Игра на милиарди

77

В началото беше изплашен.

След час беше само неспокоен.

Сега беше отегчен.

Астър седеше на дървен стол в средата на гараж за две коли. Нямаше представа къде се намира. Нямаше прозорци, през които да погледне. Вратата на гаража беше затворена, както и единственият друг вход — единична врата, която водеше до къщата, през която го бяха вкарали. Огледа се наоколо. Имаше косачка, кошчета за боклук, гребло. Чуваше щурците навън и усещаше миризмата на прясно окосена трева, която обогатяваше въздуха. Отпи глътка вода от еднолитровата бутилка, която Даниъл му беше оставил. Гладът го тормозеше и осъзна, че минава седем часът, времето, по което вечеряше.

Докато напускаха Манхатън, похитителят му му сложи качулка на главата. Никой не говореше по време на пътуването. Оставен насаме с мислите си, Астър се опита да картографира пътешествието си с помощта на отличителните знаци, покрай които преминаваха. Един мост. Един тунел. Дълга магистрала. Но кой беше мостът? Кой беше тунелът? И коя беше магистралата?

Още веднъж огледа затвора си, заблъска по вратата на гаража и завика „Помощ!" колкото му глас държи. От време на време риташе и вратата към къщата. Предателството на Съли осигуряваше достатъчно гориво за гнева му. Не постигна нищо добро. Единственият резултат беше опропастена обувка и ожулена пета.

Изрита вратата за последен път. През това време някой хвана дръжката й от другата страна. На прага се появи Джон Съливан, следван от Даниъл и Септимъс Ревънтлоу.

— Седни — нареди последният.

Астър изпълни нареждането. Забеляза, че Съли куца, а лицето му е подуто и зачервено, сякаш беше плакал. Шофьорът му го погледна и го дари с тъжна, изморена усмивка.

— Съжал…

Изстрел от огнестрелно оръжие го прекъсна. Съливан падна на бетонния под. Беше мъртъв.

— Господи — изкрещя Астър, инстинктивно се беше присвил. Отегчението му бързо се изпари. Обзе го страх. — Защо го… какво, по… но той ви помагаше.

Даниъл прибра беретата зад гърба си. Приближи се и коленичи пред Боби. Спокойните му сини очи погледнаха неговите.

— Дай ми ръката си.

— Защо?

— Моля.

Астър протегна предпазливо лявата си длан и Даниъл я сложи върху своята, като внимателно разпери пръстите му. Въобще не го видя как вкара бамбуковата треска под нокътя му. През пръста по ръката и чак до рамото му се разнесе болезнен пламък. Изкрещя, но треската бързо изчезна, а монахът го тупаше по ръката и притискаше парче плат, което да попива кръвта.

Астър погледна първо Даниъл, а после и Септимъс.

— Не ме попитахте нищо.

— Въпросите ще дойдат — обеща Ревънтлоу. — Даниъл трябва първо да те обработи. Когато приключи, ще ме молиш да ми кажеш всичко, което знаеш.