Игра на милиарди

29

Астър вървеше уморен по улицата към Батъри Парк. Горещият влажен бриз духаше от Ийст Ривър и пареше бузите му. Миришеше на смазка и мръсотия и той ненавиждаше всичко това, ненавиждаше деня, ненавиждаше проблемите си. Погледна през рамо и видя как Съли се отдалечава с колата. По някое време, докато се връщаха към града, беше казал на бившия детектив за гафа в къщата на Еванс.

— Ще им отнеме цял ден, за да проверят мястото за отпечатъци и още един ден, за да въведат резултатите в системата си — обясни мъжът. — И това предвид натиска, който ще бъде оказан върху това разследване, а повярвай ми, такъв ще има в изобилие. ФБР ще бъдат там, както и тайните служби. Ще пипат бавно и методично. Въпреки това не бих заложил, че ще успеят да те идентифицират. Кой знае колко много хора са посещавали къщата? Може да има сто различни отпечатъка на тази врата. Всичко зависи от онова, което ще успеят да свалят. Това тук е истинският живот, а не някакво телевизионно шоу. Голям късмет е, ако човек успее да свали един перфектен отпечатък.

— Опрях се с цяла ръка на вратата — обясни Астър.

— Вече установихме, че си тъпак. Нека не се обиждаме излишно.

— Колко време ще е необходимо, за да разберем? — попита Боби.

— Разполагаш с четиридесет и осем часа, в които да се тревожиш — отговори Съливан. — След това можеш да се успокоиш. Чувстваш ли се късметлия?

Астър реши да запази отговора за себе си.

Това беше преди час.

Оставаха му още четиридесет и седем.

Успокоен от усамотението си, Боби тръгна бавно по паважа, откопча едно копче на ризата си и изруга по адрес на жегата. Каза на Съливан, че се нуждае от малко пространство, малко време да обмисли нещата. Имаше някои неща, които беше най-добре да си останат лични.

Стигна до Батъри Парк, след което продължи към туристическия телескоп. Спря се и се огледа за слаб, дребничък човек, винаги елегантно облечен. Нямаше никой, който да отговаря на описанието. Астър погледна часовника си и пристъпи по-близо до парапета.

— Здрасти.

Една ръка го тупна по рамото и той се стресна.

— Спокойно — каза глас, който като че ли беше стърган с шкурка.

Завъртя се и се озова пред умните кафяви очи на Майкъл Грило.

— Изкара ми ангелите.

— Казах ти, че ще се срещнем тук.

— Очаквах да дойдеш преди мен. Не мислех, че ще се промъкнеш като… като…

— Призрак? — Грило стисна устни, гримаса, която минаваше за усмивка. — Навик. Прекалено много години се опитвах да видя хората, преди те да ме видят.

Астър се ръкува с мъжа.

— Радвам се, че те виждам, Майк.

— Аз също. — Майкъл Грило беше дребничък и жилав, пенсиониран жокей в костюм за 3000 долара. Косата му беше сива и ниско подстригана, кожата му беше опъната, с груби черти, с постоянен тен, придобит от адските дупки по целия свят. Разполагаше с обичайното резюме: армейски рейнджър, делта форс, мисии в Ирак (и двете войни) и Афганистан. Също така имаше магистърска степен по бизнес администрация от „Уортън".

Това не беше толкова обичайно. Мъжът се наричаше „корпоративен анализатор по сигурността". Нямаше компания. Само визитна картичка с един-единствен телефонен номер, обещание за конфиденциалност и полезен комплект от умения, придобит от старата му професия. Майк Грило вършеше работа. Астър знаеше, че няма нужда да пита как, но размерът на хонорарите му предполагаше тъмни дела. Тъмни, та чак катранено черни.

— Изглеждаш ужасно — каза мъжът.

— Тежък ден.

Грило кимна. Той беше човек, който знаеше кога да задава въпроси и кога не.

— За баща ти ли става въпрос?

— Добро предположение.

Мъжът запали тънка черна цигара. Той беше последният човек в Манхатън, който пушеше 100-милиметрови „Нат Шърман".

— Какво мога да направя за теб?

— Палантир.

— Какво е това?

— Хайде да се поразходим. — Астър се насочи към северната част на парка. Разказа какво се беше случило миналата вечер във Вашингтон, като сподели съобщението, което беше получил от баща си, и предположението си, че думата е следа към онзи, отговорен за атаката. — Баща ми е работил над някакъв таен проект в Борсата — добави и подаде откраднатия бележник. — Всичко е тук. Виж сам.

Астър не разказа какво се беше случило в дома на Пенелъпи Еванс в Гринуич. Грило беше наемник, не приятел. Бързо беше стигнал до това заключение, макар че то не беше единствената причина. Споделянето на тази информация щеше да направи Майк съучастник. Той не искаше това.

Прекосиха „Стейт Стрийт" и тръгнаха нагоре по „Бродуей". Грило, който беше експерт по всички въпроси, свързани със сигурността, не можеше да се сети за евентуален сценарий, при който агент на тайните служби би подкарал превозното си средство през Южната морава. Астър сподели предположението на Слоун Томасън, че шофьорът е изгубил контрол над автомобила. Първоначално Грило се присмя на идеята, но после я обмисли по-сериозно.

— Как така го е изгубил? — попита той. — Имаш предвид, че някой друг е карал колата вместо него?

— Нещо такова — отвърна Астър. — Не знам. Просто предполагам.

— Мисля, че трябва да се върнем малко назад — каза Грило. — Не към случилото се на моравата, а към случилото се преди това. Каза, че ти е пратил съобщение минута преди да бъде убит?

— Да.

— Това означава, че е знаел, че нещо лошо е напът да се случи. Знаел е, че са го пипнали — които и да са тези „те". Трябва да разберем какво са искали да кажат на президента тези три големи клечки.

Мъжът се спря пред църквата „Света Троица".

— Тази дума… Палантир — започна той. — Може да изникне нещо. Кога ти трябва отговор?

— Вчера.

— Прати ми информация за баща ти: телефони, кредитни карти, номера на социалната му осигуровка.

— Кога?

— Вчера.

Астър се ръкува с Грило.

— Ще ти изпратя всичко, което имам, на електронната поща.

— Направи го.