Игра на милиарди

19

Магнус Лий, председателят на „Чайна Инвестмънт Кор-порейшън", излезе от асансьора на двадесетия етаж. Провери указателните маркери и тръгна надясно, към офиси 2050–2075. С характерния за подобни сгради мокет, флуоресцентно осветление и лакирани дървени врати, това можеше да е коридор от коя да е корпорация в света. Макар че беше почти полунощ, наоколо се точеше постоянен поток от мъже и жени. Те бяха добре облечени, с хубави прически, вървяха наперено и с нищо не отстъпваха на западните си колеги.

Лий се движеше под табелките, които висяха от тавана, близо до всяка врата на офис. На тях на английски и китайски пишеше ДЖЕНЕРЪЛ МОТЪРС, АЙ БИ ЕМ, МАЙКРОСОФТ, ЕКСОН. Намираше се на двадесетия етаж на сграда F-100. Не беше на двадесетия етаж над земната повърхност обаче. Беше на двадесетия етаж под нея.

F-100 беше съкратено от Fortune 100. Сграда F-100 представляваше една от шестте свързани структури в постоянно разрастващия се подземен комплекс, който съставяше Института за инвестиционна инициатива, или i3. Сгради F-200 и F-500 приютяваха компании, които бяха от 101-во до място 500 в списъка. Шестата сграда, известна само като Т, беше запазена за специални проекти и компании, които притежаваха продукти, технологии или интелектуална собственост от най-голяма стратегическа стойност за страната.

ЧИК беше върхът на айсберга, онази част над водата, която беше впечатляваща за зрителя, но не представляваше същността му. i3 бяха останалите три четвърти, огромната маса, която оставаше под повърхността, която оставаше скрита от погледа и съдържаше безкрайни възможности за опасност.

Лий основа 13 година след като пое управлението на „Чайна Инвестмънт Корпорейшън". Не беше достатъчно само да инвестираш в международни компании. Инвестициите предлагаха примамлива парична възвръщаемост, но в крайна сметка най-голяма полза имаха корпорациите. Вливането на капитал им позволяваше да наемат повече работници и да увеличават пазарния си дял в съответните им индустрии. Ако Китай искаше да е конкурентоспособен, трябваше да развие своя индустрия. Трябваше да прави свои собствени автомобили и самолети, компютри и софтуер, абсолютно всичко. Казано с две думи, трябваше да създаде икономика и индустриална инфраструктура от най-високо ниво, които не просто да бъдат равни на тези на Запада, а да ги превъзхождат.

Това беше трудна задача… особено без помощ.

Затова предложи идеята си на своите колеги в Министерството за национална сигурност.

Индустриален шпионаж, финансиран от държавата.

Агресивна кампания от систематични, добре планирани кражби на всякаква корпоративна информация с цел да се копира, внедри и подобри, за да може китайският бизнес да се възползва от нея.

Пет години по-късно идеята на Лий можеше да се определи като изключителен успех. Китай можеше да се сравнява с най-напредналите в технологично отношение компании в Америка, Европа и Япония в широк спектър от индустрии: автомобили, компютри, микрочипове, дори сателити и ракетостроене. Бяха се възползвали от пиратската технология, за да постигнат този огромен скок в развитието си.

За своята работа Лий беше награден с офицерски чин в Народноосвободителната армия[27], а именно генерал-майор в Разузнаването. След няколко дни щеше да разбере дали щеше да получи още по-желаната титла — вицепремиер на финансите, един от десетте мъже в Постоянния комитет.

Един от десет, който да управлява повече от 1 милиард.

На Лий му беше необходима още минута, за да стигне до крайната си дестинация. Табелката над вратата на офис 2062 гласеше сиско систъмс и беше напечатана точно както на годишния доклад на компанията. Лий беше много стриктен, що се отнасяше до детайлите.

„Сиско Систъмс" (номер 62), с годишен приход от 45 милиарда долара, беше разположен в Сан Хосе производител на компютърен хардуер и софтуер, най-вече на рутери и суичове, компонентите, които оформяха гръбнака на интернет и увеличаваха скоростта на трафика на информационната магистрала. Проучванията сочеха, че 99 процента от всички мрежови дейности се осъществяваха през поне едно устройство на „Сиско".

