Игра на милиарди

65

В Лондон валеше.

Алекс слезе от таксито на ъгъла на „Оксфорд Стрийт" и „Риджънт Стрийт". Помъчи се да си отвори чадъра. Дори секунда беше достатъчна за този порой да й намокри косата, а якето й да подгизне. Пътуването от летище „Гетуик" беше 90 лири, почти 140 долара. Отброи банкнотите и се успокои, че поне не се наложи да си купи самолетен билет.

Таксито потегли и Алекс се огледа наляво и надясно, за да се ориентира. Познаваше града. Скоро след като се разделиха с Боби, прекара месец в Скотланд Ярд като част от специален екип за борба с киберпрестъпленията. През уикендите бягаше по „Крайбрежна" от изток на запад, разстояние около 15 километра, след което се връщаше пеша, като се възползваше от часовете разходка, за да се запознае с кварталите на града.

Продължи две пресечки на юг, след което зави на ъгъла на „Брук Стрийт". „Мейфеър" се водеше за най-луксозния квартал на Лондон, а „Ню Бонд Стрийт" беше неговият епицентър. Художествени галерии, бутици и местни представители на най-елегантните световни модни марки, които бяха наредени от двете страни на улицата. Някъде между тях откри „Ню Бонд Стрийт" 200. Освен витрина имаше висока два етажа стена от млечнозелено стъкло. Петте букви от неръждаема стомана, разположени на нивото на очите от дясната страна на сградата, съобщаваха кой е нейният обитател. ГРААЛ. Влизаше се през вдадена навътре стоманена врата. Натисна звънеца и вдигна глава, за да може камерата да я покаже добре. Не се виждаше домофон и нямаше безплътен глас, който да я попита за името й. Чу тихо кликване и вратата се отключи. Тя я отвори и влезе в слабо осветено фоайе.

Стълби с мокет водеха до рецепцията на първия етаж. Имаше бюро, но зад него нямаше никого. Стени от опушено стъкло й пречеха да види останалата част от офиса. Забеляза сенки, които се движеха зад тях. Един стъклен панел се отвори и спретната руса жена, облечена в бледосив костюм, се приближи до нея с протегната ръка.

— Крис Рийс-Джоунс — представи се отчетливо тя. — Приятно ми е да се запознаем.

— Алекс Форца. Бяхте прекалено мила да ме приемете.

— Ние предпочитаме приятелите ни в Петицата да са щастливи.

— Бъдещи служители?

— Нещо такова — отвърна Рийс-Джоунс с усмивка подобна на Чеширската котка. — От тук.

Жената поведе Алекс през отворено пространство с бюра и работни маси. Тук-там имаше по някой човек зад тях. Всички бяха облечени в елегантни ризи на райета, с отворени яки и навити ръкави. Някои от тях четяха сутрешния вестник. Един беше на телефона, но когато заговори, гласът му беше толкова мек, че звучеше като шумолящо кадифе.

— Спокоен ден?

— Не точно.

Алекс очакваше половината служители да са бивши агенти на разузнаването, да са работили за МИ-5, по-известни като Кутията, или МИ-6, разузнавателната служба. Останалите вероятно бяха от Скотланд Ярд и различни клонове на британската армия, предимно от САС — Специална авиодесантна служба на Великобритания.

Рийс-Джоунс влезе в един проветрив, спартански офис. Бюрото беше от матирано стъкло и полирани стоманени крака. Имаше телефон, тетрадка, черно-бели фотографии на пусти пейзажи и почти нищо друго.

— Моля, седнете. Чай?

— Не, благодаря — отвърна Алекс, остави чантата си на пода и се разположи.

Рийс-Джоунс седна на стол с ниска облегалка.

— Спокоен ли беше полетът ви? Частните самолети правят нещата доста по-лесни.

Алесандра не беше казала на своя контакт в Петицата, че смята да използва джета на Боби, което означаваше, че Крис Рийс-Джоунс си имаше свои собствени контакти.

— Очаквах да разговарям с майор Солт.

— Майор Солт вече не работи тук.

