Игра на милиарди

6

Трафикът в понеделник сутрин беше отвратителен.

Боби Астър погледна колоната пред себе си и поклати глава. Хамптънс беше задръстен. Преди десет години можеше да се прибере в петък следобед до къщата си там, без да се препоти, и да тръгне рано в понеделник сутринта за службата, за да пристигне до осем часа. Вече не беше така. В петъците нещата биваха, но понеделниците бяха ужас. Тази сутрин беше чудесен пример. След като излезе от Амагансет, мина покрай Саутхемптън и през Лонг Айлънд, след което заседна в далечната част на Ийст Ривър, където кръжеше вече двадесет минути.

— Колко време още ще ни карат да обикаляме? — попита Астър.

— Ние сме следващите. Просто изчакваме площадката да се освободи.

Боби охлаби коланите на раменете си. Денят беше прекрасен, небето беше синьо. Погледна на юг, за да се наслади на чудесната гледка към Атлантик Сити. През предното стъкло на своя „Аероспасиал AS350" — „Катерица" — успя да преброи четири хеликоптера, които кръжаха около летището за хеликоптери, на което се намираше, в центъра на Манхатън.

Астър хвърли поглед на таблета в скута си, който показваше как се движат световните финансови пазари. Европа беше с 2 процента надолу от страх, че инцидентът във Вашингтон е бил терористична атака. В Хонконг индексът „Ханг Сенг" беше паднал с 4 процента, преди да започне отново да се качва.

Китай си имаше свои собствени проблеми и смъртта на трима американски финансови светила нямаше никакъв ефект — позитивен или негативен — върху него. Фючърсите[14] на Нюйоркската фондова борса, НАСДАК[15] и S&P 500[16] бяха доста по-ниски.

Астър изведе списък на отворените си позиции. В една от колоните се изчисляваха печалбите и загубите му, общата сума беше обозначена с удебелен шрифт най-отдолу. Числото беше черно, но не и голямо. Очите му се спряха на един-единствен символ. До него стоеше номиналната стойност на инвестицията му. 2 000 000 000 долара. Тя представляваше залог за стойността на валутата[17]. През цялото лято това число не се беше променяло с повече от половин процент надолу или нагоре. Валутата непоколебимо бранеше стойността си срещу долара.

По някое време през следващите дни това щеше да се промени.

Астър прибра таблета в чантата до него. На запад един хеликоптер излетя от площадката и се насочи към Ийст Ривър. Мислеше си колко много баща му мразеше хеликоптерите и как беше отказал да се присъедини към него за полета му над града, дори когато двамата се разбираха. Не ги мразеше заради самите хеликоптери, а заради факта, че синът му притежаваше такъв и че беше спечелил всеки цент, за да си го купи. Не съществуваше подобен гняв като на ядосан инвеститор.

Астър извади телефона си и отново отвори съобщението от баща си.

Палантир.

Когато потърси в интернет, излезе му само санскритска дума, която означаваше „просветление", и нищо друго. Ако новините бяха отразили коректно времето на смъртта на баща му, това съобщение се броеше за негови последни думи. Или поне за последна дума. Трябваше да го вземе на сериозно.

Телефонът иззвъня. Астър видя, че му се обаждат от офиса.

— Слушай, Марв, ще съм на линия след десет минути. Никой не отговори. В слушалката се чу бял шум.

— Марв… там ли си? Марв?

Астър провери екрана и видя, че има четири чертички обхват. Въпреки това не чуваше партньора си. Затвори и се обади отново, но обаждането не можеше да бъде осъществено. Телефонното покритие в Манхатън си беше проблематично. Не се разтревожи. Марв можеше да почака.

Боби отново погледна съобщението. Прекара нощта вторачен в стена от монитори, превключваше от канал на канал с надеждата, че ще се добере до ново късче информация, която беше пропуснал, нещо, което да му помогне да разбере какво се беше случило с баща му, и по-важно защо.

До сутринта анализаторите бяха свели случилото се до четири въпроса: Защо Хюз, Гелман и бащата на Астър са искали да се видят с президента толкова късно в неделя вечерта? Защо въобще тримата са се събрали по това време? Защо агентът на тайните служби — ветеран с двадесет и пет годишен стаж, семейство и четири деца — е излязъл от пътя и е поел напряко към Южната морава на Белия дом? И защо агентите на земята е трябвало да направят на пух и прах шевролета?

Отговорите на първите въпроси се свеждаха до някаква неизвестна заплаха за финансовата система на страната. Повечето от коментаторите бяха съгласни, че именно присъствието на Едуард Астър сред тези двама най-висшестоящи икономически представители предлагаше най-много следи. Въпреки това никой нямаше представа каква е същността на заплахата. Единственият друг човек, който явно е знаел за срещата, е бил вицепредседателят на Федералния резерв, който потвърди, че тримата мъже са се срещнали в Екълс Билдинг в девет вечерта. На въпроса кой е изискал срещата, той не знаеше дали е бил министърът на финансите, или изпълнителният директор на Нюйоркската фондова борса. Със сигурност обаче не е бил председателят на Резерва.

