Игра на милиарди

8

— Септимъс, за мен е удоволствие.

Една мека ръка, бяла като сняг, стисна тази на Астър.

— Боби, толкова се радвам да те видя. Макар че ми се ще да беше при по-приятни обстоятелства. Научи ли нещо ново?

— Само онова, което чух по телевизията.

— Полицията не се ли свърза с теб? — попита Ревънтлоу. — Или тайните служби водят разследването?

— Не знам. Никой не се е обадил още. Двамата с баща ми не бяхме близки. Аз съм последният човек, който може да им помогне.

— Колко жалко. Семейството е свещено. Кога говорихте за последно?

— Всъщност той… — започна Астър, но бързо се възпря. Личният му живот не интересуваше Ревънтлоу. — От години. Както казах, не бяхме близки.

Боби покани госта си да седне на един стол в ъгъла на офиса му. Той обичаше да пилотира както самолети, така и хеликоптери, затова помещението създаваше усещането, че се намираш в подобен летателен апарат. Метални повърхности, килим в цвят на титан, дори стар плакат на „Пан Американ Еъруейз".

— Марв носи разпечатка на портфолиото ти — започна Астър. — Ще мине покрай позициите и ще ти покаже къде се намираме.

— Няма да е необходимо — отвърна Ревънтлоу. — Предпочитам да говоря с теб. Семейството ми реши, че желае да увеличи авоарите ни в „Комсток".

— Радвам се. Оценявам доверието ти. Ако не ме лъже паметта, разполагаш със сто милиона долара във фонд „Астър". Искаш да инвестираш в някой от другите ли? Количественият ни фонд има чудесна година.

— Всъщност предпочитаме да останем във фонда, който управляваш лично.

Септимъс Ревънтлоу беше висок и слаб като тръстика. Имаше остри скули и тъмни очи, оредяващата му черна коса беше чинно сресана и зализана с помощта на доволно количество гел. Мъжът беше облечен в елегантен черен костюм, риза на квадратчета и кафеникава вратовръзка, която беше вързал хлабаво, почти неглиже. Носеше богатството си като рождено право, истински лорд на своето феодално имение, който винаги знаеше как да подразни Боби.

— Във фонд „Астър"? Ревънтлоу кимна.

— Трудна работа. Този фонд е затворен. В него е инвестирано на сто процента. Не можем да поемем още инвестиции.

— Надявахме се да депозираме триста милиона долара. Астър се усмихна вътрешно. Триста милиона долара бяха доста големи пари. Имаше време, не много отдавна, когато би молил, би се борил и би убивал за половината на тази сума.

— Както вече казах, Септимъс, не приемаме повече инвеститори точно в този фонд. Нищо лично. Няма начин да добавя нещо ново към настоящата позиция. Проблемът е по-скоро административен. Ще се радвам да поговорим отново по темата след няколко месеца.

Извинението на Астър не беше самата истина. Честно казано, причината беше лична. Ревънтлоу беше различен от останалите семейни офиси. Източникът на парите му беше малко мъглив. Самият той твърдеше, че произлиза от немска индустриална династия, която датира от ерата на Бисмарк и първия кайзер. Астър беше чувал за фамилиите Круп, Тисен и немския клон на Ротшилд, но никога за Ревънтлоу, освен за някакъв незначителен граф, който се беше оженил за Барбара Хътън, наследницата на богатството на Улуърт. Разбира се, не на последно място беше външният вид на мъжа. Не че не приличаше на германец, просто не приличаше на никакъв. Беше странен евразийски мелез.

В крайна сметка на Астър не му пукаше особено откъде идваха парите. Репутацията на Ревънтлоу като инвеститор също не беше очарователна, той очакваше бърза възвръщаемост и изтегляше парите си, ако не получеше такава. В бизнеса с хедж фондовете си имаше термин за такива като него: горещи пари. Това не беше комплимент.

— Искаме да инвестираме сега — каза Ревънтлоу. — Продадохме част от дяловете си в Близкия изток и търсим някакво ново начинание. Не обичаме капиталът ни да се залежава.

Точно това беше проблемът с горещите пари, помисли си Астър. Винаги преследваха най-висока възвръщаемост, местеха се от един фонд в друг като някакъв надървен тийнейджър, който обикаляше баровете и подхващаше разговор с момичето с най-русата коса и най-големите цици. Ако му излезеше късметът през първите десет минути, оставаше. Ако ли не — преместваше се в следващия бар.

Такива хора не можеха да се похвалят с пълно тримесечие на едно място.

