Игра на милиарди

40

Астър излезе от дома си в пет сутринта. Офисът му се намираше на около пет километра от него. Прекалено рано беше, за да буди Съли, а не искаше да кара ферарито, бенца или дори форд фюжъна. В интерес на истината не искаше да се качва в нищо, което имаше двигател. Една обикновена разходка беше най-безопасният вариант. Слезе по стълбите до приземния етаж и каза добро утро на портиера Дон, който го изгледа подозрително, сякаш се опитваше да разгадае кой от господин астъровците беше този път: сериозният мъж от изминалата година, онзи сърдечен и учтив човек, който си лягаше в единадесет и ставаше в пет, или неконтролируемият тип от миналото, обичащ алкохола и безнравственото поведение.

— Господин Съливан ли чакате?

— Днес смятам да повървя.

Дон посочи към правоъгълния пакет, увит в дебела кафява хартия, който Астър носеше под лявата си мишница.

— Сигурен ли сте, че не се нуждаете от кола? Това ми изглежда доста тежко.

— Ще се справя.

Навън утрото беше хладно и свежо. Боби се спря на тротоара, огледа се за нещо подозрително. Отказа се след няколко секунди. Не би могъл да разпознае един професионален убиец, дори онзи да хукнеше срещу него с оръжие в ръка. Тръгна отново, изнервен, но притеснението му го напусна след няколко пресечки. Слънцето се подаваше на хоризонта и топлите му лъчи прочистваха всичко, което докоснеха: паветата пред кафето на ъгъла, покритата с мръсотия решетка, която предпазваше магазина за алкохол отсреща, дори и тухлените стени, покрити с графити. Всичко се оцвети в светлина и направи града едно по-добро място.

Насочи се на юг по „Десето авеню" и мина няколко пресечки, преди да завие по „Вашингтон" и да тръгне към Сохо и Вилидж. Носеше обичайното си облекло: тъмносин костюм, бяла риза, обувки с връзки и вратовръзка, която беше прибрал в джоба си за спешни случаи. Имаше голяма вероятност да му потрябва днес. Поглеждаше зорко към всеки уличен ъгъл, към добре познатите витрини и ресторанти. Знаеше, че му е бил даден втори шанс да живее, може би дори беше помилван. По някое време започна да си мисли, че всичко се случва с определена причина. Не беше сигурен дали животът имаше цел, но ако наистина имаше такава, каква можеше да е неговата? Не беше толкова самонадеян, че да предполага защо тези неща се случваха или да смята, че по-висша сила е намесена. Просто знаеше по някакъв неясен начин, че животът ти дава знаци и зависи изцяло от теб да ги забележиш и — което беше по-важното — да действаш според тях.

Според него имаше причина да не стъпи право в асансьорната шахта, да падне и да умре. Не вярваше причината да беше възможността да се върне на работа и да продължи да влага цялата си енергия в печеленето на колкото може повече пари. Имаше по-висша причина и тази причина беше да разбере какво се беше случило с баща му.

Астър вярваше, че е така. Не беше точно пътуване до Дамаск, но както и да е… самият той не беше светец. Само като се замислеше по темата и започваше да се чувства неудобно.

Погледна към една улична табела.

„Чърч Стрийт"[50].

— Съвпадение — изрече на глас той. Продължи да върви.

— Какво търсиш тук толкова рано?

— Не можах да спя.

— Аз също.

— Загазили сме я здравата, шефе.

Марв Шанк надничаше от бюрото си. Часът беше малко след шест, а ризата му вече беше намачкана, вратовръзката му отметната на една страна, бузите му — потъмнели от наболата брада, която беше избегнала самобръсначката му. Ако изглеждам наполовина толкова зле, колкото него, помисли си Астър, то наистина сме загазили.

— Ела в офиса ми. Ще измислим как да си изчистим ботушите от всичко това.

— Ще продължат да миришат.

Боби постави ръка на рамото на Марв, докато вървяха към офиса му.

— Не`аш ник`ва вера.

Търговският отдел беше пуст. Една примигваща флуоресцентна лампа осветяваше помещението и му придаваше меланхоличното усещане, че е изоставено, бална зала след забавата. Час по-късно тридесет от най-умните мъже и жени на планетата щяха да изпълнят пространството, хора с кипящи амбиции и сериозен интелект, които щяха да измислят стратегии, да анализират факти, да осъществяват залози в най-ефикасните пазарни ниши в човешката история, щяха да изпълнят залата с енергия, която щеше да е достатъчна да освети цял Манхатън и другите квартали на Ню Йорк. Сега обаче бяха само двамата срещу надигналото се препятствие.

Астър влезе в офиса си, включи осветлението и остави пакета в единия край на бюрото.

— Какво носиш? — попита Шанк.

— Това ли? — Боби се намести на стола си и се завъртя, за да погледне екраните с цени. — Застраховка.

