Игра на милиарди

52

Няколко минути никой не проговори. Прекалено много неща се бяха случили. Всеки се нуждаеше от време, за да ги обмисли. Алекс отиде до банята и се върна с топли кърпи, с които да увие раната на Боби. Каза му, че трябва да отиде в болница, а той й отвърна, че засега се чувства прекрасно. Тя го изгледа остро и той й обеща, че ще отиде веднага.

Астър беше обзет от нуждата да прави нещо — каквото и да е, — затова стана и започна да рови в документите на бюрото на баща си. Търсеше нещо подобно на онова, което беше открил в дома на Пенелъпи Еванс. Имаше писма от различни фирми, покани за галавечери, бележки от Борсата. Всички тези неща бяха характерни за ежедневието на Едуард Астър, както публичните, така и личните. Ако баща му се тревожеше от нежеланото внимание, което разследването му можеше да предизвика, имаше смисъл да го провежда от дома на Пенелъпи Еванс. Тя беше неговото прикритие.

— Не вземай нищо — предупреди го Алекс.

— Само гледам — отговори Астър. — Освен това къщата е моя.

— Къщата е на баща ти. Нямаш никакво законно право да си тук. Технически погледнато, си нарушител.

Боби спря и я погледна.

— Е, и? — попита я той. — Искаш ли да ми кажеш ти какво правиш тук?

— Трябва ми самолетът. 04. За работа. Не мислех, че ще се съгласиш по телефона.

— Вие си имате самолети.

— Официално трябва да съм два дни в отпуск. Да преживявам Малой и останалите.

— Но не можеш?

Алекс поклати глава. Почти се усмихна.

— Разбира се, че не.

— По какво работиш?

— Свързано е с престрелката на „Уиндърмиър Стрийт" вчера. Нещо лошо е напът да се случи. Не мога просто да си стоя у дома.

— Какво имаш предвид с „нещо лошо"? — Въпросът не беше предизвикан от обикновено любопитство. Типът лоши неща, с които Алекс се занимаваше, можеха да повлияят на пазара, а от тук и на фондовете му. Фактът, че искаше самолета, въобще не му помагаше да се успокои.

— Нямам право да ти кажа.

— Можеш ли да ми кажеш поне къде отиваш?

— Лондон.

— Това са двадесет бона — пилот и гориво в двете посоки. Ако побързаш, можеш да си събереш багажа и да хванеш пътническия полет от „Джей Еф Кей".

— Нямам много време. Не мога да поема риска да го изтърва. — Алекс махна косата от челото си. — Двадесет бона не е голяма цена за предотвратяването на атака, която може да отнеме много животи.

— Сега вече ме плашиш.

— Това е целта.

— Все още не си ми отговорила.

— Не трябва да го правя. Моля те за услуга. Просто ми кажи „да" или „не" и да прекратяваме пазаренето.

— Сериозна ли си? Атака… къде?

Алекс прокара пръст по зъбите си, почука ги и поклати глава.

— Понякога си мисля, че си сбъркал професията си. Можеха да те използват в Гитмо[57]. Можеш да убедиш дори президента да ти даде ядрените кодове. Къде ще е атаката ли? Тук. В Ню Йорк. Или някъде наблизо. Поне това е моето предположение.

— Скоро? Алесандра кимна.

— Замисляла ли си се, че може да има нещо общо с баща ми? Този тип — Палантир — също спомена нещо за атака. Каза, че са отчаяни, които и да са тези те.

— Тук нещата не са финансови. Говорим за истинска, реална атака.

— Нещо е поело управлението над колата на баща ми и я е накарало да изглежда като заплаха за Белия дом. Ако това не е реално, не знам кое е.

— Не можеш да си сигурен.

— Мога. Същите хора прецакаха асансьора ми.

— Не съм склонна да направя подобна връзка. Асансьорът ти може да се е развалил сам. Една жена беше убита миналата година в центъра на града, когато един асансьор се повреди.

— Не е съвпадение.

