъртта си Тоби Габлер - започна Голбрайт, - първият от двамата убити банкери, се обадил на мой приятел с вещи в неговата банка. Казал му, че негов друг клиент искал да купува твърди активи, каквито моят приятел държал в трезора.

- Какви твърди активи?

- Злато. Не знам на каква стойност, но онзи се бил отказал от борсовите пазари и решил да вложи всичко в златни кюлчета. Сделката пропадна, не помня защо, и веднага след това, мисля на следващия ден, Тоби ми се обади със същото предложение. Каза, че имал клиент с проблем. Клиентът имал пари в номерирана сметка, но вече не вярвал на системата. Трябвало бързо да изкара парите от банката, не можел да ги прехвърли в друга банка заради някакъв фирмен спор. Тоби намекваше, че онзи бил от Източна Европа. Не каза от Съветския съюз - това щях да го запомня. По онова време провеждах сондажни проучвания на много места в Северно море. Доста добре спечелих, когато цените на нефта скочиха през седемдесетте години, и се налагаше да включа един от младите саудитски принцове, за да разширя дейността си в Близкия изток. За тази цел бях уговорил твърдите активи.

- Какви?

- Принцът обичаше златото - сви рамене Голбрайт. - Оказа се, че инвестицията си струва. А го мислех за луд. Както и да е, започнах да трупам злато за сделката и държах няколко кутии в трезора на „Рицман Приватбанкирс“ със злато.

- Добре - каза Райън. Разбираше, че онзи му говори за незаконна комисионна, но без сянка от срам в гласа му.

- И какво каза Габлер?

- Че работил като агент за този клиент. Каза, че ще плати много над пазарната цена за цялото ми злато. Имах над сто милиона, момче. И съм щял да сгреша, ако не приема онова, което онзи предлагал.

- И какво се случи после?

Голбрайт вдигна чашата си и се засмя.

- Сгреших. Не приех сделката. Знаех, че договорът със саудитците ще ми носи приходи десетилетия напред, и затова си задържах златото въпреки офертата. За съжаление, братята на принца го арестуваха и не изкарах и шилинг.

- И после убиха Габлер?

- Да. И Ветцел, един от вицепрезидентите на банката. Не го познавах. Обвиниха германците, както знаеш, и с това всичко приключи. Не чух нищо повече за този случай до началото на деветдесетте години, когато ме посетиха група руснаци.

- КГБ?

- Не. Съвсем не. Тримата се оказаха счетоводители. По онова време Русия потъваше в клозета и тримата търсеха някакъв мистериозен черен фонд с бивши пари на КГБ, откраднати от съветската хазна. Съвсем открити бяха и дойдоха при мен само защото съм разказвал за случая няколко пъти на коктейли с приятели. И те научили това - засмя се Голбрайт. - Помня как си мислех, че новата Русия няма шансове, защото КГБ е заменена с такива любезни консултанти, които задаваха любезни въпроси. Кой да знае, че КГБ ще изяде хората като тях за обяд и отново ще застане начело.

- Научихте ли нещо от тях за черния фонд?

Голбрайт се наведе напред.

- Не. Нищо, само очевидния факт, че според тях не „Фракция Червена армия“ е убила швейцарските банкери през осемдесетте. Разбрах тогава, че някой в КГБ е откраднал парите, сложил ги е в номерирана сметка в „Рицман Приватбанкирс“ и КГБ някак си са разбрали къде са парите.

- Имате ли представа как е станало това?

- Не, но предполагам. Обзалагам се, че КГБ вече са имали човек в „Рицман Приватбанкирс“. Който и да е откраднал парите и да ги е вложил там, не е знаел за това или пък се е мислил за по-умен от другите. КГБ са разбрали, че други руснаци изнасят големи суми пари на Запад. И са потърсили отговори. Тогава титулярът на сметката е накарал Габлер да открие бързо някой с твърди активи в банката да вземе парите и да бяга.

- Но не знаем дали са намерили някой за сделката - каза Джак.

- Не знаем - усмихна се Голбрайт. - Обаче имам подозрения кой знае.

- Кой?

- Хю Кастор. С него се познаваме още от Итън. Не сме били приятели, но знаех, че е в тайните служби. И когато руските счетоводители дойдоха при мен, за да ме питат за онези неща, му разказах всичко. Той се развълнува много при възможността да намери липсващите богатства на КГБ. Даже ме накара да го представя на президента на „Рицман Приватбанкирс“. По-късно открих, че и Кастор е станал клиент на банката. През следващите няколко години забогатя доста - през деветдесетте. Имаше връзки с новата Русия, напусна МИ-5 и се захвана с разузнаване в частния сектор. Знам, че търгуваше с информация, и затова, когато загубих фирмата си миналата година, отидох право при него. Мислех, че ще успея да оправя всичко с неговите връзки.

Голбрайт погледна Райън и въздъхна.

- Копелето е защитило приятелите си за моя сметка, а?

Райън кимна.

- Започва да изглежда, че е направил точно това.

- Даже си е купил къща в Цуг, предполагам, за да е близо до парите си - каза Голбрайт.

- Кастор има къща в Цуг?

- Има. Точно на езерото. Вечерял съм там с него няколко пъти.

Райън забеляза как мускулите на челюстите на Голбрайт се напрягат от гняв.

- И след това ме мами в полза на проклетия „Газпром“. Колко ли му плащат, как мислиш?

Райън си призна, че няма представа.

- Господин Голбрайт, ще бъда напълно искрен с вас. Не знам какво ще стане, но не очаквам ФСБ да ви напишат чек за милиард и двеста милиона долара.

- Не помня кога за последно използвах този израз, но вече не е за парите - отговори Голбрайт.

Райън се радваше, че Голбрайт го разбира.

- Като за аналитик, вие сте смел младеж - похвали го старецът.

Джак се усмихна, замисли се за баща си за момент и отговори:

- С мен има едни хора.

- Какви хора?

- Хора, които ми пазят гърба, в случай че руснаците пак дойдат.

- Тези не са ли служители на Кастор? - запита Голбрайт.

- Не. Защо?

Шотландският милиардер се размърда некомфортно в стола си.

- Защото се опасявам, че има усложнение.

- Какво усложнение? - запита Райън.

- Обадих се тази сутрин на Хю, за да го питам защо неговият младши аналитик ще идва тук за среща.

Джак изстена.

- Когато поисках тази среща да бъде дискретна и само между нас двамата, имах предвид точно Кастор.

Голбрайт вдигна ръце.

- Това е ясно сега, нали? Но не беше ясно тогава.

Джак се зачуди какво означава това, но като минимум значеше, че трябва незабавно да се маха оттук.

- Само още един въпрос - каза той. - На кой телефон му се обадихте?

Шотландецът извади мобилния си телефон от джоба си. Потърси номера и подаде телефона на Райън.

- Мислиш ли да му се обадиш?

- Не. Мой приятел може да го намери чрез телефона - отвърна Джак, като погледна към Малкълм Голбрайт. - На този етап на играта предпочитам да се срещна с Хю Кастор лице в лице.