— Не знаех. Отскоро ли го няма?

— От три месеца. Клиентите винаги се изненадват, като видят, че мястото му е заето от жена. Очевидно е, че и вие сте изненадана.

— Малко — отвърна Алекс. Но това беше лъжа. Всъщност беше доста изненадана. Жените може и да вършеха добра работа в силите на реда на САЩ и да показваха добри резултати в Западна Европа, но не беше чувала да са започнали да работят за частните военни организации.

— Ще приема това като комплимент. — Рийс-Джоунс я гледаше дръзко. Очите й бяха сини, кожата й гладка като алабастър, а косата й имаше платинено рус цвят, който само най-скъпите колористи можеха да гарантират. Алекс предположи, че е на около петдесет, плюс-минус някоя годинка. Също така предположи, че е шпионин, който се е насочил към частния сектор. Беше прекалено лъскава и полирана, за да е била полицайка.

— Грешите — каза англичанката, сякаш беше прочела мислите й. — Не съм призрак. Всички ме мислят за такава. Не съм била и в Скотланд Ярд. Получих обучението си в ЛУИ, Лондонското училище по икономика. Аз съм банкерка. Или поне бях такава. Частни инвестиции. Фирмата ми купи мястото преди три месеца. Военното приватизиране е пазар с перспектива.

— А майор Солт?

— Никога не е бил човек на числата. Все още му харесва да си цапа обувките с кал, ако ме разбирате какво искам да кажа.

— С кал или с кръв? — попита Алекс.

— Вероятно и с двете. — Рийс-Джоунс се усмихна учтиво. — Майор Солт продължава да ни помага. Консултира ни.

Алесандра кимна, надеждите й да получи някаква информация относно Ламбер се изпариха на секундата.

— Всичко това е доста необичайно — каза англичанката. — Разбира се, свикнали сме да ни посещават наши колеги, които са от другата страна.

— Мислех си, че сме на една и съща страна.

— Имах предвид публичния сектор.

— Извинете ме — каза Алекс. — Смятах, че говорим за силите на реда.

— Помагаме, когато е възможно, но предпочитаме да ни предупреждават. Нямате ли легати и подобни, които да уреждат такива въпроси?

— Нямаше време да минавам през обичайните канали. Рийс-Джоунс обмисли чутото.

— Е — каза най-накрая тя. — Какво има?

— Интересуваме се от мъж с връзки във вашата компания. Люк Ламбер.

— Продължавайте.

— Ламбер е бивш легионер. Преди няколко години е работил с Тревър Манинг на мисия в Коморски съюз. Майор Солт е бил част от нея, ако не греша. Обща тайна е, че организацията ви е помогнала да се наемат войниците.

— Това беше старата компания. Преди моето време. Но дори да не беше, пак нямаше да мога да коментирам. Нашата политика е да не обсъждаме клиентите си, а политиката ни е желязна, опасявам се. — След като това беше уточнено, Рийс-Джоунс постави ръце на бюрото си и се усмихна. — Какво е направил този Ламбер все пак?

— Мъртъв е. Помислих си, че предвид обстоятелствата може да решите да направите изключение.

— А какви са обстоятелствата?

— Смятаме, че Ламбер е част от по-голяма група, която планира скорошна атака на американска земя.

Рийс-Джоунс се наведе напред, сините й очи бяха станали още по-студени.

— Колко скорошна?

— Днес, утре, петък — най-много до седмица.

— Доста сериозно твърдение.

Алекс разказа на жената събитията от последните четиридесет и осем часа, като започна с наблюдението в Куинс, престрелката с Ламбер, смъртта на трима служители на Бюрото и кулминацията с намирането на склада с оръжия.

— Люк Ламбер не беше на почивка в Ню Йорк. Беше там, за да върши работа. Ако сме прави, други двадесет и трима вече са там или са напът да се присъединят към него.

— Звучи ми доста плашещо. Защо не вдигнете тревога?

— Не разполагам с достатъчно, за да го сторя. Не можем да създаваме паника без нищо. За момента всичко се пази само за вътрешна употреба. Ние също имаме правила за споделяне на информация, но в този случай трябва да направим изключение.

