Властта на президента

10.

Една самотна фигура крачеше решително и тихо по нощните улици на Кенсингтън в Лондон. Мъжът носеше черно горнище с качулка и черен памучен панталон и успяваше да изчезне напълно в тъмнината между уличните лампи. Дори когато се появяваше отново под осветлението, лицето му оставаше скрито от брадата и мустаците.

Ходеше с наведена глава, а чантата на рамото му се люлееше в тон с атлетичната му походка. Имаше важна работа, но двете жени на средна възраст, които се прибираха от метрото, не знаеха каква точно е тази работа. Само видяха, че той върви към тях и прекосиха тихата улица за всеки случай.

Джак Райън-младши забеляза, че жените преминаха от другата страна на улицата, и като знаеше, че е заради него, се засмя. Не се радваше да плаши невинни хора, но разбираше доколко е успял с метаморфозата си.

Постигна пълна промяна. Сега имаше голяма брада и мустаци и се подстригваше по-ниско от всякога.

В „Кастор енд Бойл Риск Аналитикс“ Джак се обличаше в красиво скроени костюми от магазин на улица „Джърмин“ до „Пикадили“, но извън офиса носеше дънки и памучни фланели или дрехи за фитнес.

Изучавал беше бойни изкуства от няколко години, но сега всеки ден посещаваше една фитнес зала в „Ърлс Корт“, обикновено късно вечер, както сега, за да вдига тежести и да стане по-едър. За осем седмици с високопротеинова диета успя да качи почти пет килограма, предимно в гърдите, гърба, мускулите и ръцете, и това промени стойката му. Сега правеше малко по-дълги крачки, стъпваше малко по-нашироко и знаеше достатъчно за техниките за наблюдение и следене, за да разбира колко полезна е промяната в походката.

Вече повече от месец никой непознат не беше го разпознал и се чувстваше сигурен, че и повечето от приятелите му в Щатите биха го отминали на улицата, без изобщо да разберат кой е.

Харесваше чувството на анонимност, независимо от шегите, които чуваше от колегите си в офиса за безмилостния му фитнес график и новото окосмяване.

Освен тези допълнителни дейности, Райън работеше над петдесет часа седмично. Възложиха му случай за клиент на име Малкълм Голбрайт - шотландски милиардер от нефто-газовата промишленост, който притежаваше няколко фирми по света, включително голям концерн за проучвателни работи за природен газ в Източен Сибир. След като той и други инвеститори бяха налели милиарди, за да създадат „Голбрайт Россия Енерджи“, и след едно десетилетие на проучвания в суровия Сибир започнаха да печелят.

Но още преди да мине година, откакто започна да генерира печалба, компанията се озова без никакво предупреждение в съда във Владивосток по обвинение в укриване на данъци. Преди Голбрайт да успее да се качи на самолет за Русия в опит да оправи цялата бъркотия, руската данъчна служба обяви ликвидация на фирмата, за да изплати дълговете си. Интересно, но се получи нареждане цялата собственост и оборудване на фирмата да бъдат разпродадени незабавно на абсурдно подбити цени, което напълно обезцени акциите на Малкълм Голбрайт и на останалите чуждестранни акционери.

Крайният получател на активите се оказа „Газпром“, почти държавен руски концерн за природен газ и най-голямата компания в Русия. „Газпром“ заплати по-малко от десет процента от реалната стойност, без, разбира се, да са похарчили и една-единствена рубла за проучвателните работи, необходими за осигуряване рентабилността на такова рисковано начинание.

„Газпром“ отстрани „Голбрайт“ от името на фирмата за проучвания за природен газ и само след няколко дни „Россия Енерджи“ заработи.

Явна кражба със съучастието на руската държава, съгласила се да национализира една фирма след вложени инвестиции за милиарди от чуждестранния частен бизнес, за да се постигне рентабилност.

Малкълм Голбрайт ангажира „Кастор и Бойл“ да се разровят из тинята на тази тъмна сделка с надеждата да открие сведения за престъпно деяние и да възстанови поне малко от огромните си загуби в съда. Не в руски съд. Всички страни знаеха, че това щеше да е безплодно. Но „Газпром“ притежаваха фирми и части от фирми по целия свят. Ако „Кастор и Бойл“ успееха някак си да свържат някои от тези активи по света с липсващите милиарди, то един съд в трета страна би могъл да ги прехвърли на Малкълм Голбрайт.

Джак работеше по този сложен, но вълнуващ случай, както и по други, по-обикновени сливания, придобивания и задачи за проучване на пазара, в които се изискваше задълбочено бизнес разузнаване.

Джак Райън-младши стигна в дома си в „Лексам Гардънс“ и съблече дрехите си за фитнес. Тъкмо смяташе да влезе под душа, когато телефонът му звънна.

- Ало?

- Джак, старче. Съжалявам, че те събуждам от сладък сън.