Третият въпрос осигуряваше по-голямо поле за изява на любителите на теории на конспирации. Някои от отговорите предполагаха, че шофьорът на превозното средство е бил екстремист, а други, че Хюз, Гелман или Астър са играели за противников отбор, че са били шпиони, чиито мозъци са били промити от чужди сили, за да убият президента. Никой не можеше да предложи разумен отговор.

Единствено последният въпрос беше успял да получи бърз отговор. Агентите на тайните служби, които бяха натоварени с охраняването на Белия дом, бяха сметнали, че превозното средство, в което се намираха Хюз, Гелман и Астър, представлява реална опасност за безопасността на президента и на онези, които се намираха в сградата с него, затова бяха действали по този начин.

— Q. E. D. - каза Астър. Съкратено за „Quod erat demonstrandum", единственият израз на латински, който знаеше. В общи линии означаваше „Вярно ли бе, Шерлок?".

Нито веднъж обаче не чу думата „Палантир".

Астър се размърда на мястото си. Почувства се неудобно, че в последните си мигове баща му се беше свързал с него. Все пак нямаше братя или сестри. Майка му почина от рак, когато беше на десет. Не можеше да се похвали с героична борба. Тя не се „бори с рака". Така и не получи шанса да бъде една от „оцелелите". Поставиха й диагноза. Отиде в болница. Няколко седмици след това почина. Всичко приключи за три месеца. Тогава беше лято, помнеше Боби. Непоносимо горещ юлски ден, който прекара в болница „Слоун Кетъринг", докато чакаше майка си да умре. Най-вече си спомняше миризмата. Амоняк, дезинфектант и почистващ препарат с аромат на лимон, с който лъскаха подовете. Тя не беше достатъчна, за да прикрие вонята на смърт. Той се беше заклел никога да не влиза в болница, за да умре в нея.

След това останаха само баща и син. Астър отиде в частно училище след седми клас и повече не се завърна у дома. Виждаше се с баща си по време на ваканциите, но за кратко, на определени, планирани периоди, никога за повече от три или четири дни. Това се случваше в началото и в края на лятото между десетседмичния лагер в Мейн. Денят на благодарността, Коледа и пролетната ваканция включваха пътувания до курорти като Вейл, Санкт Мориц и Бермудските острови, където забавленията на открито служеха за оправдание двамата да не бъдат заедно.

Така беше по-добре.

Проблемът се появи, когато беше на четиринадесет. Изгониха го за първи път от училище в девети клас, за втори в десети и за трети в единадесети. Не ставаше въпрос за интелигентност. Винаги получаваше високи оценки. На предварителния SAT тест постигна перфектни резултати и получи възможност да се бори за Националната стипендия. Проблемът, бяха единодушни учителите му, беше липсата на мотивация.

Астър не беше съгласен с това, но нямаше намерение да споделя семейните си тайни с непознати. Бяха необходими доста ходатайства от страна на баща му и значително дарение на училището, за да му намерят място за последната година. Само след две седмици го изключиха за „непристойно поведение" заради организирането на спортни залагания в общежитието му. Също така намериха при него алкохол и марихуана. Фактът, че десет от учителите му, включително училищният капелан, бяха най-големите му клиенти, не му помогна по никакъв начин.

Това беше краят. На седемнадесет взе изпита, който му осигуряваше гимназиално образование, и поиска да бъде обявен за еманципиран непълнолетен[18]. Завърши разорен държавното училище в Западен Ню Хампшир, където живееше със семейството на близък приятел, и освободен от всякакви фамилни връзки.

— Защо на мен? — зачуди се Боби, загледан в съобщението. Макар баща му да нямаше други близки роднини, той разполагаше с много верни приятели, повечето от които разполагаха от своя страна с високи позиции и сериозна власт. Те определено имаха много по-големи шансове да разберат какво означава „Палантир". Защо се беше свързал със сина, с когото не беше говорил от пет години?

Въпросът отказа да го остави на мира, докато хеликоптерът се наклони на една страна и сапфирената повърхност на Атлантическия океан се отрази в предното му стъкло. Радиото изпука и от въздушен контрол им дадоха разрешение да кацнат.

— Поемам лоста — съобщи Астър.

— Лостът е ваш — отвърна пилотът.

Боби вдигна колективните контроли и закара хеликоптера над площадката за кацане, повдигна леко носа и колелата му докоснаха твърдата повърхност.