Игра на милиарди

74

Сграда шест. Точният час.

Магнус Лий бързаше по коридора на петнадесетия етаж (под земята) на тайното съоръжение. Никакви табелки на компанията не висяха от тавана. Имаше само една стая и тя беше маркирана с Тза Троя. Двама пазачи стояха отвън. Като видяха Лий, веднага се изпънаха. Наградата им беше небрежно кимване и сумтене.

Магнус влезе в операционния център. Вътре се намираха само четирима мъже. Стояха един до друг пред компютри и монитори. Всеки от тях имаше степен по компютърни технологии, математика и статистика. Те бяха най-добрите от най-добрите, най-умните от най-умните, открити от наблюдатели в най-добрите университети в страната и вербувани да работят за тях. Нямаше по-голяма чест от тази. Имаха и други качества, които не се учеха в университетите. Те бяха най-добрите хакери в държавата и следователно в света.

Лий седна на един стол в задната част на помещението. Имаше дума за хората, които притежаваха качеството да направят толкова много с толкова малко. Тази дума беше суперупълномощени. Харесваше му как звучи. Разбира се, не беше излишно да имаш мощта и ресурсите на цяла една страна зад гърба си.

Дигиталният часовник на стената отброяваше минутите и секундите. Оставаха по-малко от осемнадесет часа, преди ключът да бъде вкаран. Огромен екран покриваше стената срещу него.

Лий наблюдаваше симулация на атаката. Всички бяха единодушни относно първата цел. Откакто „Троя" беше създадена, Лий и помощниците му в „Уотърсмарк", „Оук Лийф" и всички останали спонсори бяха започнали да придобиват дялове в толкова много компании в голяма гама от промишлености, стана ясно, че основната им мишена е американската финансова система. В никоя друга област американците не бяха толкова напреднали в сравнение с Китай. Тежката индустрия в двете страни беше равнопоставена, както и енергийният сектор, компютърният, транспортът, а скоро дори и армията. Що се отнасяше обаче до финансите, Китай беше доста назад. Ежедневно светът следеше флуктуациите на индекса „Дау Джоунс", НАСДАК, дори и на ВИКС, с притаен дъх. На никого не му пукаше за Шанхайската борса. Шанхай беше второкласен пазар, подходящ за комарджии, които палеха идоли, казваха молитви, затваряха очи и хвърляха стрелички на какво да заложат.

Не беше достатъчно само Китай да успее — Америка трябваше да се провали.

Що се отнасяше до утрешния ден, когато ключът бъдеше вкаран и вратата най-накрая отворена, Америка щеше да падне.

Първа щеше да е Нюйоркската фондова борса, или поточно собствената й търговска платформа. Сривът беше само разядка към хаоса, който щеше да последва. Години наред 13 тайно дешифрираше търговските стратегии, използвани от най-големите инвестиционни банки на Америка. Всичките бяха клиентки на Борсата. Всички търгуваха със стотици милиони акции всеки ден. Лий щеше да използва натрупаната информация, за да поквари тези стратегии. Веднъж да събореше защитната стена, щеше да пусне вирус, който да зарази търговската платформа на Борсата и да предизвика пълен срив, какъвто никога досега не беше виждан.

Една поръчка за закупуване на хиляда акции щеше да бъде разчитана като закупуване на сто хиляди. Поръчка за продажба на петдесет хиляди акции за 40 долара, щеше да бъде разчитана като петдесет хиляди на 35 долара. Разликата щеше да накара програмата да купува или продава стотици хиляди акции по едно и също време. Объркан, софтуерът нямаше да знае как да извърши правилна поръчка за покупка или продажба. Грешките щяха да се трупат. Индексът „Дау Джоунс" щеше да пада с пет хиляди пункта в минута и когато вградените прекъсвачи на Борсата не успееха да засекат спада, той щеше да продължи да пада, докато целият пазар не бъдеше сринат. Лондон, Париж, Франкфурт, Милано и Токио щяха да го последват. Никоя търговска платформа не беше в безопасност. Всички борси бяха свързани. Щом вирусът заразеше една от тях, щеше да продължи да търси следващата и следващата. Щеше да настъпи истински ад на земята.

