Игра на милиарди

60

Оставаше му един последен опит.

Джак Стайнмец, собственик на фонд „Стайнмец", с повече от 30 милиарда долара, които да управлява, милиардер, пример за лъв на „Уолстрийт", живееше в известните апартаменти „Сан Ремо" в Сентръл Парк Уест. Жилището му в града беше една от малките му резиденции. Четири етажа и 1400 квадратни метра с изглед към парка. Асансьорът се отвори. Стайнмец чакаше с разтворени ръце и усмивка на лицето. Шейсетгодишен, спретнат и с хубав тен, приличаше на любимия чичо. Външният вид обаче лъжеше. Джак Стайнмец, или Джак Изкормвача, както предпочиташе да го наричат, не беше приятен човек, имаше четири провалени брака, пет деца в клиники за алкохолици или наркомани и шест бивши бизнес партньори, всеки от които беше завел съдебно дело срещу него.

— Боби, доста време мина.

— Джак, радвам се да те видя.

Стайнмец го придърпа в прегръдките си, сякаш бяха отдавна изгубени братя.

— Трудни времена. Съжалявам за лошите новини.

— Всичко е наред. Двамата с баща ми не бяхме близки.

— Не говорех за баща ти. Имах предвид фонда. На улицата се носи слух, че си пътник. Да, и относно баща ти — представи си, че съм казал обичайните неща. Съболезнования, съжалявам и така нататък. Какво, по дяволите, се случи?

— Знам колкото всеки друг. Разследването тече.

— Мислех си, че имаш пряка линия с него, след като Алис е агентка.

— Алекс.

— Както и да е. Добро парче е, нали? Не бих отказал да я опитам. Разведен си, нали? Не настъпвам ничии пръсти. Взе да ми писва от Мис Русия. Трябва да я оставя в „Джаксън Хоул" със Съмнър и Лари. Да й дам шанс да намери следващия купон за храна.

Астър не обърна внимание на коментарите на Стайнмец. Той беше същият устат тип и преди двадесет години, когато Боби започваше, а него го бяха обявили в пресата като „краля на ливъридж изкупуването[60]".

— Шоуто не е на Алекс — отвърна Астър с нежелание. — Бюрото сериозно си пази нещата.

— По телевизора казаха, че колата е полудяла като онова нещо, което караше Хаселхоф…

— KITT.

— Точно. Аз си мисля, че е бил шофьорът. Пичът от тайните служби е превъртял. — Стайнмец се засмя на собствената си шега. — Е, не е толкова лошо. Може би ще си намерим председател на Федералния резерв, който знае какво прави. Чарли Хюз така си беше заврял главата в задника, че можеше да си погъделичка сливиците. Винаги призоваваше за по-високи капиталови изисквания. Проблемът не е прекалено големият ливъридж, а недостатъчният. Сложих на масата три милиарда и купих компания за тридесет. Сега трябва да вкарам още осем или девет. Няма да ти казвам как това се отразява на възвръщаемостта. Разбира се, не се оставям да ме брули вятърът като теб.

— Досега нямаше проблеми.

— Аха? — Стайнмец вдигна брадичка. — Затова ли си тук? За да ми кажеш колко хубави са нещата в „Комсток". Да ми нарисуваш една хубава картинка.

— Достатъчно доволен си от другите си инвестиции.

— История. Изкарани. Похарчени. Сега се оглеждам, за да направя още пари. Не ме карай да ти благодаря, че си си свършил работата.

— Даже не съм си го и помислял. — Астър мина зад Стайнмец в дневната. Огромен прозорец разкриваше гледка към Сентръл Парк. Гаснещата светлина позлатяваше дърветата в топло оранжево сияние. Ако човек се загледаше в него прекалено дълго, щеше да се хипнотизира. Всичко е наред. Всичко е наред. Боби извърна поглед.

Веднъж вече беше идвал тук. Поводът беше петдесетият рожден ден на Джак Стайнмец, тогава той и руската му съпруга бяха превърнали мястото в копие на „Студио 54" по време на неговия апогей в края на 70-те години на миналия век. Имаше дори бял кон, който като на парад се движеше по стълбите. Това беше преди десет години, но още не можеше да изтрие образа на Стайнмец, който носеше сребристи панталони от ламе, копринена риза, която беше разкопчана до пъпа му, и златна лъжичка за шмъркане на кока около врата си.

