Игра на милиарди

10

Нюйоркската фондова борса се намираше на ъгъла на „Уолстрийт" и „Броуд" в Долен Манхатън. Сградата беше построена през 1903 година и със своите шест коринтски капители (или колони) под голям мраморен фронтон приличаше на Партенона. От 11 септември насам беше станало модерно да се закачва американският флаг на фасадата на сградите. Бащата на Астър работеше тук шест години. В този период Боби беше посещавал етажа десетина пъти, но никога не беше имал намерение да се свърже с него. Погледна сградата и си помисли колко лесно би било да му се обади, да му каже „здрасти" и да му предложи да пийнат нещо в заведението на ъгъла.

Колко лесно би…

Астър забави крачка, след което спря изцяло. На устните му се появи печална усмивка. Не, напомни си той, въобще нямаше да бъде лесно. Баща му не обичаше неочаквани посещения.

— Робърт, ти ли си?

Астър направи още една крачка в залата и се изпъна, доколкото му беше възможно. Годината беше 1987, средата на октомври. Той беше на петнадесет, висок метър и седемдесет и два, но нощем се молеше да продължава да расте. Подаръкът за баща му беше опакован и пъхнат под мишница. Носеше училищната си униформа — синьо сако, сиви панталони, бяла риза и вратовръзка на райета — и в този момент осъзна, че е грешка да бъде с нея.

— Здрасти, татко. Честит рожден ден.

Петдесетина добре облечени мъже и жени със зачервени бузи бяха седнали около трите маси на етажа за частни партита на „21". Макар да не познаваше повечето от тях, разпозна доста от лицата. Там бяха кметът, шефът на полицията и един известен репортер. Имаше няколко видни мениджъри от „Уолстрийт". Забеляза директора на голяма инвестиционна банка и седнал на масата срещу него, човека, когото беше сменил. Всички лица едновременно се обърнаха към Боби. Жените се усмихнаха. Мъжете изчакаха реда си.

— Донесох ти нещо — каза Астър, стиснал подаръка. — За празненството ти.

Едуард Астър стана бавно, без да си направи труда да тръгне към него и да го посрещне.

— Днес е четвъртък, нали?

— Петнадесети октомври — допълни Боби. — Поне се надявам да е. — Няколко от гостите се засмяха. Той последва примера им, радваше се, че беше разчупил леда, очите му прескачаха нервно от лице на лице, търсеше подкрепа.

— Все още ли учиш в „Диърфийлд", млади момко? — попита кметът. Астър си спомни, че беше чувал баща си да говори за него по начин, който би накарал някой моряк да се изчерви. Въпреки това мъжът беше тук, седнал до Едуард, и някак си знаеше, че посещава академията „Диърфийлд". Видя как очите на баща му просветнаха. Кметът не можеше да избере по-неприятен въпрос.

— Не, сър — отвърна Астър. — Не…

— Той беше изритан от там — обясни Едуард Астър с характерния за него гръмък баритон. — Моят син, пироманът.

Боби се опита да се усмихне. Усилието беше болезнено.

— Просто запален лист хартия… в кошчето ми за боклук… лоша оценка на теста.

— Просто лист хартия, който подпали завесите и изгори сериозно един от твоите състуденти.

— Само ръцете му. Втора степен. Нищо му няма.

В помещението настъпи тишина. Цялата сърдечност и добро настроение, които царяха тук, се бяха изпарили, сякаш засмукани от помпа. Усмивките също се стопиха.

— В момента синът ми посещава „Кент" — съобщи Едуард Астър.

Боби прибра подаръка за рождения ден отново под мишницата си. Нямаше значение какво беше донесъл. То нямаше да бъде достатъчно.

— Поне засега — добави глуповато Боби с цел да спечели отново тълпата на своя страна. — Утре пак имам тест по математика.

Разнесе се кикот, имаше и няколко усмивки. Баща му прочисти гърлото си и отново настъпи тишина.

— Като заговорихме за утре, не трябва ли да си на училище?

— Да, сър.

— Моля те да споделиш, Робърт, как успя да се присъединиш към нас в девет вечерта?

