Игра на милиарди

66

„Старбъкс" на ъгъла на „Ню Бонд Стрийт" предоставяше доста добра видимост и се намираше на по-малко от сто метра от ГРААЛ. Алекс сложи латето си с три дози еспресо на масата близо до входа. Бръкна в джоба си и извади малка слушалка, която пъхна в дясното си ухо и активира с палеца си. Чу за момент статичен шум, който се превърна в тишина, след което в почукване на химикал в стъклено бюро.

— Джонатан — разнесе се гласът на Рийс-Джоунс. — Отмени срещите ми до края на деня. Нещо изникна. Провери дали адвокатите ни са свободни този следобед. Кажи им, че е спешно.

— Да, госпожо.

Затвори се врата. Алекс можеше да чуе отдалечаващите се по коридора стъпки извън офиса на англичанката. Микропредавателят, който постави под облегалката на стола, работеше по-добре, отколкото можеше да се надява. Сега оставаше просто да чака. Напълно уверена беше, че в близките няколко минути щеше да получи онова, което търсеше.

Отвори новия брой на „Таймс" и започна да чете. В слушалката си чу да се отваря и затваря чекмедже, подреждаха се документи, жената прочисти гърлото си. Алекс изпи половината лате. Еспресото я удари като хиляда волта и тя остави чашата. Стига толкова. Достатъчно напрегната беше и без силното кафе.

Рийс-Джоунс изтърва нещо метално на бюрото си.

— Хайде де — прошепна гневно тя. — Вдигай телефона, гаден тъпак.

Алекс се усмихна вътрешно. Плячката бягаше. Рийс-Джоунс се обаждаше. „Гадният тъпак" беше майор Джеймс Солт.

— Здравей, Джим… Няма значение как съм. Току-що имах неочаквано посещение от ФБР. Агентката се интересуваше от един твой стар приятел, французин на име Люк Ламбер… Какво имаш предвид, че не си спомняш? Бил е едно от твоите момчета в Коморски съюз… Помислих си, че би искал… „Лъки Люк", сладко. Е, късметът му е свършил. Бил е убит в престрелка извън Ню Йорк онзи ден… Не знам къде… Куинс или някъде там, жената каза… Името й е Форца… Контратероризъм. Офисът в Ню Йорк.

Алекс се взираше във вестника, но умът й беше при Рийс-Джоунс, стоеше в ъгъла и наблюдаваше как хлъзгавата дама се потеше.

— Ламбер убил трима агенти… Трима, чу ли ме?… Каза, че това е операция в Третия свят. Тренировка в Намибия. Без никаква вреда върху Великобритания и съюзниците й. Поредната от твоите всеизвестни схеми за забогатяване, с цел да се превърнеш в главния колекционер на глави в земята Буга-Буга. Не каза Америка… Глупости, не си знаел… Това е напълно неприемливо. Момчетата ти имат автомати, гранати и противотанково оръжие. Мамка му, Джим, какво, по дяволите, става?… В такъв случай разбери… Ню Йорк, да не си се побъркал? Последния път, когато някой нападна града, американците завладяха две страни… Колко точно уиски пиеш в последно време?… Чак толкова ли си я закъсал?… Не, няма да се успокоя. В интерес на истината тъкмо започвам… Разбира се, че има връзки между нас. Хонорарите ни идват от твоя клиент, нали?… Банката им може да е в Лихтенщайн, но нашата е в „Мейфеър". Нарича се „Ситибанк" и в случай че не помниш, тя е американска. Не мисля, че ще има някакви проблеми да предоставят пълна информация за сметките ни на ФБР… Спри да ми казваш да се успокоя. Тази жена Форца е истински булдог… Откъде знам ли? Защото е твърда малка кучка като мен… Добре, обади ми се. Но нека бъде скоро. Ако не се чуем до час, отивам при адвокатите ни.

Разговорът приключи.

Алекс изпи остатъка от кафето си. В тефтерчето си беше записала Намибия, банка в Лихтенщайн, Ситибанк/клонът в Мейфеър и накрая, с главни букви, СОЛТ. Щеше й се да беше чула и другата страна от разговора.

