Игра на милиарди

33

Спринтърът представляваше пътнически ван „Мерцедес Бенц" на стероиди. Цветът му беше черен, нямаше никакви прозорци освен предното стъкло, беше седем метра дълъг, два широк и достатъчно висок, за да може Астър да стои съвсем прав вътре. Стандартният дизелов двигател У-6 беше заменен с У-12. Тежкотоварни амортисьори омекотяваха возията. Превозното средство беше напълно бронирано в случай на въоръжено нападение. То тежеше три тона и половина и развиваше деветдесет и пет километра в час за шест секунди.

Но истинските подобрения бяха във вътрешността му.

Астър плъзна вратата, за да я затвори, и се разположи в една от трите кожени седалки „Рекаро". Шейсетинчов телевизор изпълняваше функцията на разделителна стена между пътническите места и шофьора. Имаше лъскава дървена маса, хладилник „Суб-Зиро", аудио система „Банг & Олуфсен" и аймак, вграден от едната страна. Диванът отзад се разтягаше и ставаше на легло. Имаше достатъчно глезотийки, които можеха да вдигнат цената му до триста хилядарки. Боби беше кръстил превозното средство „Имперски разрушител", като кораба на Лорд Вейдър. Мениджърът на един хедж фонд не беше официално към тъмната страна, но не беше прекалено далече от нея.

— Включи телевизора — каза Шанк и си отвори една бира. — Надявам се на малко хубави новини в този отвратителен ден.

Астър натисна един бутон на дистанционното и големият екран оживя. На него се виждаше същото като сутринта — тъмносиня авансцена с американския и китайския флаг, както и дървен подиум в центъра. Точно в 20:15 часа американският търговски представител се качи на него в компанията на дребен китайски технократ.

Боби усили звука, когато мъжът заговори.

— След три дни на обстойни и искрени дискусии съм щастлив да съобщя, че китайското правителство остава вярно на политиката си да повишава юана, бавно, но сигурно, спрямо долара.

— Какво, по…? — изуми се Шанк.

— Тихо.

— Правителството желае да стимулира растежа на вътрешния си потребителски пазар, като позволи вноса на по-евтини чуждестранни продукти. Решение на правителството е да повиши юана с още три процента до края на годината.

Астър спря звука, когато китайският представител започна да говори.

— Три процента — каза Шанк. — Той три процента ли каза?

— Да — отвърна Боби. — Точно това каза.

— Направо сме препечени филийки. Пържени картофки с кленов сироп.

— Охлади страстите, Марв. Всичко това е за отвличане на вниманието. Не виждаш ли? Показателите не са мръднали.

Шанк погледна към един от плоските екрани, вграден в шкафа. Курсът юан/долар си оставаше на стабилните 6,30.

— Три процента. Това веднага ще се отрази на пазара.

— След време. Можем да продадем контрактите си утре.

— Що се отнася до курсовете — започна Шанк, — може би трябва да хвърлиш един поглед.

Астър наблюдаваше ужасен как обменният курс се промени и юанът започна да се повишава: 6,28… 6,275… 6,255.

— Пазарите ще се възстановят. Просто почакай — това е само отклонение. Китайската банка продължава да контролира нивата на повишаване. Никога не биха позволили да се отклони толкова много за един ден. Там обичат нещата да се случват бавно и сигурно.

— По-добре да се обадиш на нашия човек.

— Ако той казва, че ще се обезцени, значи ще се обезцени.

— Откога вярваш на всичко, което някой ти каже?

— Той знае за какво говори.

— Както и нашият търговски представител. Веднага вдигай телефона.

— Може би по-късно, Марв. Нека обмисля нещата. Когато двадесет минути по-късно спринтърът стигна до

Бруклин, юанът се закова на 6,175, огромно повишаване на стойността му с 2 процента срещу долара и загуба в позицията на Астър с 400 милиона долара.

— Утре ще имаме проблеми с кеша — каза Шанк. — След като преведохме тези петдесет милиона на Зарек, караме на изпарения.

— Имаме изобилие от акции във фонда, които можем да продадем.

— Ще бъде продажба на пожар. Ще отчетем значителни загуби.

— Това е просто един ден. Нещата ще се променят.

— Нямаме време. Исканията за допълнителни обезпечения ще ни залеят утре следобед. Във водата има кръв.

— Ще намеря още пари.

— Как?

— Има начин.

— Горещи пари? Доколкото си спомням, го изпрати да си ходи с подвита между краката му опашка.

— Дори аз мога да допусна грешка — призна си Боби.

— Ти? Всемогъщият Астър? За нещо толкова голямо? Боби погледна настрани.

Спринтърът зави по „Олбъни авеню" в Лефъртс Парк и спря на ъгъла на „Рътленд Роуд". Там имаше балони и много младежи в червени тениски на „Хелпинг Хендс". Астър забеляза един известен съветник, когото мразеше и за когото знаеше, че го мрази още повече. Погледна към партньора си за морална подкрепа и получи само още една намръщена физиономия.

— Все пак ще ходим в „Питър Лугър", нали? — попита Марв Шанк.