Игра на милиарди

79

— Не съм тук — каза Джеб Уошбърн.

— Определено не си — съгласи се Майк Грило.

— Официално се намирам доста далеч от това място.

— В друг град?

— Град ли? Трябва да съм в друга държава. Работя за Централното разузнавателно управление. Ако някой разбере, че ти помагам, съм свършен.

— Можеш да дойдеш да работиш за мен.

— Бог да е на помощ на двама ни тогава.

Мъжете се намираха в колата на Уошбърн, която беше паркирана на ъгъла на „Четиридесет и четвърта" и „Единадесета", точно срещу „Рейс Пица". Служителят на ЦРУ беше заменил сакото и панталоните с дънки и боулинг риза, която чудесно скриваше 45-милиметровия му, но нямаше как да накара шкембето му да изчезне. Грило се беше облякъл в по-удобни дрехи — изгладени панталони, тъмносиня поло риза и мокасини. Вместо цигара от ъгълчето на устата му висеше пура. Винаги пушеше кубинки по време на операция.

Погледна към улицата и по-специално към триетажната тухлена сграда малко по-надолу от местоположението им. В този квартал къщите и жилищните постройки бяха плътно едни до други. Номер 3415 беше доста по-порутена от съседните, бетонни стълби водеха до стъклена входна врата. Сред тридесетината мъже, жени и деца, които наричаха тази сграда свой дом, живееше мъж на име Пол Лорънс Тиърнан. Грило предпочиташе да го нарича Палантир.

— Готов ли си да се разкършим?

Уошбърн поклати глава.

— Не мога да повярвам, че правя това за теб.

— Защото съм от добрите, нали помниш?

— По-добре не забравяй да купиш онези обувки.

— Тридесет и седми номер.

Уошбърн извади пистолета си и го остави на таблото.

— Ще го разпознаеш ли?

— Мислиш, че там има и други, които приличат на него ли?

— Не бих се учудил, има доста лоши момчета.

— Амин — отвърна Грило. — Да действаме.

Уошбърн включи на скорост и бавно потегли към сградата. Часът беше 22:00 и небето беше облачно, във въздуха се усещаше предстоящата буря. Няколко човека вървяха по тротоара към Таймс Скуеър.

— Чуй, мой човек — каза Грило. — Каквото и да се случи, благодаря ти.

Двамата чукнаха юмруци в приятелски жест.

Трябваше да подредят всички части на пъзела, за да намерят Палантир. Бележникът, разходите по кредитните карти, телефонните разпечатки и накрая скайп адресът, който помогна да навържат нещата. Както се оказа, АНС не виждаха за първи път Cassandra99.ru. Същият адрес се беше появил по време на разследване преди години по искане на ДАРПА заради кибератака срещу сървъра им. Тогава два телефонни номера бяха свързани с кредитна карта, използвана за заплащане на скайп услуги. Единият от номерата съвпадаше с телефон, от който Палантир се беше свързвал с Едуард Астър. Чрез триангулация[64] АНС беше свела местоположението на Cassandra99 до два района. Благодарение на разходите, направени от кредитната карта на Едуард Астър миналия петък сутринта, когато мъжът беше отишъл в центъра, за да се срещне с Палантир, Грило имаше доста основателна причина да залага повече на единия от двата адреса. Триангулацията беше точна до три метра, що се отнасяше до географска ширина и дължина. Съвсем не им помагаше обаче с височината. Номер 3415 беше триетажна жилищна сграда. Необходима беше професионална намеса, за да се разбере кои бяха обитателите й. В този случай Грило даде двайсетачка на пощальона, за да му позволи да види имената на хората, които получаваха поща на този адрес. Пол Лорънс Тиърнан отговаряше на изискванията. Военното досие, до което следователят се добра по-късно, потвърждаваше, че това е човекът, а също така обясняваше ненавистта на Палантир към правителството на Съединените американски щати.