Марв вдигна пакета, опипа ъглите му, след което го остави.

— Каквото си мисля ли е?

— Аха.

— Просто го сложи в колата и го докара тук?

— В интерес на истината го пренесох на крака. Не исках да будя Съли толкова рано. Имахме тежък ден вчера.

Шанк стана по-блед, отколкото беше преди минутка.

— Вървял си дотук?

— Няма и пет километра от дома ми. Кой ще тръгне да ме напада в пет сутринта? Много хора излизат толкова рано. Това е най-безопасната част от деня.

— Да, виждам някои от тези хора да се мотаят на моста и да си говорят сами. Наистина е безопасно.

— Не се тревожи. Бягам по този маршрут постоянно.

— Вече се чувствам по-добре. За момент си помислих, че работя с пълна откачалка.

Астър обмисли думите на приятеля си.

— Чак пък пълна. — Присви очи, за да прочете числата на екрана. — С какво разполагаш?

— Със същото като вчера. Позицията се е закрепила на 6,175.

— Значи можем да очакваме шестстотинмилионен марджин кол в края на деня, ако нещата се запазят. Какво имаме?

— След петдесетте милиона, които преведохме на Зарек вчера?

— Да.

— „Комсток Астър" има още тридесет свободни. Останалото е в акции.

— Само тридесет? Кой ми позволи да вложа четиридесет процента от фонда в една позиция?

— Мисля, че беше ти, сър. Боби се изправи.

— Не можем да вземем повече кредити от банки. Никой няма да ни даде и цент, преди да си извадим главите от водата. Това ни оставя с два варианта.

— Ревънтлоу?

— Или някой друг, който е достатъчно умен, за да осъзнае, че залогът ни е правилен и че по някое време през следващите седемдесет и два часа, когато нашият човек бъде избран в Постоянния комитет, юанът ще започне да губи стойност като въздух от спукана гума и това ще го направи неприлично богат.

— Този инвеститор също така трябва да бъде достатъчно умен, за да повярва, че ти, един нюйоркчанин, чието познание за Китай идва от шестмесечно посещение, когато беше на двадесет години, знае повече за икономическата политика от първокласен правителствен представител, който преди няколко часа обеща по телевизията, че страната ще продължи да повишава стойността на валутата си срещу долара.

— Точно така.

Шанк сложи ръка върху устата си, за да прикрие напиращия в него скептицизъм.

— Какъв е вторият вариант?

— Знаеш какъв е.

Очите на Марв бяха по-мрачни от всякога.

— Хинденбърг.

— Ще обявим фонда в ликвидация. Ще продадем всичко, което имаме в „Комсток Астър". Ще платим марджин кола.

— Ще закрием фирмата. Боби кимна.

— Кой ще повери парите си на човек, който току-що е изгубил два милиарда долара?

— Не мога да се сетя за много имена. — Шанк подсмръкна и посочи към правоъгълния пакет. — Колко?

— Недостатъчно.

— Нещо друго?

— Къщата в Хамптънс. Хижата в Аспен. Ранчото в Уайоминг.

— Ще купя ферарито от теб.

— Благодаря ти, Марв. Спасяваш ми живота.

— Дори това да е достатъчно, за да стигнем четиристотин милиона — а то не е, — няма как да съберем парите в кеш навреме. Знаеш правилата. Трябва да платим двадесет и четири часа след като марджин колът е изискан.

— Можеш ли да ги накараш да удължат срока?

— Може да мога. Може да не мога. И в двата случая ще се разрази голям пожар на „Уолстрийт".

— Значи се насочваме към вариант едно.

Астър видя, че в далечния край на търговския отдел беше светната лампа. Излезе от офиса си точно навреме, за да види малка, плъхоподобна фигура да върви по коридора.

— Какво има? — попита Шанк.

— Айвън. Трябва да говоря с него. — Боби се върна в офиса. — О, Марв. Организирай среща с китайския екип в осем.

— Тези момчета обикновено не се появяват на работа толкова рано.

— Осем. Трябва да си тръгна веднага след нея. Шанк отстъпи, челото му се набръчка недоумяващо.

— Не отново. Казах ти да стоиш настрана.

— Ти нямаш думата.

— Въобще не си прав, че нямам думата. Няма да напускаш офиса днес. Какво ще правиш? Ще гониш вятъра. Опомни се. Ако не се обадиш на Алекс и не й разкажеш всичко, аз ще го направя.

Астър хвана Шанк за ризата и вратовръзката, преди мъжът да се е усетил.

— Няма да се обаждаш на никого. Ясно ли е?

Марв премига гневно насреща му, вдигна ръце, все още не можеше да осъзнае какво се беше случило, какво правеше най-добрият му приятел.

— Какво, по дяволите?

Астър го пусна. Самият той беше изненадан от действията си, но не съжаляваше за тях.

— Хей, Марв…

— Какво?

— Гледай си работата.