— Боби, хората, които търся, не са отчаяни. Те са добре организирани, финансирани и въоръжени. Не съм видяла нищо, което да предполага, че двата инцидента са свързани.

— За какво говорим тогава, за нов 11 септември? За ядрена атака? Не знам срещу какво сте изправени всеки ден.

— Мисля си за Бомбай.

— Това не е добре. — Астър знаеше всичко за нападението. Алекс го беше нарекла „стреляй и бягай" и участваше в един от екипите, изпратени там, за да работят с индийската полиция при анализирането на събитието с цел да подобрят работата им. Също така знаеше, че бившата му съпруга беше част от специален екип, който да обучава нюйоркската полиция как да се справя с подобни случаи, ако възникнеха в Манхатън. — Щом това нещо ще се случва в Ню Йорк, защо изгаряш от желание да хванеш самолета за Лондон?

— Господи, Боби, спри да ме разпитваш. Трябва да отида там. Това е всичко, което трябва да знаеш. Кажи ми „да" или „не".

Астър седна на ръба на бюрото.

— Вчера, когато Съли ми каза за престрелката в Лонг Айлънд, за секунда не знаех кой е бил убит. Помислих си за теб… за нас.

— Няма никакво нас, Боби.

— Решението беше твое, не мое.

— Това са пълни глупости и го знаеш — Алекс подпали още преди да се усети. — Нещата не вървяха от години. Не се дръж сякаш вината е била изцяло моя.

— Спря да ми говориш. Спря да искаш да си край мен. Спря да… е, спря всичко.

— Да, така беше, Боби. Знаеш ли защо? Защото ти беше пиян всеки път, когато се доближавах до теб. Не беше особено романтичен. Кога за последно се опита да направиш усилие?

— От затвора ми в гостната ли? Да стигна до спалнята беше по-трудно, отколкото да нахлуя в „Алкатраз".

— Не спя с пияници — отвърна Алекс.

Думата се стовари върху Астър като чук. Преди никога не го беше наричала така. Той стана и отиде до другия край на стаята.

— Никога не съм бил пияница.

— Може и да не си. Но беше също толкова лош.

— Така е — призна си мъжът. — И съжалявам за това. Алекс срещна погледа му. Този път не го предизвикваше.

Изражението й беше поомекнало.

— Наистина?

— Чудя се, дали ако бяха направил някои неща по различен начин…

— Не беше само пиенето. Също и работата ти. Никога нямаше край. Първото нещо, с което се заемаше, когато станеше от сън, и последното нещо, което правеше, преди да си легнеш, беше да провериш пазара. През последните две години спеше с телефона под възглавницата, за да можеш да провериш позициите си, ако се събудиш. Това не е работа, Боби. Това е пристрастяване.

— Винаги ли си била толкова жестока?

— Винаги ли си бил толкова сантиментален? Астър сви рамене.

— Предполагам, че ставаш такъв, когато си се измъкнал на косъм от смъртта. Знам, че съм готов да опитаме още веднъж.

— Това няма да се случи.

— Срещаш ли се с някого?

— Не. — Алекс поклати глава, беше гневна, че се е оставила да бъде въвлечена в подобен разговор. — Не е твоя работа. Спираме с темата.

Боби се приближи до нея. Трудно му беше да не я докосне.

— Имахме нещо хубаво.

— Сега не е нито времето, нито мястото.

— Няма да имам друга възможност. Не и ако отидеш в Лондон. — Видя как очите й просветнаха, когато осъзна, че ще получи самолета. — Просто си помисли.

Алекс наклони глава.

— Това ли е всичко, което успя да измислиш?

— Бях подготвил още, но не искам да ме мислиш за прекалено сантиментален. — Пое си дълбоко въздух и когато я погледна отново, видя същото своенравно, красиво момиче, което срещна преди толкова много години. — Аз съм все още мъжът, за когото се омъжи.

— Харесвах този мъж.

