Игра на милиарди

84

Това беше последната му мисия.

Санди „Скинър" Буфо вървеше по „Десето авеню", носеше кутия с кафета и понички. Часът беше девет и бурите, които тормозеха града цяла вечер, бяха спрели. Тук, в Челси, тротоарите гъмжаха от пешеходци. Гледката беше истинско облекчение. Колкото повече хора имаше навън, толкова по-добре. Полицаите бяха тренирани да не стрелят в тълпи. Той не страдаше от подобни задръжки.

Спря се на един паркинг близо до Холанд Тънъл. Екскурзията по улиците на града не беше просто за освежаване, а за следене за засилена полицейска активност. Забеляза полицаи на няколко улични ъгъла и се забави достатъчно дълго, за да разбере дали са под тревога. Нямаше нищо странно в държанието им.

Буфо тръгна по рампата към второто ниво. Той беше мъж на четиридесет, но изглеждаше на шестдесет, беше служил славно доста време в армията на Южна Африка и след това не толкова славно в преследване на следващия чек в дупки из Африка, Близкия изток и Азия. Винаги щеше да има работа, ако те бива с оръжията, ако знаеш как да следваш заповеди и да не се шашкаш, когато си под обстрел. Буфо се беше измъквал прекалено много пъти. Дори котката имаше само девет живота, а той май беше използвал доста повече от тази бройка. В Либерия го улучи куршум в белия дроб и се измъкна на косъм от автомобилна бомба в Багдад, макар че още страдаше от мигрена заради експлозията. Капакът беше шестмесечният му престой в затвора „Блек Бийч", студена, влажна дупка, където остана без зъби и трепереше дори когато навън беше над тридесет градуса по Целзий. Нямаше две мнения по въпроса. Този път беше решил да се оттегли.

Двестате бона, които му платиха предварително, бяха внесени в сметка във Вануату[68], която беше последното останало банково убежище, макар да не можеше да го произнесе правилно, нито да го намери на картата. Това беше остров някъде в южната част на Тихия океан и го устройваше напълно. След мисията планираше да отиде на някое топло местенце, където можеше да се пече на слънце, докато кожата му не почернееше като тази на неграта в Трансваал и последната частичка студ не бъдеше изгонена от костите му.

Що се отнасяше до прякора му, не беше това, което хората си мислеха. Не беше някакъв дивак, който обичаше да дере враговете си живи. Той му беше лепнат по време на първото му назначение в армията като дерач на мулета към Десета планинска кавалерия. Никой не познаваше животните по-добре от него. Трябваше да намери някой остров с много трева за конете му и — разбира се, — който не екстрадираше в САЩ, Великобритания или където можеше да свърши в затвора. Буфо си беше дал едно обещание: без повече затвори.

Забеляза вана в края на паркинга. Качи се в него и раздаде кафето и поничките на екипа си. Заради бързото напускане на тайната квартира нямаха време за последното топло хранене. Шестимата мъже и двете жени, които стояха зад него, бяха облечени в цивилни дрехи. Широките, малко по-големи от подходящите за тях ризи прикриваха бронежилетките им и комуникационната екипировка. В спортните сакове в краката им бяха скрити автоматичните им оръжия. Приличаха на млад, здрав спортен отбор.

Буфо се обади на един от оперативните телефони.

— Проверявам за последни инструкции — каза той.

— Без никакви компромиси — отвърна Септимъс Ревънтлоу. — Действайте.

Буфо прекрати разговора и отново погледна часовника си.

— Ако се нуждаете от повдигане на духа, сега е времето. — Лапна едно хапче декстроамфетамин. На неговата възраст имаше нужда от нещо, което да го държи постоянно нащрек. Огледа хората си, всеки един му кимна.

Буфо запали двигателя.

— Gott mit uns.