Игра на милиарди

16

Боби Астър пристъпи на тротоара и вдигна ръка във въздуха. Стоманеносив джип ауди навлезе в дясната лента и спря пред него. Той се качи на задната седалка.

— Добро утро, Съли. Бъди така добър да се въздържиш от споменаване на името на баща ми. Приемам съболезнования от два часа и вече се пренаситих.

— И аз да ти го начукам — отвърна детектив първа степен (пенсиониран) Джон Съливан, извъртя се на мястото си и погледна Астър с воднистосините си очи. Мъжът беше на шестдесет и седем години, здрав и червендалест, в пълна бойна готовност. Откакто се пенсионира от службите на реда преди две години, работеше като официален шофьор на Астър и неофициален негов бодигард. — Моите съболезнования за смъртта на баща ти.

— Съболезнованията ти са приети — отвърна Боби. — Заведи ме в центъра.

Съливан се включи в трафика.

— Исусе, Мария и Йосифе, какъв скапан ден. Първо баща ти, а после това нещо в Лонг Айлънд.

— Какво нещо? — попита Астър, полузаинтересован. Извади бележника иззад гърба си и го постави в скута си, нямаше търпение да прегледа бизнес делата на баща си, за да потърси за следи какво можеше да означава думата Палантир.

— Случило се е в „Инууд", близо до „Джей Еф Кей". Трима агенти на ФБР са били убити по време на някаква операция. Има го по всички новинарски емисии.

Астър вдигна поглед от бележника.

— Споменаха ли някакви имена?

Сините очи на Съливан го приковаха в огледалото за обратно виждане.

— Все още не. Знаеш, че… първо трябва да се обадиш на роднините. Защо?

— Алекс беше на смяна миналата нощ.

— В Лонг Айлънд?

— Така мисля. — Астър набра номера на бившата си. Започна да тропа с крак, докато чакаше да му отговори.

— Закъсня с час — отвърна тя, когато вдигна. — И, да, добре съм.

Астър беше много по-облекчен, отколкото позволи гласът му да го издаде.

— Единият Джими ли е?

— Той, Джейсън Мара и Тери Дириенцо.

— Съжалявам, Алекс.

— Да, добре.

— Какво се случи?

— Знаеш, че не мога да го обсъждам. Слушай, много съм заета сега. Можем да поговорим по-късно.

Астър затвори телефона разтреперан, някак си се чувстваше, че той беше този, който е избегнал куршум.

— Добре ли е? — попита Съливан.

— Както винаги. Партньорът й е бил убит. Джим Малой. Свестен тип.

— Бог да го благослови.

— Да. Бог да го благослови — съгласи се Астър. — Какво, по дяволите, е търсила там?

Съливан не отговори. Имаше време, когато беше работил с Алекс. Двамата не се разбираха особено. Той я наричаше дивачка и смяташе, че поема прекалено много рискове, че прекалено лесно излага себе си и екипа си на пътя на куршумите. Астър нямаше основание да спори с него. Алекс си беше Алекс. Тя знаеше само една посока: напред. И винаги на максимална скорост. Той беше същият. Често си мислеше, че именно сходствата им ги бяха събрали, всеки виждаше в другия най-добрите си черти. Това беше довело до един пламенен романс.

Но нарцисизмът, независимо в каква форма, не беше особено добра рецепта за дългосрочна връзка.

Телефонът на Астър иззвъня. Той видя номера.

— Какво има, Марв?

Гласът на Шанк изграчи на говорителите в колата.

— Имаме проблеми. Някои от нашите момчета се обадиха. Видели са какво стана по-рано. Нервни са относно позицията.

Под „момчета" Шанк имаше предвид банките, които бяха заели на Астър парите, с които да заложи на юана. Боби провери монитора, вграден в задната седалка. Юанът се беше стабилизирал на 6,30.

— Добре сме. За какво се оплакват?

— Страхуват се, че може да се случи отново. Говорят за увеличение на нашия марджинов депозит.

— Могат да си го начукат. Сделката си е сделка.

— Кажи го на кредиторите ни. Ако имаш минутка, можеш да се отбиеш и да им повдигнеш духа.

Астър знаеше, че това е заповед, а не молба.

— Кой?

— Брад Зарек.

Човекът беше старши вицепрезидент, управляваше отдела по брокераж в „Стандард Файненшъл". Не беше от любимците на Боби.

— Колко са ни отпуснали?

— Четиристотин милиона.

Четиристотин милиона беше много сериозна сума. Зарек имаше пълното право да се обади.

