Игра на милиарди

26

Скрит зад брезите в малката горичка на хълма от другата страна на пътя, монахът наблюдаваше къщата.

Той знаеше, че Астър и Съливан са се насочили към нея. Слушаше още откакто тръгнаха от града. Слушаше и сега. Чуваше ги как си говорят, макар гласовете им да бяха приглушени и на моменти не можеше да ги разбере. Това беше разбираемо, тъй като богаташът носеше телефона си в джоба.

Вятърът раздвижи клоните на дърветата и превърна звука в течаща река. За момент го обзе спокойствие. Чувството го върна в годините му в храма. Отново беше там, момче с обръсната глава, което бягаше босо по студените каменни подове, покланяше се на учителя си и очакваше заповедите му.

Отиде в храма, когато беше на шест години — малко, слабо дете. Учителят му зададе един-единствен въпрос:

— Готов ли си да ядеш горчилка?

— Да — отвърна той. И обучението започна.

Дванадесет години подред ставаше призори и лягаше в леглото си в полунощ. Учеше и медитираше. Правеше онова, което му кажеха. Но предимно тренираше. Три часа пластика и физически упражнения всяка сутрин. Четири часа ушу — или бойни изкуства — следобедите. Неговата дисциплина беше баджи кунгфу, най-взискателната от всички. Тренираше, докато юмруците му започваха да кървят и краката отказваха да го държат. Страдаше. Но не се оплакваше. Ядеше горчилка.

Накрая беше награден с оранжевата монашеска роба. Но това не беше всичко.

Той имаше желания, които животът в храма не можеше да му осигури. Желания, които не бяха подходящи за един човек или монах. Нито дори за монах-воин.

— Десет минути — чу да казва някой в къщата. Това беше по-възрастният мъж, с бялата коса и червеното лице.

Обмисли вариантите си. Щеше да е изключително лесно да се върне в къщата и да довърши работата. Следите трябваше да се прикриват. Представи си как се движи по стълбите, по кривите дъски без никакви усилия, тихомълком. Как се рее. Обичаше да усеща ножа в ръката си, тежестта му, обещанието му за бърза смърт.

В храма го научиха да борави с юмруците и с тоягата, а по-късно и с по-екзотични инструменти: нунджаки, мечове, копия и остриета. В безброй представления и демонстрации беше забавлявал публиката си с умелостта да си служи с всичките. Никой не се движеше по-бързо, по-елегантно, по-величествено. Но демонстрациите не бяха достатъчни. Монахът-воин желаеше да използва уменията си за по-практични цели.

Всичко започна, когато беше на шестнадесет и кръвта му закипя за първи път. Напусна храма в полунощ. Дори тогава се движеше толкова тихо, че учителят не можеше да го чуе. Скиташе се по хълмовете и прекосяваше близките села. Шпионираше домовете, докато не намереше подходящ избор, някое момиче, младо, невинно, нищо неподозиращо. Влизаше и заставаше до нея. Чакаше, докато ритъмът на сърцето й не се изравнеше с неговия и не опознаеше спокойствието.

Той беше невидим.

Той беше тих.

Той беше смъртта.

Монахът-воин наблюдаваше къщата. Пръсти, които можеха да смажат ларинкс, погалиха дръжката на ножа. Щеше да е толкова лесно. Нямаше да разберат, че е сред тях, докато не станеше прекалено късно.

Не можеше да го стори.

Все пак беше покорен брат.

Монахът-воин се обади на 911.

— Здравейте — заговори на английски, за който всеки американец би се заклел, че му е роден. — Докато си разхождах кучето, видях някакви мъже да нахлуват в къщата на „Елм" 1133.

Затвори, преди да го попитат за името му. Пет минути по-късно чу сирените.

Обърна се и тръгна нагоре по хълма между дърветата. Стъпваше, както беше обучаван години наред. Краката му докосваха листата, но не оставяха следи.

Не издаваше звук.

Рееше се.