От Борсата вирусът щеше да се прехвърли на огромните информационни центрове, където се пазеха архивите за всяка сделка и транзакция. Нюйоркската фондова борса наскоро построи ново, ултразащитено съоръжение в Мауа, Ню Джърси, но също така пазеше бекъпи в Охайо и Англия. Това, което щеше да срине Мауа, щеше да срине Охайо и Лондон. Всичко щеше да бъде компрометирано за секунди. Информацията щеше да бъде напълно изтрита. Усилията да се възстанови една нормална финансова картина ante cyberbellum[63] щяха да бъдат посрещнати и неутрализирани.

Това беше само началото.

От информационните центрове вирусът щеше да продължи своя път към самите клиенти на Борсата. Към банките, застрахователните компании, търговските къщи, компаниите за кредитни карти и след това към техните клиенти. Навсякъде вирусът щеше да търси информация и да я унищожава.

Пермутациите щяха да са безкрайни. Защото вирусът беше създаден да се движи постоянно напред. Да използва първата цел, да намери втората и така нататък до безкрайност.

Всички щяха да научат, че сривът е бил в резултат на грешка в търговската платформа. Нямаше значение. Доверието щеше да е подкопано. Милиарди долари — изгубени. За часове цялата търговия щеше да бъде прекратена. Щеше да последва икономически Армагедон.

Но това нямаше да е достатъчно.

На върха на всичко щеше да бъде истинската атака. Обикновеният гражданин нямаше да разбере кибервойната. Компютърният вирус не беше нещо, което всички щяха да видят. Той беше концепция, не беше осезаем. Не означаваше нищо.

Обикновените граждани имаха нужда от кръв, вътрешности, бомби и останки, за да разберат, че са подложени на атака. Трябваше да видят лицата на мъртвите, мъката на оцелелите, гнева на потъпканите и сълзите на сираците. Трябваше да се чувстват несигурни, заплашени и неуверени.

Трябваше да се чувстват заплашени.

Само тогава щяха да разберат.

11 септември беше добро начало, но не стигна много далеч. Цените на акциите се сринаха. Борсата затвори за седмица. Когато отново възобнови дейността си, продължи сякаш нищо не се беше случило. Америка беше наранена, но се върна по-силна от всякога. Утре Китай щеше да нанесе решителния удар и да завърши мисията по детронирането на Съединените американски щати като финансова и икономическа столица на света.

Не беше достатъчно само Китай да успее — Америка трябваше да се провали.

Магнус Лий видя всичко това да се разиграва пред очите му на екрана. Стъпка по стъпка, жертва след жертва, страна след страна.

Накрая, след като вирусът беше свършил опустошителната си работа и всичко изглеждаше загубено, самият Лий щеше да се обади на американския президент. Щеше да предложи услугите на Китай в локализирането на вируса, в унищожаването му и във възстановяването на изгубените финансови данни. Защото никой нямаше по-безопасна, по-сигурна и по-стабилна платформа от китайците. Никой не беше предвидил подобна атака и не беше предприел необходимите мерки. Никой не можеше дори да предположи какви бяха мотивите, способите и методите на враговете му.

Никой друг освен китайците.

„Старият приятел" на Америка.

Нямаше да има повече обаждания юанът да бъде преоценен. Ако китайците предпочитаха слаб юан, за да увеличат износа си, щяха да го приветстват. Ако произведените в Китай стоки приличаха на тези на американските им конкуренти прекалено много, никой нямаше да им каже нищо. Ако някой засечеше пробив в отбранителните оръжейни системи до китайски компютър, дискусията щеше да се проведе при затворени врати и без лоши чувства.

Америка знаеше как да бъде благодарна.

Атаката нямаше за цел да срине Америка завинаги.

Ставаше въпрос за контрол.