— Чу ли за последната ми сделка? Водка? — Домакинът се затътри до бара и си хареса една бутилка със странна форма и чиста течност. — Ленин — каза той, като видя любопитния поглед на госта си. — Използвали са образа му от Червения площад. Купих спиртната фабрика миналия месец. Петдесет милиона всичко на всичко. Забрави онези от Франция и Швеция. Истинската водка трябва да бъде руска. Опитай я. Влиза като вода.

— Не, благодаря — отвърна Боби. — Имам работа за вършене.

— Както решиш. — Стайнмец артистично си дръпна ръкава, за да провери колко е часът. Златният му часовник беше голям колкото шлема на водолаз. — Добре, Астър, стига глупости. Изплюй камъчето.

— Изправени сме пред марджин кол на флагманския фонд. Юанът се покачва. Пазарът се движи срещу нас.

— Юанът се покачва? — учуди се Стайнмец и пръсна малко водка в лицето на Боби. — А през всичките тези години си мислех, че си едно от умните момчета. Заместник-министърът на търговията потвърди миналата вечер по телевизията, че правителството му ще позволи валутата да поскъпва.

— Ние смятаме, че ще тръгне надолу.

— Вие смятате. И искаш да те извадя от калта, за да се задържиш още малко и да видиш дали си прав.

— Искам да ти дам възможност да влезеш на добра цена.

— Гаражна разпродажба. И?

— Какво и?

— Каква е уловката? Очакваш да се включа към групата на останалите тъпаци, които вече си подвел?

— Не мога да ти дам преференциални условия. Незаконно е.

— Сега, след като вече изяснихме, че си честен бизнесмен, дай да си говорим открито. Колко ти трябват?

— Триста.

— Само толкова?

— Всичко на всичко.

— Забрави. Не съм заинтересован от фонда ти. Прекалено е рисков. Не мога да отрека обаче, че имаш топки, за да дойдеш с подобно предложение при мен. Големи топки, няма спор. Знаеш ли какво — ще ти заема парите, ако можеш да ги гарантираш с другите си фондове.

— Съгласен — отвърна Астър. — Мога да ти дам шест процента за деветдесет дни.

— Я пак? Помислих си, че каза шест процента.

— Шест за деветдесет. Това е двадесет и четири процента на годишна база.

— Мога да смятам, благодаря ти. Ето аз какво си мисля. Десет процента за тридесет дни.

— Тридесет милиона на месец. Това е сто и двадесет процента на годишна база.

— Какво ти пука? Ти си геният, който ще направи цяло състояние, когато китайците изненадат целия свят и решат да обезценят юана.

Астър се усмихна на себе си. Лихварството беше живо и оперираше на дневна светлина в Сентръл Парк Уест.

— Можеш ли да ми преведеш парите по сметката до три утре?

— Мога да ти ги преведа в девет сутринта. Боби протегна ръка.

— Дадено.

Стайнмец го огледа. Усмихна му се лукаво и Астър си помисли, знаех си, че е прекалено лесно.

— Още нещо. Искам да ме помолиш мило.

— Току-що го сторих.

Домакинът гаврътна остатъка от водката си.

— На това ли му викаш мило? Мисля си да ми паднеш на коляно.

— Моля?

— Падай на килима. — Стайнмец се олюля и Боби осъзна, че е пиян.

— Стига толкова, Джак. Имаме ли сделка, или не?

— Всъщност на две колена. Искам да те видя да пълзиш.

— Бъди сериозен.

Стайнмец сложи ръце на раменете на Астър и се опита да го натисне надолу.

— Пълзи.

Боби го удари. Не знаеше откъде му дойде, но пръстите го заболяха, а домакинът се просна на дивана си, от устата му потече кръв.

— Това е нападение — развика се Стайнмец, от устата му летеше слюнка, опитваше се да се изправи на крака.

— Всъщност е побой. Арестувай ме.

Домакинът го нападна и Астър го бутна на една страна, изпращайки го върху масичката за кафе. Наведе се, за да му помогне, но мъжът отказа помощта му.

— Къде ще отидеш сега? Предложих ти сделка. Свършен си, Астър. Чуваш ли ме? Свършен си.

— Да, знам — отвърна Боби.

Тръгна си, преди да удари Стайнмец още веднъж.