Том Кланси - Властта на президента

68. В наши дни

Виктор Оксли и Джак Райън-младши изчакаха един час, преди да започнат разпита на убиеца от „Седемте каменни мъже“. Райън няколко пъти подсеща англичанина да започнат, но Оксли отговаряше, че иска да остави младият мъж да се мъчи още малко в банята. Обясни, че са го поставили в неудобно положение и без да знае ясно къде се намира и какво става, за да мисли, че това е стандартна оперативна процедура преди враждебен разпит.

Джак по-скоро смяташе, че Окс просто иска да си седи на задника и да пие колкото може повече и затова бави разпита.

Райън стана веднъж и заяви, че отива да зададе няколко въпроса на онзи, но Оксли го убеди да чака още малко.

- Виж, момче, може да се наложи да прибегнем към хубавия стар номер с доброто и лошото ченге и искам да започна с лошото ченге, което ще бъда аз.

Оксли остави сместа от кола и уиски на бетонния под на малкия балкон и се върна в стаята. Джак го последва вътре, където едрият мъж свали пуловера си и показа широкия си гръб със също толкова татуировки, колкото имаше и на гърдите си. Оксли хвърли пуловера на леглото и си пое бавно дъх няколко пъти, сякаш в опит да се върне в мислите си някъде, откъдето отдавна е заминал. След това отиде до малката дървена маса и стол в ъгъла. С изненадваща лекота петдесет и девет годишният мъж отчупи крака на стола, който изпращя силно, и се обърна към Райън.

- Трябва да разберем кой го изпраща и защо. Друго?

- Не искаш ли да дойда вътре с теб?

- Не, момче. Ще ида сам.

Райън знаеше какво прави Оксли.

- Виж, благодаря, че искаш да ме пазиш от всичко, което може да компрометира мен или баща ми, но те уверявам, че вече съм доста загазил.

Оксли го изгледа за момент и каза:

- Момче, изобщо не ме е грижа за теб или гадния ти баща. Кенефът е малък и ако ще трябва да замахвам, няма да има място за нас двамата.

- О. Добре.

- А ти бъди умен и виж дали в телефона му има отговори, които не мога да измъкна от него с бой. И като си почнал, усили телевизора.

- Добре. Но, Окс... каквото щеш го прави, но не го убивай.

Оксли кимна, но откакто беше свалил пуловера си, гледаше с безизразна гримаса и отново заприлича на бивш затворник в руския гулаг.

- Преди много време научих нещо, което е добре никога да не научаваш на свой гръб. Оцеляването е много по-болезнено от смъртта. Повярвай ми, няма да го жаля и затова няма да му прекърша врата.

Оксли влезе в банята и затвори вратата зад себе си.

Излезе оттам след двадесет минути. Райън през това време преписваше номерата от телефона на руснака. Всички бяха чуждестранни, но Райън все още не ги беше проверил. И не беше им звънял. Списъкът се оказа с малки имена на кирилица и въпреки че американецът можеше лесно да го прочете, не научи много.

Докато преписваше номерата и преглеждаше текстовите съобщения в телефона, чу от банята няколко силни стенания и два крясъка.

От челото на Виктор Оксли течеше пот. Може и да имаше тридесетина излишни килограма, но Джак за първи път забеляза, че макар и покрити с дебел слой тлъстини, раменете, ръцете и гръдните му мускули са доста големи. Приличаше по-скоро на остаряващ боксьор, отколкото на напълно уседнал пияница.

- Как е той?

Отначало Оксли не каза нищо. Вместо това отиде на балкона, пое си свеж въздух и вдигна бутилката. Взе и бутилка бира, после се върна, отвори вратата на банята и изтърколи бутилката вътре.

Отново затвори вратата, отиде при леглото и тежко се строполи по гръб на дюшека.

Накрая отговори:

- Добре е. Разбираме се като много стари приятели. Казва се Олег.

- Не се ли наложи да го биеш?

- Е, само за поздрав. След това стана голям оратор.

- И?

- От „Седемте каменни мъже“ е. Във Великобритания е само от три дни и е дошъл тук с украински паспорт, който са му дали хора от „Седемте каменни мъже“ в Киев.

- В Киев ли?

- Точно така. Работи за някакъв руснак на име Глеб Белега. Той е вор.

