Игра на милиарди

34

Майкъл Грило седеше на обичайната си маса в задната част на „Балтазар", френски ресторант в Сохо, който играеше ролята и на негов офис. Часът беше 21:00 и заведението беше претъпкано. От кухнята се носеха апетитните миризми на печено пиле и френска лучена супа. Грило отпиваше от кампарито си със сода и препрочиташе съобщението, което получи по-рано от Боби Астър, в което му пращаше мобилния телефон и номера на социалната осигуровка на Едуард Астър. Извади молив от сакото си и си записа информацията в едно тефтерче. За човек с възможностите на Грило тези две неща бяха достатъчни, за да се отключи съкровището от лична информация, която се надяваше да хвърли светлина върху дейностите на Едуард Астър и да помогне на клиента си да открие кой или какво е Палантир и каква роля беше изиграл при смъртта му.

Грило изпрати съобщението до личния си сървър. Веднага след това го изтри от телефона си. Познаваше добре слабостите на клетъчната технология. Вадеше си хляба, като я експлоатираше. Под двете числа написа думата Лалантир. Името му беше познато, макар да не беше сигурен защо или къде можеше да го е чул. Инстинктът му подсказваше, че трябва да бъде внимателен. А той му се доверяваше. Благодарение на него беше преживял цели три войни.

Първото му телефонно обаждане беше до личния номер на високопоставен служител в най-големия доставчик на телефонни услуги в страната. Някаква жена отговори на второто позвъняване.

— Здравей, Майк.

— Здравей и на теб. Имаш ли секунда?

— За теб винаги.

Грило се усмихна със своята кокетна, заплашителна, комарджийска усмивка.

— Имаш ли химикалка?

Продиктува мобилния телефон на Едуард Астър и жената го помоли да задържи. Върна се на линия тридесет секунди по-късно. Грило знаеше, че се е преместила на по-тихо местенце и когато заговори, топлината се беше изпарила от гласа й.

— Знаеш ли чий номер е това?

— Да.

— ФБР вече се обажда.

— Те играят своя игра. — Грило не отместваше поглед от вратата. Шумна компания туристи — предположи, че са испанци по цвета на кожата и облеклото им — влезе в заведението и се насочи към оберкелнера. — Твой ли е? — попита той, като имаше предвид дали номерът принадлежи на тяхната компания.

— Наш е.

— Ако има някакво значение, работя със семейството му.

— Ще спя по-спокойно тази вечер.

— Радвам се.

— Колко назад ти е необходимо?

— Две сметки. Шейсет дни трябва да свършат работа. Най-заинтересуван съм от миналата седмица. Входящи и изходящи обаждания. Ако ми намериш имена и адреси, ще ми помогнеш доста.

— Ще видя какво мога да направя.

Пред ресторанта стоеше някакъв здравеняк и надничаше през прозореца. Метър и осемдесет, дънки, черна тениска, мускулести ръце. Грило извади запалката си и започна да отваря и затваря капачето й. Беше сребърно „Зипо". То беше ходило да воюва на три континента, а баща му го беше носил преди него в Корея.

— Ако успееш да ми дадеш някаква преднина — каза той, — ще ти бъда много благодарен.

— Това е едно голямо „ако".

— С четири нули отзад.

— Сигурна съм, че клиентът ти може да си го позволи.

— Впечатли ме. — Грило затвори. Здравенякът с черната тениска влезе през предната врата. Малко момиченце с конска опашка го държеше за ръка. Той я вдигна и попита сервитьорката къде е тоалетната. Грило прибра запалката. Сети се къде беше чувал за Палантир. Ставаше въпрос за някаква фирма, която се грижеше за сигурността на АНС. Някакви модерни истории.

Е, каза си Грило, сигурно беше нещо такова. Всички знаеха, че Агенцията за национална сигурност беше най-умният тип в стаята. Двадесет хиляди души, изолирани в комплекс в хълмистите възвишения извън Вашингтон, които претърсваха световния комуникационен трафик за всякакви неща, които изглеждаха застрашителни и заплашителни за сигурността на Съединените американски щати и съюзниците им. Официално АНС признаваше, че сваля двадесет петабайта сурова информация от световния дигитален трафик: телефони, интернет, сателити и всичко останало. Това беше достатъчно информация, с която да се запълни Библиотеката на Конгреса няколко пъти. АНС беше изключително потайна. Да се грижиш за сигурността й, беше равносилно да си бодигард на морски пехотинец.

Грило погледна към думата в тефтера си.

Палантир.

Боби Астър нямаше работа да си пъха носа в подобни неща.

Мъжът излезе навън и запали цигара. Нощта беше гореща и лепкава, но той не си свали сакото. Не обичаше да се разхожда наоколо само по риза и вратовръзка. Униформата си беше униформа. Преди десет години тя представляваше камуфлажни дрехи и кубинки. Днес беше „Том Форд" и „Ферагамо". За първи път от доста дълго време не можеше да определи кое беше по-опасно.

Вътре в ресторанта сервитьорът беше избърсал масата му и му беше долял кафе. Грило седна, като внимаваше да не намачка сакото и панталона си. Следващото му обаждане беше до малко, но реномирано кредитно консултантско бюро. Той продиктува номера на социалната осигуровка на Едуард Астър и помоли за списък с всички кредитни карти на негово име. Контактът му обеща да има отговор до утре следобед. Грило му каза, че го иска до обяд и затвори телефона.

Тазвечерният специалитет беше супа потофе, пъстърва на скара и жабешки бутчета.

— Обичайното — каза на сервитьора. — И запомни, bleu[37].

— Bien sur, monsieur[38].

Грило започна да си играе отново със зипото. Спомни си всичко. Дори човека, който беше споменал името. Споменът въобще не приповдигна духа му. Онзи беше от най-мрачните дълбини на тайния свят.

Сервитьорът пристигна с пържолата.

— Voila. Votre steak frites[39].

— Bleu? — попита Грило с приятелско недоверие.

— Comme vous l'aimez[40].

Наряза пържолата. Вътрешността й беше тъмночервена, недокосната от топлината.

— Eh bien?[41] — попита сервитьорът.

— Parfait[42] — отвърна Грило. Сервитьорът се поклони и се оттегли доволен.

Мъжът си отряза парче месо. Странно, но не можеше да изяде нито хапка. Апетитът му се беше изпарил.