Райън разпозна гласа - обаждаше се Санди Ламонт, шефът му в „Кастор и Бойл.“

- Всичко наред ли е?

- Едва ли си гледал новините?

- Какви новини?

- Много неприятна работа. Опасявам се, че тази вечер са убили Тони Холдейн.

Джак само знаеше кой е Холдейн, но със сигурност не се познаваше лично с този известен фондов мениджър, чийто офис се намираше само на няколко преки от неговия.

- По дяволите. Как са го убили?

- Изглежда е тероризъм. Някой е взривил ресторант в Москва. Шефът на руската служба за външна сигурност е бил там. И той е умрял. Изглежда, Тони е имал нещастието да се храни в същия ресторант, в който е ял и някой в списъка на смъртниците.

Джак веднага схвана, че Санди му се обажда заради отражението върху бизнеса от смъртта на един от най-успешните фондови мениджъри в Ситито - и то не къде и да е, а в Русия. Но за момента Джак не мислеше за Ситито, а за Вашингтон. За Колежа и за това колко работа ще отвори за аналитиците убийството на шефа на руското разузнаване. Може би ще се наложи и оперативният отдел да поработи с високо темпо.

Не, забрави това... Нали всичко е временно спряно?

- Ужасно - отговори Джак.

- Ужасно за Холдейн - съгласи се Санди. - Но не и за нас, ако огледаме списъка му с клиенти. Много инвеститори ще се разтревожат сега, когато Холдейн не управлява кораба. Ще изтеглят парите си от неговия фонд и ще потърсят нови места за тях, затова ще им трябват фирми като „Кастор и Бойл“, за да проучват възможностите.

- Леле, Санди - възкликна Джак. - Много безчувствено.

- Такова е. И е за пари. Такъв е светът.

- Ясно - отвърна Райън. - Но точно сега съм затрупан с работа. Утре цял ден имам конферентни разговори със следователи от Москва, Кипър, Лихтенщайн и Гранд Кайман.

За момент в слушалката се чуваше само дишането на Ламонт. След това той каза:

- Голям питбул си, а?

- Старая се.

- Джак, случаят Голбрайт е особено сложен и все повече изглежда, че са участвали висши данъчни служители. От опит знам, че тези случаи никога не се решават удовлетворително за нашите клиенти.

Райън запита:

- Предлагаш да не се занимавам?

- Не, не. Нищо такова. Само намеквам, че не е необходимо да си скършваш гръбнака от усилия. Наел си следователи в пет страни, ангажирал си много хора от правния ни отдел, от счетоводния отдел и от преводачите.

- Парите са на Голбрайт - възрази Джак. - Не ние плащаме за това.

- Да, но не желаем да затъваме в един случай. Искаме нови неща, нови възможности, защото там са истинските пари.

- Какво искаш да кажеш, Санди?

- Само едно предупреждение. Навремето аз бях млад и гладен. Исках да оправя системата, като осветя с факел всички схеми в Русия, изобщо да направя нещо различно. Но системата е пробита, човече. Не можеш да биеш проклетия Кремъл. Ще изгориш, ако работиш с това темпо, а когато нещата не се получат, ще се разочароваш адски силно.

Санди замълча, сякаш търси подходящите думи.

- Не изстрелвай всичкия си барут по този случай. Той е бита кауза. Използвай инстинкта си на убиец за нови клиенти. Там са парите.

Джак харесваше Санди Ламонт. Той беше интелигентен и забавен, и въпреки че се познаваха като колеги само от няколко месеца, четиридесетгодишният англичанин го взе под крилото си и се отнасяше с него като с по-малък брат.

Но сега работеше в безмилостна среда на главорези. Не буквално, разбира се, а в преносен смисъл - добре облечените мъже и жени от Ситито винаги търсеха възможности и защитаваха яростно притежанията си.

Джак си мислеше, че всъщност гневът и вълнението им от преследването на поредния долар, йена или рубла са насочени в доста неправилна посока, като имаше предвид схватките на живот и смърт, в които беше участвал през последните няколко години.

Джак искаше адски силно да е отново с момчетата, да седи на верандата на Кларк с бира в ръка, за да обмислят как да разберат какво е станало в Москва. Смяташе онези другарски отношения за нещо съвсем нормално. Но сега, когато работеше сам, можеше единствено да гадае какво ли правят останалите от Колежа там, в Щатите.

Почувства се невероятно сам и маловажен, въпреки че колегата му разговаряше с него по телефона.

Стига, Джак. Наел си се да вършиш работа и я върши добре.

- Там ли си, приятел?

- Да, Санди. Тук съм. Ще бъда в офиса сутринта. Можем да започнем нещо като план за привличане на клиентите на Холдейн.

- Ето така те искам. Инстинкт на убиец. Чао.

Ламонт затвори телефона.

Джак влезе под душа.

Инстинкт на убиец. Само ако знаеше, Санди.