- Това в Русия е нещо като мафиот, така ли?

- Да. Хората на Глеб в Киев са наредили на други хора да те следят и Олег разправя, че са те следили от няколко седмици. Не знаеше имена и външност. Каза, че не ги е виждал - отговори Оксли, сви рамене и отпи от бутилката. - И му вярвам. Не криеше нищо. Както и да е, той и другите двама, с които се запознахме днес в апартамента ми, дошли в Лондон с нареждане да поемат смяната от онези, които са те следили. И само толкова. Но щом пристигнали, ти си ги изненадал, защото си отишъл с колата си до Корби. Един от тях съобщил за това в Киев и изведнъж оттам долетели още палачи от „Седемте каменни мъже“ с нови заповеди.

- Какви заповеди? - запита Джак.

- Трябвало да те набият здравата - счупена челюст, такива работи, колкото да те върнат в Америка с подвита опашка. А аз нямало да се оттърва толкова лесно. Трябвало да ме убият.

- Защо?

Оксли се разсмя гърлено и силно, като разтресе пружината под евтиния дюшек.

- Нека ти обясня нещо, момче. Олег не е от онези, които знаят защо. Дават му снимка и адрес и той отива и върши работата, без да пита защо.

Джак помисли над тези думи.

- Значи са ме следили още преди да знам за теб.

- Това подозирах и аз. Ти ми ги натресе.

- Това трябва да има връзка с Малкълм Голбрайт.

- Кой е той?

- Един, когото в Русия са прецакали с милиарди долари. Работя за него. Или поне докато не ме прехвърлиха на друг случай.

Оксли отпи от бутилката и продължи да лежи.

- Не си ли чувал за Голбрайт? - запита Джак.

Англичанинът поклати глава.

- А за Глеб Белега?

- Не и до днес.

Джак помисли малко.

- Познаваш ли човек на име Дмитрий Нестеров?

Оксли поклати глава.

- Кой е той?

- Мошеникът, който е измамил Малкълм Голбрайт. Предполага се, че е от ФСБ.

Оксли сви рамене и отпи отново. Едрият мъж изглеждаше леко пиян, което можеше да се очаква. Без да е пълен въздържател, Джак знаеше, че ако изпие толкова много алкохол, отдавна щеше да е в несвяст.

- Трябва да говоря с баща ми и с шефа. Може да успеем да наместим повече парчета от този пъзел.

- И какво ще каже милото татенце, когато научи, че се стреляш с руската мафия?

През последните няколко часа Джак не мислеше за друго. Отдавна премина в ситуация, при която не може да опази баща си от скандал.

- Ще иска да се върна веднага. Засега ще почакам и ще му се обадя, щом науча малко повече - каза той след кратък размисъл.

- Няма да се зарадва.

Джак сви рамене. Не му харесваше, че тревожи родителите си непрекъснато заради начина си на живот, но не смяташе да обяснява на англичанина семейните си отношения. Затова смени темата:

- Какво ще правим с приятелчето ти Олег?

- Ще го пуснем.

- Ще го пуснем? Ти да не си полудял?

- Възможно е, но като се замислиш, какво друго можем да направим? Нали точно ние убихме четирима мъже днес?

Джак не отговори.

- Виж, ако го предадем на полицаите, за теб нещата ще се усложнят много - каза Оксли. — Ако го пуснем, не трябва да признаваш, че си бил в Корби.

- Ами твоята съседка? Тя ме видя.

- Тя е сляпа като прилеп, а и наполовина глуха. Не може да те разпознае дали си бял, черен, зелен или син.

- А откъде да знаем, че Олег няма да се върне и да опита пак да ни убие?

Оксли се разсмя.

- Бих искал да видя как ще го направи с две счупени ръце.

Джак бавно отпусна глава в ръцете си.

- Счупил си му ръцете?

- Не съм тъпак, Райън. Той е опасен. Оттук не може да си тръгне напълно изправен.

- И как ще пие бирата, която му даде?

Виктор отново се засмя.

- Това не е мой проблем, нали така?

- Добре - бавно отговори Джак. - Значи, Олег получава пропуск. Но щом онзи, Глеб Белега, е изпратил половин дузина мъже по следите ни, значи ще намери още толкова.

Оксли кимна.

- Можеш да се обзаложиш, че градът гъмжи от убийци от „Седемте каменни мъже“.

