Игра на милиарди

20

Офисът на ФБР за контратероризъм в Ню Йорк се намираше на горните етажи на една сграда с червени тухли на „Десето авеню" в Челси. Бюрото споделяше мястото с няколко модни дизайнери, софтуерна фирма и адвокатска кантора. На приземния етаж имаше два ресторанта. Единият принадлежеше на телевизионен шеф, известен с плешивото си теме и сприхавия си нрав. Другият наскоро беше получил три звезди в „Таймс" и се гордееше със своя рибай стек за 135 долара. Двете заведения не бяха по джоба на отдадените на службата си мъже и жени, които минаваха всеки ден покрай тях, но за съжаление, получаваха правителствени заплати.

Алекс слезе от асансьора на осмия етаж. Мина през биометричния охранителен пост — палец плюс личният код за влизане — и се насочи към офиса си. Всички в службата бяха чули за стрелбата. Приятели и врагове се насочиха към нея, за да изразят съчувствието си. Приемаше го, без да забавя крачка. Ако спреше дори за една секунда, беше свършена. Внимателно изграденото й външно спокойствие щеше да се срути. Трябваше да продължи да се движи. Работата беше едновременно болестта и лекарството.

Офисът й се намираше в един самотен край на сградата, близо до стаята на екипа й. Доктор Гейл Лемън чакаше вътре, когато отвори вратата.

— Изненадана съм, че те виждам — каза Лемън. — Длъжна си да си вземеш няколко дни почивка.

Алекс мина покрай нея и се насочи към бюрото си.

— А ти си длъжна любезно да ме изчакаш, преди да нахлуеш в офиса ми.

Лемън беше психоложката на нюйоркските служители. Тя беше малка, превзета жена, изглеждаше така, все едно таранът на Алекс беше по-тежък от нея с пет килограма.

— Преживяла си травмираща загуба — заяви психоложката с успокояваща усмивка. — Разбирам, че си разстроена.

— Нищо не разбираш.

— Няма нужда да си враждебно настроена.

— Не съм враждебна. В съзнание съм, а и не виждам кръв. Усмивката се стопи.

— Виж, Алекс…

— Наричай ме специален агент Форца… И ми напомни, доктор Лемън, имаш ли значка?

— Разбира се, че не. Не съм ходила в академията.

— И никога не си била на бойното поле?

— Не точно… но ако ти…

— Тогава се разкарай от офиса ми.

Лемън не помръдна, стоеше със скръстени ръце.

— Алекс… имам предвид, специален агент Форца, трябва да потърсиш помощ.

— Ако искаш да говоря с психиатър, извикай някой, който знае какво е да изгубиш трима души. Тези хора имаха семейства.

Шестима служители се бяха събрали до вратата, привлечени от повишения й тон.

— Всичко е наред, хора — каза тя, говореше над главата на Лемън. — Докторката тъкмо си тръгваше.

— Три дни отпуск — изрече Лемън през стиснати зъби. — Такива са правилата за агентите, които са участвали в престрелка.

Алекс задържа вратата.

— Имам работа за вършене.

Лемън продължаваше да не си тръгва. Заоглежда празното помещение — металното бюро, наполовина празния шкаф, тарана и разбира се, снимката на стената. Устата й се изкриви все едно беше опитала гнила храна.

— Има нещо сбъркано в теб, специален агент Форца. Ти си тъжна, враждебна личност. Смятам да поговоря със заместник-директорката.

Алекс избута Лемън от офиса си.

— Да не забравиш да й пратиш много поздрави от мен. Тя е тази, която ме назначи на тази длъжност. Пожелавам ти приятен ден.

Отговорът на доктор Гейл Лемън беше нечленоразделен. Успокояващата усмивка беше напуснала сградата.

Алекс затвори вратата и въздъхна разгневена. Още една дума и щеше да й цапардоса един. Погледна към фотографията на Дж. Едгар Хувър на стената зад бюрото си.

— Татенце — каза тя, — обещавам ти, че ще хвана кучите синове, които сториха това на момчетата ми. Тогава…

Алекс не довърши. Онова, което имаше наум, не се вписваше в най-висшите идеали на ФБР.