Мениджърите на хедж фондове обичаха продължителността. Те се опитваха да градят активи, тримесечие след тримесечие, година след година. Предпочитаха клиенти, които споделяха инвестиционната им философия и оставаха с тях в дългосрочен план (изтърпяваха ядрени катастрофи като 10-процентна или по-голяма загуба за една година). Ревънтлоу беше богат колкото Рокфелер, но залагаше като комарджия на доковете.

— Виж — започна Астър, — разбирам, че не желаеш парите ти да стоят на едно място и да получават обичайната пазарна възвръщаемост. Сигурен съм, че можем да измислим нещо. Всеки от другите ми фондове ще приеме с отворени обятия инвестицията ти. Мога да доведа мениджърите ни тук до две минути. Мисля, че ще си струва времето ти да изслушаш предложенията им.

— Фонд „Астър" — натърти Ревънтлоу, сякаш обявяваше някакво постановление. — Съгласен съм с теб, че можем да измислим нещо.

Боби се усмихна, макар и само за да се въздържи да не разбие зъбите на госта си. Имаше последователност в лудостта му. Увеличаването на позицията му в юана не беше просто въпрос да се обади на брокера си и да купи още десет или двадесет хиляди контракта. „Комсток Астър" понастоящем разполагаше с около 3 милиарда долара в хазната си. От тази сума Боби беше заложил милиард срещу юана, или иначе казано, залагаше, че той ще се обезцени по стойност срещу долара.

Ето как работеше математиката. За да се спекулира с валута, трябваше да се купуват контракти, които предвиждаха какво щеше да струва определената валута след тридесет, шестдесет или деветдесет дни в бъдещето. Един контракт възлизаше на 1000 долара от стойността на тази валута. Астър беше купил 200 000 контракта, които му даваха контрол над 20 милиарда стойност от тази валута, или около 126 милиарда юана. Не беше необходимо да плаща всичките 20 милиарда. Според марджиновите изисквания на Чикагската борса за опции (ЧБО) — организацията, която следеше за търговията на валути, той трябваше да депозира само 10 процента от стойността на контрактите, в неговия случай 2 милиарда долара. Астър внесе единия милиард от себе си, а другия зае от банки, които специализираха в подобни сделки, като по този начин правеше двоен ливъридж на позицията си.

Ако вземеше 300 милиона долара от Ревънтлоу, трябваше да мине през всичките си кредитори и да предоговори споразуменията си.

— Не — отвърна Астър. — Не можем.

— Моля?

Боби се изправи и артистично погледна към часовника си.

— Не можем да измислим нищо. Фондът е затворен. Има ли нещо друго?

Челото на Ревънтлоу се сбръчка, по бузите му изби червенина.

— Двамата говорим за триста милиона долара, нали?

— Триста милиона или три милиарда, все тая.

— Но…

— Сигурен съм, че ще останеш доволен от постъпленията си това тримесечие. Самите ние очакваме нещо голямо в основната позиция. Ако няма нищо друго…

— Не можеш да ме отхвърлиш. Аз трябва да… ние трябва да… инвестираме тези пари.

Астър тръгна към вратата.

— Довиждане, Септимъс.

Ревънтлоу стана от стола, бледото му лице беше придобило още по-блед нюанс, спокойният му външен вид се беше пречупил, това беше човек в първа фаза на шок. Очевидно досега никой не му беше казвал да си вземе тристате милиона долара и да си ги завре в задника.

Астър позволи на госта си да се изпрати сам. Върна се на бюрото си, отвори чекмеджето и лапна един зантак. Наближаваше едва десет часа, но стомахът му беше започнал да се бунтува. Нямаше представа какво се случва там вътре, приличаше му на вулкана Везувий, готов да изригне всеки момент.

Ревънтлоу.

Горещите пари винаги му причиняваше това. Астър мина покрай Шанк на път за навън.

— Какво става? — попита го приятелят му. — Не можеш просто да си тръгнеш.

— Има нещо, което трябва да свърша.

— Като?

— Ще ти обясня по-късно.

— Какво ще правим с позицията? Астър се спря на вратата.

— Какво за нея? Всичко е наред. Онова беше просто моментно отклонение.

— Точно — отвърна Шанк. — При юана никога не се случват моментни отклонения.

Боби не отговори. Вече се намираше в търговския отдел. Марв беше прав. С юана никога не се случваха моментни отклонения. За разлика от другите валути, той не плаваше свободно. Китайското правителство управляваше с твърда ръка дневните приливи и отливи. Съвсем наскоро то позволи валутата да бъде търгувана от чужденци. Неочакваното отклонение го притесни. Може би това беше накарало стомаха му да се разбунтува. Каквото и да беше, щеше да се тревожи за позицията по-късно. Сега имаше нещо по-важно за вършене.