- Защо не дойдеш с мен? Ще бъдеш в безопасност. Аз ще говоря със Санди, за да видим дали не знае кой е този Глеб Белега. И с Кастор. Възможно е пътищата им да са се пресичали...

Виктор Оксли се изправи седнал на леглото. В погледа му отново се четеше напрежение - алкохолното опиянение, което Райън забелязва у него преди малко, се изпари.

- Какво каза?

- Казах, че трябва да говоря със Санди. Санди Ламонт. Моя шеф.

- А другия?

- О... Кастор. Хю Кастор. Той е собственик на „Кастор и Бойл“ - консултантската фирма, в която работя.

Оксли стана от леглото и приближи Райън. Застана пред него заплашително.

- Какво има?

- За много хора ме пита дали ги познавам, но не и за Хю Кастор.

- Добре. Предполагам, познаваш го.

Оксли стисна бутилката силно.

- Я ми кажи отново, момче. Откъде знаеш за мен?

- Казах ти. От кодовото име. Показах ти къде е написано в досието.

- Да, така е. Но откъде да знам, че не те е изпратиш Кастор?

- Да ме изпрати? Защо?

Младият американец разбра, че след като спомена Кастор, доверието на Оксли към него намаля.

- Какъв ти е Кастор?

- Беше ми контролиращ офицер в МИ-5.

- Мамка му! - възкликна Райън с широко отворени очи.

Оксли продължи да го гледа. Джак разбираше, че възрастният мъж търси признаци за измама.

- Не знаех това - каза Джак и се изправи. - Не знам какво е ставало между вас, но той нито веднъж не е споменавал името ти. Аз опитвах да намеря връзка между теб и работата си във фирмата и май я открих.

Като разтърка ниско подстриганата си коса с длан, Джак продължи:

- Но не знам какво значи всичко това, по дяволите.

Оксли се обърна.

- И аз не знам.

Джак виждаше, че възрастният мъж се е разчувствал. Лицето му почервеня, но Джак не знаеше дали от гняв или от уискито.

- Какво се е случило между вас двамата, Окс?

Оксли само поклати глава.

Райън разбра, че не е сега моментът да настоява.

- Добре. Разбирам. Но слушай. Искам да разбера какво става. Баща ми ме изпрати да разбера каквото мога за теб, за да видим дали то ще помогне да свържем Таланов с убийствата на Зенит. Ти си имаш своите версии, спомени за разни неща, които си чул, но които са само слухове. Аз трябва да се разровя по-дълбоко и наистина ми трябва помощта ти.

Оксли седна на леглото и отново се зае да пие. Гледаше някъде в далечината, но Райън подозираше, че това е заради спомените, а не заради алкохола.

- Каква помощ? - запита англичанинът.

- Искам да разбера къде за първи път си чул името Таланов - отвърна Джак.

Оксли мигна. Очевидно тези спомени му причиняваха невероятно много болка.

- Трябва да е било около 1989 година - започна бавно той. - Времето всъщност нямаше значение. Аз се намирах в Сиктивкар - затворнически лагер в Коми. Никой не знаеше, че съм англичанин. Нито пък, че съм от МИ-5. Просто още един зек.

- Зек?

- Затворник. Както и да е, там се намирах от няколко години и никак не стоях самотен. Направо си бях много популярен. Достатъчно разбирах от полева медицина, за да поддържам здрави някои от останалите затворници, а и въпреки всичко преживяно имах достатъчно сили, за да ме иска всеки да участвам в работната му група. А това е много важно там.

- Сигурно.

- И все още се водех на работа. Всеки ден опитвах да измъквам информация от хората около себе си. Мислех, че един ден ще избягам, наистина го вярвах, вероятно защото иначе щях да откача без поне малко надежда. Както и да е, обработвах всички затворници, сякаш са източници на информация или агенти. Затворниците знаят разни неща, Райън. През годините научих имената и местата на почти всички секретни военни бази в Съветския съюз. Не че това се оказа важно накрая, но както казах, докато живеех като оперативен агент, дори в лагера, имах живот, имах надежда.

Райън кимна замислен.

- Разбирам те.

