Игра на милиарди

57

— Намери ли го?

Астър затвори вратата и се намести на задната седалка.

— Вече ни чака.

— И не използва телефона си?

— Намерих последния предплатен телефон в града и казах точно онова, което ме накара да кажа.

— Добре. Натисни газта. Трябва да съм в Западен Сентръл Парк в седем.

Съливан включи на скорост и потегли.

Астър се наведе от прозореца, гледаше града навън. Мислеше си за Септимъс Ревънтлоу и се чудеше каква ли игра играе. Можеше да разбере защо искаше да вложи още пари във фонда вчера… но днес? Шанк беше прав, като го нарече луд човек. А и защо беше този опит на Ревънтлоу да придобие дял от фирмата? Може би имаше по-добри контакти в Китай от него. Времето щеше да покаже. Само дето нямаше намерение да чака до три часа утре, за да намери парите, от които се нуждаеше.

Аудито мина през дупка и Боби подскочи на мястото си. Удари си ръката и по нея се разля остра болка. Ефектът на обезболяващото лекарство беше преминал преди час и раната беше започнала да го боли сериозно. Извади хапчетата от джоба си. Викодин. Силно лекарство. Върна го обратно в джоба. Реши да се възползва от болката, за да се фокусира върху настоящите си затруднения.

Не си падаше по дълбокомислието. Не беше почитател на Фрост и глупостите за „неизследвания живот". Или може би беше Сократ? Поредният пропуск в незадоволителното му обучение. Предпочиташе да чете военна история и биографиите на генерали и видни войници. Знаеше, че един добър генерал винаги стои най-отпред. Харесваше му да мисли, че живее на предната линия, а погледът му е насочен към хоризонта. Въпреки това, ако имаше момент, в който трябваше да спре танковете, да погледне назад в миналото и да се запита как беше стигнал до тук, сега беше този момент.

Сякаш вчера отключваше вратата на първия си офис на „Двадесет и първа" и „Мадисън", малкото пространство, което беше наел от „Фърст Бостън", и стъпи на първото стъпало от стълбата. Нямаше кой знае какви възвишени цели — нито парични, нито социални. Никога не си каза: „Искам да направя един милион долара за година" или „десет милиона", или „Искам да съм спечелил сто милиона долара, когато навърша четиридесет". Просто отиваше на работа всеки ден, в точния час, и се отдаваше на работата си, което означаваше да анализира годишни доклади, да наблюдава пазара и да избира по-добрите акции от другите. Тайната се криеше в повторението на целия цикъл, ден след ден, година след година, без да се отпуска. Най-добрият ли беше в избора на акции? Разбира се, че не. Но в някои дни беше по-добър от повечето и когато човек събереше тези дни, те бяха достатъчно, за да го изпратят на върха на професията му.

В началото беше много по-просто. Нямаше никакво имущество. Нямаше семейство. Нямаше пари. Имаше само работата си. Но с годините всичко това се промени. Ожени се. Роди му се дете. Нае служители. Спечели пари. Нае още служители. Спечели още пари. Купи си къща. Името му се появи във вестниците. Започна да си изгражда репутация и това му харесваше.

Насапунисай. Изплакни. Повтори.

И после voila! Ето докъде стигна. Отново беше същият Боби Астър, който започна бизнеса си от нулата, с петдесетте бона, които беше изкарал на покер масите в града. Въпреки това не можеше да му се отрече, че се беше превърнал в нещо различно. В нещо по-голямо. В нещо по-сериозно. Сякаш успехът, отговорностите, бащинството и филантропията бяха създали един нов Боби Астър и този Боби Астър желаеше по-голяма порция от света. Започна като гекон и се превърна в Годзила. По дяволите, така му харесваше. Харесваше му много. Нямаше нужда да се извинява за това.

И тогава настъпи падението.

Отчуждаването от баща му.

Охлаждането на отношенията им с Алекс, а след това и разводът.

А сега и залогът на юана.

От върховете на Олимп до ръба на бездната. Онова, което беше градил двадесет години, щеше да бъде изгубено за двадесет и четири часа.

Погледна се в огледалото. Отвърна му войнствен поглед.