Астър не очакваше подобен въпрос. Или ако го очакваше, се надяваше да бъде зададен на четири очи, когато щеше да разкаже глупавата си история, че е получил разрешение от декана. Наистина беше много добър лъжец, но доста се надценяваше, предвид че в компанията на масата присъстваше шефът на Нюйоркската полиция и се взираше в него. Погледна баща си, стоеше като статуя в костюм от три части, ръцете му бяха мушнати в колана на панталона му, а очите му го пронизваха, все едно го беше хванал да краде нечий портфейл.

— Аз… ъх… — Астър обмисли варианта да си тръгне. Вратата беше точно зад него. Бързо завъртане и щеше да се изпари, преди някой да успее да изрече и дума. Гордостта му щеше да бъде опетнена, но щеше да има време да се отбие в „Трейдър Викс" в центъра за коктейл „Май тай" и в 23:04 часа щеше да успее да стигне до Уестпорт.

— Чакаме — прикани го баща му като съдия, който настоява за самопризнания.

Значи щеше да е истината.

— Подкупих проктора — обясни Астър.

— М-моля?

Това беше най-близкото нещо до заекване, което Боби някога беше чувал да излиза от устата на баща му.

— Подкупих проктора на общежитието си — продължи той. — Играхме на покер преди футболната тренировка и той изгуби петдесет кинта. Знаех, че парите му трябват, за да изведе приятелката си този уикенд. Казах, че ще му опростя дълга, ако ми позволи да дойда в Ню Йорк за тази нощ.

— И той се съгласи?

— Иска да му се отвори парашутът, нали така?

При тези думи цялата зала избухна в смях. Шефът на полицията покри устата си и погледна настрани, но също се усмихваше. Както и кметът. Астър видя как очите на баща му се присвиха, челюстта му се стегна, след което добави:

— Обясних му, че е рожденият ти ден, разбира се.

Едуард Астър изчака в помещението да настъпи тишина.

— Много забавно, Робърт, както винаги. Сигурен съм, че всички доста ще се забавляваме, когато те изключат за напускане на кампуса без разрешение.

— Не се тревожи, татко, тръгвам си. Просто исках да ти донеса това. — Астър си проправи път между масите и подаде подаръка на баща си. Той беше тънък и с размерите на лист хартия.

Едуард Астър го остави на масата.

— Няма ли да го отвориш?

— Единственият подарък, който искам от теб, са добри оценки — каза баща му. — По възможност без двойки.

Боби се приближи още повече, за да могат да говорят, без цялата зала да ги чува какво си казват.

— Това е доклад, който подготвих за училище. Става въпрос за фондовата борса. Разбираш ли, имам чувството, че нещо е напът да се случи…

— Така ли? Радвам се. Нещо винаги се случва с пазарите.

— Имам предвид, мисля, че се образува балон. Цените са прекалено високи, предвид доходите.

— Какво разбираш ти от всичко това?

— Занимавах се известно време с търговия. Не с истинска, само на хартия… сещаш се, в училище.

— Търговия или комарджийство? Има разлика.

— Да, сър. Наясно съм с това.

— Не можеш да блъфираш пазара, Робърт.

— Справям се добре. С търговията. Както ти си ме учил.

— Надигащият се прилив вдига всички лодки.

— Не мисля, че ще продължи. В интерес на истината мисля, че нещо лошо ще се случи. Като катастрофа. И то много скоро.

Едуард Астър се извърна от него и разпери ръце към гостите си.

— Моят син, предсказателят. Не е достатъчно да бягаш от училище и да ме злепоставяш пред най-добрите ми приятели, но сега си тръгнал да ми даваш съвети относно пазара.

— Татко, просто ме остави да довърша…

— Току-що го стори.

Астър се вторачи в очите на баща си, зачуди се как беше възможно да се е появил от този мъж, как беше възможно да споделя каквото и да било с него. Без да изрече повече и дума, той напусна залата и продължи по стълбите към гардеробната. Погледна часовника си и видя, че наближава десет. Познаваше портиера на „Лаймлайт". Забрави за 23:04 часа и за училище утре, както и за последствията от отсъствието си.

— Младежо, чакай малко.

Астър се обърна. Към него вървеше директорът на известната инвестиционна банка.

— Да, сър?

— Каква беше ръката ти?

— Моля?

— Когато си играл покер този следобед и си бил проктора си, какво държеше?

Астър облече палтото си.

— Аз ли? Нищо. Просто блъфирах.