Игра на милиарди

59

Операционният център беше също толкова натоварен, колкото „Гранд Сентръл" по време на сутрешната навалица. За сформирането на Специалния отряд за борба с тероризма над тридесет служби имаха представители в офиса за контратероризъм на ФБР. Обикновено разнообразните задължения държаха почти всички извън службата по всяко време. Не и днес. Докато излизаше от помещението, Бари Минц забеляза служители от полицията, пожарната, ДЕА, АТОО[59], пристанищни власти, паркове и природа, ядрено регулиране и всички останали.

Алекс искаше разследване. Получи такова.

— Минц. Задръж.

Бари се спря на крачка от изхода.

— Здрасти, Бил.

Бил Барнс беше в най-добрия си медиен външен вид: син костюм, бяла риза и червена вратовръзка с американското знаме, което изпъкваше на преден план.

— Къде ходиш?

— Опитвах се да събера още информация за Люк Ламбер.

— Кой? А, Шепърд. Точно така. За момент забравих истинското му име. С кого разговаря?

— Агенцията. Барнс поклати глава.

— Ще отнеме цяла вечност.

— Трябваше да опитам.

— Разбира се. — Барнс затъкна папката под мишницата си и зае позиция на един лош дъх разстояние. — Какво прави Алекс?

— Предполагам, че си е у дома. Почива си.

— Опитах да се свържа с нея по телефона безброй пъти. Продължавам да си говоря с гласовата й поща. Не отговаря и на съобщенията ми.

— Вероятно спи. Барнс повдигна вежда.

— За същата Алекс ли говорим? — Наведе се над Минц, сякаш бяха двама приятели, които си споделяха тайна. — Стига, Минц. Можеш да ми кажеш. С какво се занимава? Няма начин да си е у дома и да спи. Какво беше онова, което го повтаря постоянно? Че ще спи, когато умре?

Бари срещна погледа на мъжа и премига, ненавиждаше се за онова, което щеше да изрече:

— Да си остане между нас, но не е особено добре. Загубата на Малой я накара да увеси платната. Мисля, че се нуждаеше от няколко питиета.

Барнс се ухили лукаво.

— Предполагам. Прави се на корава с онази ненормална снимка на Хувър и тарана на пода, но в крайна сметка си остава жена. Знаех си, че ще поддаде. — Усмихна се. — Може би няма да е лошо да й занесеш пилешка супа.

— Сигурен съм, че ще се оправи сама — отвърна Минц. — Нещо ново тук?

— Имам следа за тези калашници. Първоначално са били изпратени в Китай, а после до най-големия им съюзник, Венецуела. Нямам представа как са стигнали дотук. — Телефонът на Барнс иззвъня. Мъжът вдигна палци към Минц. — Добре си поприказвахме, Бар. Продължавай с добрата работа. Не разчитай на Лангли. Те са банда дървеняци. — Започна разговора си, но внезапно млъкна. — Ако се чуеш с Алекс, кажи й, че съм се обаждал в Лондон. Веднага се заеха да проверяват онези фирми. Трябва да получим отговор до петък. Най-късно в понеделник.

Минц вдигна палци в отговор и тръгна към бюрото си, като преди да седне зад него, затвори вратата на офиса на Алекс, защото нямаше намерение да работи под изпепеляващия поглед на Дж. Едгар Хувър. Барнс беше прав за снимката. Наистина беше странна.

Телефонът иззвъня. Това беше линията на Алекс.

— Минц слуша.

— Търся НСА Форца.

— В момента не е тук. Мога ли да ви помогна?

— С Бари Минц ли разговарям, висок, червенокос откачалник? Мъж, на когото няма да му излезе късметът, дори да се снима в порнофилм?

Минц се наведе.

— Това трябва да съм аз.

— Обажда се Нийл Донован. Как си, по дяволите?

Минц се оживи. Донован ръководеше отдела за организирана престъпност към Бюрото на „Федерал Плаза" 26, а също така оглавяваше и SWAT екип, преди да напусне преди година. Той беше истински жребец и всичко, за което Бари мечтаеше.

— Мислех си, че си се пенсионирал.

— Аз? Никога. В момента съм в Мексико. Ръководя разузнавателен отряд. Много е опасно, но е адски интересно. Имаш ли секунда?

— Разбира се.

— Получих обаждане, което мисля, че трябва да ви предам на вас, момчета. Вече говорих с централата, но исках да го споделя и с вас. Може да излезе нещо, може и нищо да не е. Имаш ли писалка?

— Казвай.

— Един от контактите ми на летище Хуарес е бил на смяна миналата вечер. Каза, че през паспортна проверка са минали няколко доста интересни типове. Около двадесет мъже и жени, които пристигнали от Южна Америка, всичките били с чисто нови португалски паспорти.

— Португалски? Сигурен ли си?

— Абсолютно. Очевидно са били млади и във форма, а двама от тях са били доста яки типове. Странното било, че никой от тях не знаел бъкел португалски.

— Нима? А на какъв език са говорели?

— Английски. Но не на американски английски. На английски, какъвто го говорят чужденците. Не само това, ами тези хора били посрещнати от две важни клечки. Единият бил генерал, а другият някакъв агент от мексиканските тайни служби. Наистина плашещи типове. Както и да е, говорели, че групата е отбор от атлети.

— Атлети — повтори Минц, докато преписваше думите на Донован дословно. — От Португалия.

— Има един малък проблем обаче — продължи Донован. — Никой от паспортите нямал входна виза от Венецуела или някакъв печат. Говорим за напълно девствени документи. Моето момче е умно момче. Внимавал е и е запомнил номерата на два от тях. Проверих ги в португалското посолство. Оказа се, че паспортите са откраднати от консулството в Макао преди месец.

— Макао… до Хонконг?

— Бивша португалска колония, а сега Мека на хазарта. Точно то.

Минц прочете бележките си, след което попита:

— Твоят човек преброил ли е точно пасажерите с откраднати паспорти?

— Така мисля — нека проверя. Да, сторил го е. Двадесет и трима.

Бари грабна списъка с оборудването, което бяха намерили на „Уиндърмиър". Някъде в средата пишеше следното: „Карти на Ню Йорк 18–24". Ако зачеркнеше Люк Ламбер…

— Двадесет и три. Сигурен ли си?

— Да.

— Откъде точно са пристигнали?

— Дошли са с полет 388 на „Еър Мексикана" от Каракас. Минц подчерта името на града. След което написа до него: Венецуела.