Игра на милиарди

47

Майкъл Грило не обичаше да го карат да чака. Часът беше девет и десет. Стоеше под тентата на хранителен магазин на „Шестдесет и първа" и „Трето авеню" и се наслаждаваше на сянката. Имаше си правило относно тези неща: никога не пуши повече от три цигари, докато чакаш контакт. Да стоиш на едно място прекалено дълго, те поставяше в опасност да бъдеш забелязан. Освен това сигнализираше към контакта ти, че си отчаян. Грило хвърли цигара номер две и я стъпка под петата си.

Погледна блока на „Шестдесет и втора", очите му се спряха върху входа на стъклената сграда с офиси. Човекът, когото чакаше, работеше на десетия етаж, зад врата, върху която беше написано „Джонсън, Хигби и Мадър, адвокати". Контактът му обаче не беше адвокат. Имената на вратата бяха прикритие. Контактът му работеше от двадесет и пет години за Дирекция „Операции" на Централното разузнавателно управление и офисите на Джонсън, Хигби и Мадър пазеха колекция на Агенцията, свързана с анализ на чуждестранното разузнаване.

Грило провери часовника си за трети път през последните десет минути. Бръкна за цигарите си. Вместо това извади телефона си и провери имейлите. Нищо ново не беше пристигнало, откакто контактът му в кредитното бюро му даде следа за Едуард Астър преди час.

— Астър има кредитен рейтинг седемстотин шестдесет и едно — докладва неговият човек.

— Няма да му е от голяма полза сега — отвърна Грило. — Просто ми кажи с какви карти е разполагал.

— „Виза", „Мастъркард", „Американ Експрес", обичайните. Плащал е редовно всеки месец.

— Обявено е, че възнаграждението му е пет милиона на година. Може да си го позволи. Прати ми номерата на картите.

След като получи информацията, Грило се обади на компаниите за кредитни карти и особено на онези, които оглавяваха отделите, занимаващи се с измами. Също като с националните доставчици на телефонни услуги и тук беше вложил доста време и усилия, за да си създаде контакти. Непозволено разпространение на информация за клиенти си беше престъпление, което се наказваше със солени глоби и затвори. Грило работеше само очи в очи и дискретно. На моменти биваше принуден да засяга патриотизма на хората и да се представя като правителствен агент на правоохранителната агенция на САЩ. Ако молбите му не бъдеха зачетени, той си имаше други методи на разположение, или иначе казано — способна, хитра и напълно неморална банда хакери, базирана в Шанхай. Но те бяха само в краен случай и не можеше да им се има доверие.

Съвсем скоро на сигурните сървъри на Грило започнаха да пристигат копия на направените от Едуард Астър разходи. До обяд щеше да разполага с внушително количество данни на всички плащания, които починалият изпълнителен директор на Нюйоркската фондова борса беше направил през последните деветдесет дни. Грило не беше заинтересован от покупките на човека, а от местата, на които бяха осъществени, за да може да проследи движението му.

Телефонът извибрира в джоба му. Погледна кой се обажда и отговори.

— Това беше бързо.

— Каза ми да те впечатля — отвърна жената, която работеше в най-голямата национална компания за телефонни услуги. — Провери си електронната поща. Току-що ти изпратих обажданията от последните три месеца, включително имената и адресите на кореспондентите му.

— Впечатлен съм.

— Докажи го.

Грило отвори съобщението на дисплея, докато разговаряха. Очевидно Едуард Астър беше прекарал изключително много време на телефона. Страница след страница с номера и имената на хората или корпорациите, на които принадлежаха тези номера. Стигна до последните няколко, които даваха информация за входящите и изходящите обаждания на Едуард Астър в петък, събота и неделя. Разпозна някои от имената на добре известни корпоративни асове. Очите му веднага се заковаха на обаждане до изпълнителния директор в петък в 9:18 часа. Продължителност седемнадесет секунди. Обаждащият се нямаше име и адрес. Според Грило обаждането беше от телефон за еднократна употреба с предплатени минути, такъв можеше да се купи от всеки магазин за телефонни апарати. Възможно беше да е от Палантир.

— Смятам, че обичайното няма да е достатъчно — каза мъжът.

— И аз така смятам.

— Двойно да е тогава.

— Дадено.

Грило затвори. Влезе в банковото си приложение и преведе 10 000 долара в сметката на жената в дискретна холандска банка на Каймановите острови. Изпрати копие на сигурен адрес, който беше направил за Боби Астър.

Извади третата си цигара „Нат Шърман". Докато приближаваше пламъка на зипото към нея, видя, че контактът му излезе от сградата. Прибра незапалената цигара обратно в кутията, влезе в хранителния магазин и се насочи към замразените продукти в задната му част. Минута по-късно едър, плешив афроамериканец, облечен в бежови панталони, риза и шарена вратовръзка, се промъкна до него.

— Най-голямата надежда на Америка — каза Грило.

— Точно така — отвърна Джеб Уошбърн. — Слушам те.

— Има едно нещо, наречено химическо чистене.

— Подобен съвет е много ценен, когато идва от човек, който носи на себе си годишната ми заплата. Тези обувки „Ферагамо" ли са?

— Забелязал си.

— Забелязах, че вървят по шест стотачки в обувния магазин на Блумингдейл.