- Един ден си вечерям и слушам разговор между двама зекове. Единият от тях започва да разказва какво е правил през деня. Казва, че миел пода в болницата, когато довели затворник от другия блок с клетки. С класически симптоми за тиф: кървящ нос, треска, делириум. Здрав мъж бил, все още силен и с воля за борба. А по тялото си нямал татуировки - значи отскоро бил в гулага.

- Да?

- Та онзи каза, че човекът започнал да дърдори нещо за КГБ.

- Какво за КГБ?

- Разправял, че е офицер от КГБ, казал на доктора да се обади, за да потвърди, и му съобщил име, различно от това в болничния лист.

- Повярваха ли му?

- А, не. Мамка му, може и аз по някое време в Сиктивкар да съм се представял за човек от КГБ. Веднъж един затворник каза, че е Юрий Гагарин. Разбира се, фантазираше, защото според мен го казваше много убедено.

- Кажи за онзи от КБГ, Окс.

- Да. Значи, онзи, бълнуващият, казал, че е от КГБ и е в затвора за някаква операция. Всички му се изсмели, но после онзи се заел да обяснява, че е парашутист и че го взели в плен в Кабул още първия ден от войната в Афганистан. После преминал в ГРУ, в руското военно разузнаване, пак като боец в Афганистан. Значи, ям си супата и слушам как онзи разказва, но разбрах, че съм попаднал на собствената си история, когато онзи каза, че болният поискал от доктора да се обади на един номер в Москва и да каже, че Зенит се нуждае от спешна евакуация.

- Какво стана с него? - запита Райън, погълнат от разказа.

- Както ти казах, никой не му повярвал, но онзи бил толкова настоятелен, че накрая една сестра вдигнала телефона. Разбираш как мислят: „Вероятно онзи говори така от треската, но пък има шанс едно на хиляда да не лъже и в такъв случай я да се обадя“, защото иначе всички в болницата ще идат на разстрел, ако се окаже, че онзи не лъже, и се разбере, че те не са си мръднали пръста.

- Ясно.

- Сестрата се обажда, а онзи от другия край на линията отговаря, че не знае за какво му плещи тя, и затваря. Всички мислят, че нещата спират дотук. Решават, че онзи на носилката, омазан в собствената си повръщня, кръв и лайна, може и да не оживее, и го откарват в един ъгъл, както правят с всеки друг зек.

Райън разбра, че разказът продължава. Със силно разтуптяно сърце чакаше Оксли да разкаже останалото.

- Пет минути след това отидох в кухнята, за да сложа сол в гореща вода. Бързо я изпих и след няколко секунди се из-повръщах в столовата. И мен ме закараха на носилка в болницата.

- Какво видя там? - запита впечатлен Райън.

- За съжаление, не видях Зенит, защото ме завързаха за леглото. Но чух какво става. Камионите дойдоха към полунощ. Обичайните камиони на Управлението на лагерите за превоз на затворници, а не КГБ. Носеха документи за извеждане на онзи зек. Чух цялата дандания, докато го изкарваха. По-късно тази нощ до леглото ми се появи един зек с бърсалка за пода. Предложих му всичката храна, която бях успял да скътам в клетката, за да ми каже какво е видял и чул през този ден. Той разправи, че онзи, тифозният зек, казал, че името му е Таланов.

- Господи - промърмори Райън.

- Отзад в затворническия камион имало лекари, готови да се погрижат за него. Не бях чувал за подобно прехвърляне на затворник - продължи Оксли и вдигна рамене. - Когато оня ми разправи тази история, затворникът на име Таланов, който казвал, че е офицер от КГБ, наречен Зенит, вече го нямаше в Сиктивкар.

Райън повярва на тази история или най-малкото, повярва, че Оксли вярва в нея.

Оксли не отделяше очите си от Джак. В тях все още личеше недоверие, но Райън остана с впечатление, че Оксли не знае какво да прави. Не можеше да се прибере у дома си.

- Ще остана с теб известно време, Райън. Но те наблюдавам. Ясно ли е?

- Ясно.

- И в такъв случай кой е следващият ни ход?

- Развързваме задника в банята, оставяме го тук, качваме се в колата и отиваме на друго място. Не знам къде, но ще мислим по пътя. Стигнем ли там, ще се обадя на приятел, който може да ми каже всичко за номерата в телефона на Олег. Това ще ни е от полза.

- Адски удобен приятел имаш.

- Понякога е голям особняк.