Уошбърн спря колата пред запуснатата сграда. Грило излезе от нея и прибяга от другата страна на улицата, провери дали ризата му е пусната и прикрива пистолета му, малък „Смит и Уесън" с магазин с девет патрона. Входът беше претъпкан с велосипеди, завързани за парното, торби с боклук и празни бирени кутийки. От отворена врата горе се носеше салса музика. Апартаментът на Тиърнан беше в задната част на първия етаж. Грило почука два пъти и отстъпи назад. Забеляза, че има две шпионки на вратата, една на нивото на очите и друга на кръста. Почука още веднъж и вратата се отвори.

Пред Майк Грило се озова безкрак човек в инвалидна количка.

— Спипах те.

— Добър или лош си?

— Все още дишаш, нали?

— Имаш право. — Пол Лорънс Тиърнан измести количката си назад, за да може Грило да влезе. — Име?

— Грило, Майкъл Т. За теб съм капитан. Пети морски пехотен полк. Седми батальон.

— Semper fi [65]- каза неубедено Тиърнан. Той беше красив мъж с къса черна коса, разделена на път, сини очи и правилна челюст. — Държавен служител ли си в последно време? Министерството на отбраната? ФБР? Нещо такова?

— В частния сектор съм. Работя за Боби Астър.

— Трябва ли да съм уплашен?

— Не и ако ми помогнеш.

Тиърнан направи знак на Грило да влезе.

— Намери ме по скайпа, нали?

— И по някои други неща. Трудно е да останеш скрит, когато толкова много хора те търсят.

За разлика от разнебитеното фоайе, апартаментът на Палан-тир беше безупречен, макар и почти необзаведен, за да осигури пространство на обитателя си. На лавицата имаше негови снимки от времето му на морски пехотинец. Човекът беше служил десет години и беше готов да служи още толкова, когато беше ранен.

— Аз също бях там — каза Грило. — Хелманд. Кандахар. Извадих късмет.

— А аз не.

— Имаш право да си ядосан. Нямаш право да криеш информация, която засяга сигурността на страната.

— Не крия нищо — отвърна Тиърнан. — Предложих я на ЦРУ Не пожелаха да платят. Казаха, че съм длъжен на държавата да им я дам. Едуард Астър кихна петдесет бона, без дори да се замисли. Вече имам парапет в банята и мога да ползвам клозета по-лесно. Следващата седмица ще дойдат да ми монтират по-голям душ, за да мога да го местя, където си искам. Може дори да ми останат пари да си купя ван, който да карам сам.

— Радвам се за теб. Ще се нуждая от копие на доклада, който си приготвил за Астър — онзи, който си му дал миналия петък сутринта. Къде се срещнахте? В „Старбъкс" на „Четиридесет и втора" и „Бродуей"?

— Добър си. Грило сви рамене.

— Когато си от моята страна на оградата, не се тревожиш, че ще нарушиш някой закон. Извади късмет, че пръв те намерих. Пенелъпи Еванс не беше такава късметлийка.

— Видях.

— Кой те преследва?

— Една голяма клечка в китайското правителство на име Магнус Лий. Ръководи някакъв гигантски инвестиционен фонд. Използва го, за да купува компании, които произвеждат или контролират критични инфраструктури в САЩ, Европа и Южна Америка. Говорим за микрочипове, сателити, електроцентрали, подобни неща. След това поставя свои хора на ключови позиции в тези компании, където могат да инсталират софтуер, осигуряващ му контрола над тях.

— Това ли е причината Едуард Астър да се разрови?

— Само половината причина. Лий планира да саботира критична финансова система в САЩ. Ще използва атаката, за да увеличи шансовете си да бъде избран в Постоянния комитет на Китайската комунистическа партия. Иска да бъде вицепремиер.

— За коя финансова система говориш?

— Не знам. За някоя, която изисква нов хардуер. Всичко е в доклада. Почакай. — Тиърнан се завъртя на сто и осемдесет градуса и тръгна по коридора. Върна се с папка в скута си. — Ето.

Грило взе тънката папка. Заключението беше плашещо.

— Едуард Астър дължи ли ти някакви пари?

— На чисто сме.

— Ако нещата се влошат, някои хора ще искат да си поговорят с теб.

— Може би ще ми предложат работа.

Грило поклати глава. Невероятно беше как умните хора можеха да бъдат толкова тъпи.

— Ако го сторят, ще е такава, която можеш да работиш от затворническа килия.