— Затова напуснах правителствените служби. Уошбърн вдигна един пакет с нарязана шунка и се престори, че гледа срока на годност.

— По-добре бъди внимателен или няма да се задържиш наоколо, за да се наслаждаваш на тези модни еталиянски чепици, господин Грилоу. Лаеш по някои наистина опасни дървета.

— Какво можеш да ми кажеш? Уошбърн остави шунката.

— Относно Палантир? Имам съвсем малко, но и то е прекалено. Да се махнем от тук. Не ми харесва да ни гледат толкова много хора.

Двамата мъже напуснаха хранителния магазин и се насочиха към „Шестдесет и първа". Пешеходците не бяха много и постоянният поток от коли им позволяваше да говорят, без да се притесняват, че някой ще ги чуе.

— Както казах — започна Уошбърн, — знам съвсем малко, но повече не искам и да научавам. Предполагам, че не искаш да ми кажеш за какво е всичко това?

Грило поклати глава.

— Така си и помислих — отвърна афроамериканецът. — Добре, слушай. Палантир е създателят на някаква авангардна софтуерна платформа, която събира информация от около трилион източника от интернет и я анализира за възможни опасности.

— Звучи ми като обикновено устройство за събиране на информация.

— Няма нищо обикновено в него. Започва като един от ненормалните проекти, финансирани от ДАРПА[54], но по някое време правителството е изгубило контрола си над него.

ДАРПА.

— Да не би ДАРПА да са спрели финансирането?

— Точно обратното. Искали са да го удвоят. Проектът се оказал по-добър и от най-смелите им очаквания.

— По-добър?

— Много мощен. Софтуерът бил доста добър в онова, което правел.

— А то е?

— Да предвижда бъдещи събития. Истинска магическа топка. Нали се сещаш, като онези, които раздрусваш и чакаш да ти покажат отговор? — Уошбърн се спря и дръпна Грило в рамката на една врата. — Проверен е с Афганистан. Всичката ни информация за там е била въведена в Палантир, за да се види какво ще излезе. Става въпрос за всичко — от доклади след всяка битка до оценка на заплахата от местни полицейски началници, всякаква налична информация, разузнаване и така нататък. Палантир погълнал всичко в себе си.

— И?

— Проработил — отвърна Уошбърн. — Това бил проблемът.

— Не те разбирам.

— Започнал да предвижда къде и кога ще има нова атака, да определя вероятността от надигане на афганистанските войници срещу нас, затворени транспортни точки. Било прекалено.

Грило беше служил десет месеца в Афганистан и Пакистан като командир на рота в Пети пехотен полк. Провинция Хелманд. Доста кърваво лято.

— Можехме да използваме нещо подобно.

— Не разбираш ли, човече? Палантир не предвиждаше само за днес или за утре. Предвиждаше за следващия месец, следващата година — и ни каза, че сме напът да загубим. Това не се прие добре в Пентагона. Не, Боб. Онези във Вирджиния не бяха впечатлени от топ секретен, мултимилионен експериментален софтуер, който предвиждаше, че Съединените американски щати нямат абсолютно никакъв шанс да победят в този конфликт. А бяха инвестирали доста кръв и пари.

— Но ти каза, че ДАРПА искали да удвоят средствата.

— Разбира се, ДАРПА искаха. Те са сбирщина луди учени. Не са войници. Мъжете с фуражките на главите си решиха, че трябва да закрият проекта.

— Какво се случи?

— Това беше краят. Сбогом, Палантир. Който го беше създал, изчезна. Изгуби се от радара.

— И толкова? Никой не го е чувал оттогава?

— Очакваш да се обажда, след като го изритахме? — Уошбърн го погледна странно. — Имам чувството, че си говорил с него по-скоро, отколкото ние.

Грило се намръщи. Това означаваше: „Без коментар". Уошбърн го потупа по рамото.

— Аз изчезвам. Ако някой от шефовете ми ме види да разговарям с богаташче като теб, ще си помисли, че съм новият Олдрич Еймс[55].

— В този случай бих казал, че е точно обратното. Помагаш на добрите.

— Добрите? — учуди се Уошбърн. — Кои са те?

— Знаеш кои са.

— Може и така да е. Ти си един от тях, Грилоу. Това е единствената причина да съм тук.

Двамата мъже стигнаха до ъгъла на „Пето авеню" и се спряха, преди да прекосят, като така позволиха на пешеходците да се движат около тях.

— Виж, Джеб, клиентът ми иска да ти благодари за услугите ти.

— Няма начин — отвърна Уошбърн ужасен. — Правя това за Бог и страната ни.

— Мога да ти купя чифт обувки. „Ферагамо".

— Купи един на жена ми. Тридесет и седми номер. Не ме питай откъде знам.

— Имаш ги, Джеб.

Уошбърн се обърна и погледна Грило в очите.

— Все още ли пушиш онези гадни цигари.

— Шърманките? Да. Искаш ли една?

— По дяволите, не. Просто се чудех защо един умен и възпитан шибаняк като теб иска да се самоубие. — Афроамери-канецът се засмя. — Цигарите вече не са никаква опасност, след като си се заел с Палантир. Ще ти дам един безплатен съвет, Грилоу. Дните ти са преброени.