Погледна часовника си. Минаваше единадесет или около пет сутринта в Щатите. Какво ли правеше Кейти сега? Дъщеря й обичаше да бъде на открито, да лагерува, да кара кану и да си приготвя вечерята край огъня или — по-скоро — върху газов котлон. Струваше й се странно да мисли за дъщеря си в Ню Хамп-шир, докато беше в Лондон и се опитваше да спре терористична атака, която се очакваше да се случи на американска земя.

През следващите четиридесет минути Рийс-Джоунс получи обаждане от шейх от Близкия Изток и му обеща, че ще му осигури бодигардове за предстоящото му пътуване до Лондон. Шейхът желаеше единствено бивши служители на САС и жената му даде дума, че ще изпълни нарежданията му. Второто обаждане се отнасяше до пропаднали преговори със заложник в Колумбия. Компанията на жертвата се беше съгласила да плати 2 милиона долара. Похитителите искаха 5. Жертвата беше мъртва, а семейството заплашваше, че ще съди ГРААЛ.

Майор Джеймс Солт се обади по пладне. Бързо стана ясно, че беше направил сериозно проучване.

— Сигурен ли си, че е сама? — попита Рийс-Джоунс. — Какво от това? Няма значение дали са я изпратили от Ню Йорк, или не. Тя е тук и знае за връзката на Ламбер с теб… Не, не знам къде отиде… Пристигна тази сутрин с частен самолет… „Гатуик"… не, не знам какъв тип… чакай, беше „Гълфстрийм"… описание… кестенява коса, дълга до раменете, доста красива, атлетична. Дрехи… защо?… Определено имаме избор… Няма да участвам в това… Няма и това е… Трябва ли да се страхувам, Джим? Джим? Там ли си?... Копеле.

Алекс постави визитката на Крис Рийс-Джоунс на масата и набра официалния номер на компанията.

— ГРААЛ. С кого да ви свържа? — Операторът беше мъж и акцентът му подсказваше, че е просто служител, вероятно от Северна Англия.

— Обажда се Джейн Грийнхил от американското посолство, търся майор Солт.

— Майор Солт вече не работи за компанията. Да ви прехвърля ли на гласовата му поща?

— Извинявам се. Забравих за реорганизацията ви. Разполагате ли с личния му номер? Посланикът желае да разговаря с него по много належащ проблем.

— Разбира се, госпожо Грийнхил. Забелязвам, че не се обаждате от телефонната линия на посолството.

— Съжалявам. Малко сме изнервени тук тази сутрин. Не съм на бюрото си. Ако желаете, мога да ви звънна, когато се добера до него?

Последва пауза и Алекс предположи, че операторът проверява дали в посолството има служителка с име Джейн Грийн-хил, която в действителност беше секретарка на посланика и лична нейна приятелка.

— Това няма да е необходимо, госпожо Грийнхил. Ще се радвам да ви дам номера на майор Солт.

Алекс си го записа в тефтера.

— Това домашният, служебният или мобилният му номер е? Както вече казах, става въпрос за спешен случай.

— Домашният му. Не ми е позволено да ви давам друг номер.

— Случайно да знаете дали си е у дома по това време?

— Майор Солт обикновено започва деня си в клуба.

— Кралския автомобилен клуб?

— Боже мили, не. „Уайтс" на „Сейнт Джеймсис Стрийт".

— Май го познавате доста добре, а?

— Служил съм под негово командване, така че, да, госпожо.

— Майор Солт е добър човек. Посланикът го харесва много. Благодаря ви, господин…

— Нолан.

— Господин Нолан. Довиждане.

Алекс нави вестника, прибра го в сака си и десет секунди по-късно беше на крака. Дъждът беше спрял и когато излезе на улицата, побърза да си повика такси.

— Накъде, госпожо? — попита таксиметровият шофьор.

— „Уайтс". — Алекс скочи на задната седалка. — Ще получиш допълнителна петачка, ако ме закараш за десет минути.