— Специален агент Форца, дискретността е валутата в нашия бизнес. Ако се разчуе, че сме разпространили списъка с клиентите ни или че по някакъв начин сме обсъждали взаимоотношенията си с властите, ще затворим още същия ден. Освен това, както вече казах, онова се е случило преди години. Технически погледнато, е била съвсем друга компания.

— Помислих си, че ще кажете това.

— Но въпреки всичко сте изминали целия този път.

— Надявах се, че ще успея да убедя майор Солт. Той е войник. Смятам, че няма да му хареса, че един от неговите е преминал на тъмната страна.

— Сигурна съм, че сте права.

— Знам, че ГРААЛ никога не би имала нещо общо с подобен тип операция. Ако се разчуе, че компанията ви вербува наемници, за да организира терористична атака в Ню Йорк по примера на онази в Бомбай, властите ще ви затворят веднага. Директорите ще бъдат истински щастливци, ако се разминат само с голяма присъда в затвора. Разбира се, ако доживеят толкова дълго. Израилтяните не са единствените, които имат политика на целенасочени убийства в наши дни.

— Заплашвате ли ме? — попита гневно Рийс-Джоунс. Гласът на Алекс беше гладък като вода.

— Чувствате ли се заплашена?

Англичанката обмисли отговора на посетителката си, преди да се засмее и да сложи на лицето си победоносна усмивка.

— Вижте, не сме чак толкова лоши. Съжалявам, ако съм ви се сторила малко груба, но си имаме работа с някои наистина груби типове. Природата на звяра, предполагам. Наистина имаме железни принципи и те са абсолютно наложителни, ако желаем да запазим позицията си в този конкурентен световен пазар. — Рийс-Джоунс въздъхна, сложи две ръце върху стъклената повърхност на бюрото си и стана. — Почакайте тук. Нека проверя базата ни с данни. Ако Ламбер е бил част от експедицията на полковник Ман, възможно е още да пазим архивите. Не бързайте да ми цитирате израилтяните засега.

Англичанката излезе от офиса. Алекс отвори черната раница и извади огледалце и червило, за да си оправи грима. След червилото взе спирала и въздъхна, когато я изтърва на пода. Наведе се и я вдигна, но преди да се изправи, направи леко отклонение, за да сложи подслушвателно устройство под облегалката на стола.

Рийс-Джоунс се завърна, когато Алекс оставяше раницата.

— Не е много, но пак е нещо — съобщи жената и седна. — Това по никакъв начин не е признание, че някога сме имали контакт с господин Ламбер. Въпреки това разполагам с адрес на мъж с това име, който е живял в Париж. Адресът е на седем години, но френските пощенски органи ще могат да ви помогнат.

— Няма ли френски осигурителен номер? Телефони? Роднини? Някой, с когото можем да се свържем.

— Съжалявам.

— Оттогава не сте били в контакт с него?

— Не. Предпочетохме да излезем от този клон в бизнеса след фиаското в Коморски съюз.

— Умно от ваша страна — отвърна Алекс и се усмихна за първи път.

— Така е.

Алесандра погледна към документите.

— Все е нещо. Ще се свържа веднага с французите. — Изправи се. — Благодаря ви за отделеното време. И всъщност аз бях грубата. Изгубих близък приятел онзи ден. Извинявам се.

— Няма нужда. Ако нямате повече… — Рийс-Джоунс постави длани на бюрото, стана и поведе посетителката си към изхода, където й пожела приятен ден.

Отново на улицата, Алекс разпъна чадъра и тръгна под дъжда. Валеше толкова силно, че краищата на чадъра й веднага подгизнаха и започнаха да поливат раменете й с вода. Въобще не забелязваше. В главата й се беше наместил образът на стъкленото бюро на Крис Рийс-Джоунс и двата мокри отпечатъка от дланите й, които бяха ясно видими върху безупречно чистата повърхност. Няколко минути по-рано ръцете на жената бяха сухи като тебешир. Нещо я беше изнервило.

Доста я беше изнервило.