— По-късно — каза Астър. — Когато всичко това приключи. Алекс не отговори. Не и веднага. Задържа погледа му по-дълго, отколкото му се искаше, пронизваше го със своите очи на инквизитор.

— Може би — отвърна най-накрая тя.

Това беше най-доброто, което някога щеше да получи, днес или който и да е друг ден. Имаше шанс. Този шанс беше всичко, от което имаше нужда.

Погледна бившата си съпруга, погледът й беше сериозен, челюстта стисната, тялото й беше в бойна готовност. Отдаденост-та й на работата беше онова, което харесваше най-много у нея и което най-много го влудяваше. В неговия свят на господари на вселената, на големи развейпишковци и лондонски китове никой от конкурентите му нямаше и наполовина колкото нейните топки. Не можеше да си представи през какво беше преминала през последните два дни, след като изгуби трима от колегите си в онази престрелка — единият от които й беше близък приятел, — още повече че можеше да бъде застреляна от упор. Въпреки всичко ето я тук, беше шофирала до Ойстър Бей, без да си е починала, без да се отказва, дори беше някак си заредена.

— Сигурен ли си за самолета? — попита го Алесандра.

— Ще се обадя веднага и ще уредя нещата.

Бившата му съпруга се усмихна колебливо. Нежно дръпна ръката му и разгледа раната.

— Дълбока е. Спешното. Пронто.

— Пука ти — контрира я саркастично Астър.

— Трябва да ти сложа белезници и да те отведа в центъра. Така ще ти покажа колко много ми пука. Хайде. Да се махаме. Не искам някой от хората ми да се появи и да те намери тук.

— И теб?

— Да, Боби, и мен.

— Кога ще се върнеш?

— Надявам се да е еднодневно пътуване.

— Радвам се, че дойде да ме питаш за самолета.

— Мисля, че и двамата извлякохме ползи. — Алекс излезе от офиса и застана пред вратата, за да го изчака. — Между другото какво става с телефона ти? Не можах да се свържа с теб.

— Мисля, че каза, че си дошла дотук, защото си смятала, че ще ти откажа по телефона.

— Излъгах.

— Хакнаха го. Ще си купя нов, когато отида в града. Ще ти се обадя от новия номер.

— Направи го. Искам да имам връзка с теб. Алекс тръгна по коридора.

Астър погледна за последно към бюрото. Едва тогава забеляза нещо червено под кожената подложка. Бързо извади листа. Представляваше маршрут, свален от „Мапкуест". Адресът беше в Рестън, Вирджиния. Нещо в главата му прещрака. Наскоро чете нещо за Рестън. Погледна горната част на листа и установи, че маршрутът е бил разпечатан в събота сутринта. Погледна го от по-близо и сърцето му прескочи. „Бритиум Текнолъджис".

Това беше компанията, която се споменаваше в статията, която Пенелъпи Еванс беше чела преди смъртта си.

— Идваш ли?

Астър сгъна листа и го прибра в джоба на панталона си. Настигна Алекс.

— Да вървим.

Двамата слязоха по стълбите. Спряха се, за да си кажат довиждане на предната веранда.

— От тук — занарежда жената — отиваш да ти превържат ръката, после ще посетиш Джанет Маквей и ще й разкриеш абсолютно всичко.

— Ще й кажеш ли, че си ме намерила тук?

— Смятам да й кажа, че си ми се обадил, когато си осъзнал, че си затънал в лайната, и че си сметнал, че това е работа за федералните власти.

— Аз съм цивилен. Аз казвам „ченгетата".

— Казвай каквото си искаш. Просто си занеси задника до там. Поискай защита. Съли малко е надминал срока си на годност.

— Имам му доверие.

— Аз също, но човекът, който искаше да те убие, мина през него на влизане и на излизане. — Алекс прокара пръсти по ревера на сакото си. — Измъкна им се два пъти, Боби. Няма да има трети.

Астър се наведе, за да я целуне, но тя го усети от километри и наведе глава.

— Казах „може би".