Лий мина покрай редиците с експерти, насядали на работните си места. На една от стените имаше огромна снимка на централата на компанията. Името „Сиско" беше написано с големи букви като изрязани от блокчета. Мебелировката в помещението беше идентична с тази в централния офис и всеки служител носеше личен бадж около врата си. Мъжете и жените тук дори работеха по сходни проекти като тези на колегите им в Калифорния. Някои се занимаваха с разработката на нови рутери, други с подобряването на съществуващи суичове, а трети с изпълнението на настоящите поръчки от клиентите.

Офисът на „Сиско Систъмс" в сградата на Б-100 не беше официален филиал. Той беше клонинг, или по-скоро паразит, който се хранеше от гостоприемника си, който копираше ДНК-то му проект по проект, отдел по отдел, подразделение по подразделение чрез мрежа от хакнати имейл сървъри, мирър хард драйвове, подслушвани телефони и скрити устройства за наблюдение в хардуер, софтуер и физически съоръжения. Имаше дори микро аудио-видео предавател в офиса на главния изпълнителен директор. Всички тези устройства осигуряваха на Лий и екипа му достъп до 80 процента от дневните занимания на компанията.

— Генерал Лий, за нас е чест, че сте тук — каза директорът на офиса. Мъжът имаше научна степен от Станфорд и беше работил осем години в централата на „Сиско", като две от тях бяха като асистент на изпълнителния директор. В ръцете си държеше правоъгълно устройство с големината на автомобилен касетофон. — Исках вие първи да го видите. Нексус 2000. Абсолютно копие на най-новия и най-добър рутер на „Сиско". Ще го произвеждаме под нашата собствена марка „Блуфайър" и ще можем да го продаваме на клиентите си шест месеца по-рано.

— Цена?

— Двадесет процента под американския модел.

— Впечатляващо. — Лий усети, че мобилният му телефон извибрира, и погледна дисплея му. Спешно: Прихванахме нещо в STS-1в Исландия. — Бихте ли ме извинили?

Генералът напусна помещението и прочете преписа на разговора от преди няколко минути между Робърт Астър и жена на име Пенелъпи Еванс, която бързо се досети, че беше личната асистентка на Едуард Астър. Изглежда, старецът имаше партньорка в своето разследване и сега синът искаше да разговаря с нея.

За момент Лий си спомни един ден отпреди няколко години. Строежът на комплекс i3 беше завършен. Всеки месец той и екипът му успяваха да източат все повече и повече информация от конкурентите си. Седеше на бюрото си, когато вратата се отвори и добре позната фигура влезе през нея. Лий се изправи веднага, чувстваше се едновременно развълнуван и изплашен.

— Копирането вече не е достатъчно — заяви премиерът, най-влиятелният човек в Китай. — Нашата политика за финансиране на индустриален шпионаж може да ни отведе само до там. Не е достатъчно, че постигаме успехи на този фронт. Западът трябва да бъде победен.

Лий кимна.

— Можеш ли да направиш повече, за да ни помогнеш?

— Да — отвърна той. — Мога. — Самият Магнус споделяше същите мисли и прекарваше дълги часове в размисъл как да помогне на страната си. Тогава разказа на премиера плана си и премиерът го дари с благословията си.

В този ден „Троя" беше роден.

Магнус Лий прочете отново преписката и прехапа устната си. Нямаше как да се случи в по-неподходящо време. Все още не беше разкрил пред никого, че Едуард Астър се беше свързал със сина си относно Палантир и че съществуваше вероятност от пробив. Сега синът беше решил да продължи кръстоносния поход на баща си.

Вълните започваха да достигат брега.

„Троя" беше под заплаха.

Лий си намери едно тихо местенце и се обади в Ню Йорк.

— Здравей, братко — чу силния, добре познат глас.

— Здравей, Шифу — отвърна Лий, като използва уважителната титла за „учител". — Колко бързо можеш да ми намериш някого?