Игра на милиарди

87

Санди Буфо караше вана по „Бродуей". Трафикът не беше голям. На таблото пред него имаше полицейски скенер. Докато наближаваше зоната за действие, слушаше на него неспирната поредица от дребни престъпления, кражби и пътни нарушения, които изпълваха деня на един полицай в големия град, независимо дали този голям град беше Йоханесбург, или Голямата ябълка[70]. Нямаше никакъв намек от страна на полицията, че нещо необичайно се случва. Въпреки това беше нащрек и слушаше внимателно за някакъв евфемизъм или по-странна фраза. Едва ли не остана разочарован, че полицията тъне в неведение. В крайна сметка нямаше съмнение, че ФБР и нюйоркската полиция знаеха, че са тук. Не и след бомбата в Дариен.

Нямаха време да изнесат всичките оръжия и муниции от тайната квартира, затова взе решение да взривят мястото. Колкото по-малко доказателства оставеха след себе си, толкова по-добре. Сутрешните радиопредавания съобщаваха за експлозията в Кънектикът и за смъртта на агент на ФБР. Ако Джеймс Солт не му се беше обадил преди повече от дванадесет часа, нещата щяха да се развият по различен начин. В момента нямаше как да комуникират помежду си, без опасност да бъдат компрометирани. Шефът на Солт му беше дал зелена светлина. Това беше всичко, което имаше значение. Санди Буфо беше войник. Той следваше заповеди.

Светофарът светна червено на Зукоти Парк. Пътническата врата се отвори и трима мъже излязоха през нея. Веднага се разделиха. Носеха бейзболни шапки и слънчеви очила, двама от тях имаха сакове. Приличаха на обикновени бели мъже. Бяха невидими.

Буфо спря отново една пресечка по-надолу. Втора тройка мъже слезе пред църквата „Света Троица". От лявата му страна започваше „Уолстрийт". Бяха вдигнати барикади, които не позволяваха на автомобилите да влизат. Борсата се намираше 60 метра надолу по един тесен път. Там винаги имаше полицейско присъствие. Огледа околността за подкрепления. Няколко униформени полицаи стояха до барикадите. Изглеждаха спокойни, дори в добро настроение.

Само ако знаеха какво е напът да ги удари, помисли си той.

Раздели другите си хора в два екипа, като единият щеше да проникне в целта през Линия 5 на метрото, „Уолстрийт Стейшън". Обикновено полицаите проверяваха раници и чанти без някаква причина, затова нареди на екипа да върже компактните автомати „Хеклер и Кох" за гърбовете си, а резервните магазини за прасците си.

Другият екип също беше с кола, но те приближаваха от юг. Според плана трите екипа трябваше да се доближат до Борсата и да открият огън, когато стигнеха на шест метра разстояние от сградата. От там трябваше светкавично да пробият през входа. Щяха да засипят мястото с автоматична стрелба, гранати и — екипът, който щеше да влезе през „Ексчейндж Плейс" — с противотанковото оръжие.

Буфо спря вана за трети път на ъгъла на „Морис Стрийт", за да могат последните двама наемници да слязат. Зави надясно на светофара и кара още 200 метра, след което паркира незаконно. Хвърли ключовете в една шахта. Нямаше да се връща. Тръгна към „Бродуей" и провери всеки един член от екипа си.

— Алфа, чуваш ли?

— Алфа чува.

— Бета?

Всичките двадесет и двама бяха проверени. Всичките двадесет и двама му отговориха.

Стигна до „Бродуей". Забеляза трима от хората си да прекосяват поотделно улицата и да приближават целта. Ако му беше останал поне малко здрав разум, щеше да е изплашен от това, което предстоеше. Мисията беше самоубийствена. Никой не плащаше на наемници по 1 милион долара с 200 000 долара аванс. Но не беше изплашен. В интерес на истината беше напълно готов за битка. Ако това беше последният му ден, добре. Щеше да го изживее докрай.

Gott mit uns.

Буфо пресече улицата.