— Слушай, Марв, всеки друг ден бих отишъл на мига. Но сега се занимавам с нещо друго.

— Това не е всеки друг ден. Ако „Стандард Файненшъл" кихне, всички останали ще прихванат грипа.

— Да, прав си. Обади се на Зарек и му кажи, че ще намина. Сега трябва да вървя.

— Насочвай се натам. Колкото по-скоро се оправим с проблема, толкова по-добре. Ще си идваш ли след това?

— Може би.

— Може би задникът ми. Не звънят само банките. Приемам обаждания от ляво, от дясно и в средата от нашите клиенти. Хората са уплашени. Не искат да разговарят с тъпак като мен. Искат тъпака, чието име носи фондът.

— Това трябва да съм аз.

— Това трябва да си ти, тъпако.

— Да, добре… Ще видя какво мога да направя.

Ударите продължават да се сипят, помисли си Астър. Наведе се напред и каза на Съливан да го закара в главния офис на „Стандард Файненшъл" на „Четиридесет и пета" и „Шеста". Потупа шофьора си по рамото.

— Съли, съжалявам, че ти се изрепчих така по-рано.

— Не му мисли, шефе. Виждал съм и по-лошо.

Джон Съливан за първи път закачи значката през 1966 на двадесетгодишна възраст. Преминал беше през всички горещи точки: наркотици, проституция, убийства. По някое време го бяха простреляли. Носеха се слухове, че сам си извадил куршума и продължил да преследва лошия. Астър се запозна с него, когато Съливан работеше с Алекс в Специалния отряд за борба с тероризма, по-известен като СОБТ, подразделение в подразделението, което се ръководеше от ФБР и безброй по-малки агенции.

Боби не се нуждаеше от бодигард на пълен работен ден, но нямаше нищо против някой, който имаше разрешително за оръжие, да го разхожда из града. Имаше си допълнителни преимущества да наемеш ченге за шофьор. Когато беше необходимо, Съливан можеше да кара доста бързо, да минава на червен светофар и да паркира, където си пожелае или където Астър му кажеше. Нямаше детектив първа степен, пенсиониран или не, който да получи пътна глоба в Ню Йорк.

Боби насочи вниманието си към бележника. Отвори на месец юли и започна да чете. Очевидно беше, че Едуард Астър водеше щателни записки относно своите дейности. Бележка от миналия понеделник сочеше закуска в 7 часа сутринта с изпълнителния директор на известна компания за социален нетуъркинг относно ППП, или първично публично предлагане[26]. В девет имаше среща със Слоун Томасън, за да обсъдят маршрута за пътуването в Германия. Срещу девет и петнадесет беше вписано: „П. Еванс" и „ъпдейт". В 9:30 часа трябваше да бие звънеца за отваряне заедно с американския морски пехотинец, който беше награден с Медал на честта. Денят продължаваше в същия дух — среща след среща — до 19:00 часа, когато си тръгваше.

Дните след този също бяха натоварени. Едуард Астър пристигаше преди седем сутринта и никога не си тръгваше преди седем вечерта. Дванадесетчасови работни дни бяха нормата, често се случваше да се превърнат в четиринадесет-петнаде-сетчасови. Боби осъзна откъде е придобил собствените си работни навици. Спомни си какво обичаха да казват онези, които избираха кариера на „Уолстрийт": „Няма да познаваш децата си, но ще бъдеш най-добър приятел с внуците си".

Астър отгърна на миналия петък — последния ден на баща му в офиса. Денят започваше със закуска, този път с председателя на сдружението на търговците, последвано от среща с „П. Еванс". Боби прелисти бележките за последните десет дни. Оказа се, че през това време баща му бе имал поне двадесет срещи с „П. Еванс", като в това число не се включваха случаите, в които закусваха или обядваха.

Астър се върна на последния петък. В 9:15 пишеше „Ъпдейт на Специалния проект — П. Еванс", какъвто и да беше този „специален проект". Денят приключваше там. Забеляза една диагонална линия, прокарана през всички срещи след 10 часа, заедно с думата отменени.

Защо? — зачуди се Астър. Слоун Томасън изглеждаше сигурен, че нищо не е обезпокоило баща му онази сутрин. Не е бил болен. Какво го беше накарало да отмени всичките си срещи?

Палецът на Боби се върна на вписаното за 9:15. „Ъпдейт на Специалния проект — П. Еванс".

Заподозря, че вероятно Пенелъпи Еванс е жената, която можеше да му осигури отговори.