Игра на милиарди

5

— Как го прие?

Алекс задържа погледа си върху таблото, докато закопчаваше колана си.

— Не знам.

— Не се ли разстрои? — попита специален агент Джим Малой. Той беше на тридесет, от три години работеше за Бюрото, след като шест години беше във флота — в началото като шофьор, а след това като тюлен[11] с две мисии в кариерата си.

— О, разстроен е. Просто никога няма да го покаже. — Алекс провери блекберито си. — Да се е случило нещо, докато бях вътре?

— Нада[12]. Мястото е тихо като гробница.

Ставаше въпрос за „Уиндърмиър Стрийт" 1254 в „Инууд", Лонг Айлънд, операция, която Алекс беше разпоредила, за да се наблюдават заниманията на предполагаем контрабандист на оръжие.

— Два дни — каза жената. — Трябва да се върне скоро.

— Може би е на почивка.

— Възможно е да се е изпарил, но не е във ваканция. Видя снимките. Ще се върне по някое време. Когато го стори, ние ще бъдем тук, за да поговорим с него. Добре, андиамо[13].

Алекс обърна колата с маневра и настъпи газта, разпръсквайки малко скъп италиански чакъл на излизане от алеята. Зави по „Фърдър Лейн" към океана и за шест секунди ускори до почти сто километра в час. Имението се изгуби от поглед. В огледалото за обратно виждане приличаше на осветена къща за кукли. Алекс не можеше да си тръгне достатъчно бързо от това място. Малой я хвана, че гледа.

— Наистина ли не взе нищо от това? — попита той. Форца свали очи от огледалото.

— От кое?

— „Това". Парите. Говори се, че не си взела нито цент при развода.

— „Говоренето" е истина.

— Нищо?

— Нада.

— Но я виж всичко това, то е… е…

— Да, красива къща, с красива гледка и красив чакъл, внесен от красива каменоломна в Карера, Италия.

— Той е милиардер — възпротиви се Малой. — Никой не си тръгва от такова място.

Алекс се засмя на себе си. Нейният бивш… „милиардерът". Хората използваха тази дума в същия смисъл като месия.

— Не е милиардер. Не вярвай на всичко, което четеш.

— Но е близо.

— По-близо е от мен.

— И как е?

Алекс погледна Малой. Мъжът наскоро стана баща на две момиченца близначки. Нямаше нищо странно, че парите бяха болна тема за него.

— Не се тревожи за мен, Джими. Справям се добре.

— Долар и четвърт на година?

— Долар и половина. Вече съм началничка.

— Ако добавиш още десет цента, можеш да си купиш двойно лате. Все пак сме в Манхатън.

— Той се грижи за Кейти. Училище, спорт, ваканции, всичко това. Апартаментът в града е на нейно име.

— Все пак… как си изтървала такова нещо?

— Лесно. Не искам да имам нищо общо с него. Не разбираш ли? Ако взема дори цент от парите му, ще продължавам да бъда госпожа Робърт Астър. Всичко приключи, Джими. Аз съм надзираващ специален агент Алекс Форца.

— Доста скъпо име.

— Струва си всяко шибано пени.

Малой се засмя, но Алесандра виждаше, че мъжът не разбира. Пари. Тя ги ненавиждаше.

Протегна се, включи GPS-а и потърси маршрути за „Инууд".

— Четиридесет минути. Казвам да ги направим тридесет. Малой се хвана за подлакътника.

— Мамка му.

— Двадесет и девет минути и четиридесет секунди — каза Алекс, докато напускаше магистралата на Лонг Айлънд, и подкара доджа към широките, осеяни с дупки булеварди на „Инууд".

Спътникът й беше придобил интересен нюанс на зеленото.

— Сигурно е рекорд.

— Смятах, че вие, тюлените, сте свикнали с подобни неща.

— Не обичах и летенето с хеликоптер — отвърна Малой. — Но поне можех да пия драмамин.

— Освежи се малко.

Алекс тръгна по „Атлантик авеню" и зави по „Уиндърмиър Стрийт", след което намали, когато приближи мястото. То представляваше улица с еднофамилни къщи с дървена ламперия. Мрежести огради, високи до кръста, заграждаха предни и задни дворове. Жената свали прозореца си. Приятната миризма на сол вече не се усещаше, беше заменена от отходни газове и солена вода. „Инууд" си беше дупка и си миришеше на такава. Алекс отби към тротоара и се намести зад вана, който беше паркирал една пресечка нагоре от целта.

Часът беше 00:50. Жената зачака, даде възможност на двигателя да изстине, очите й обхождаха пътя. Нямаше късни разводачи на животни. Нямаше почти никакъв трафик. На горните етажи няколко лампи светеха. С изключение на полицейската сирена, която чуха през няколко улици, кварталът спеше.

Алекс слезе от колата и тръгна към вана, почука два пъти на прозореца.

— Е? — попита тя, когато свалиха стъклото.

— Нищо — отвърна шофьорът. — Казвам ти, този тип е отлетял от кафеза.

— Може би — съгласи се жената. Спомни си онова, което видя на снимката. Маслинено зелен дървен сандък с жълти маркировки и чуждестранни букви. Зачуди се какво ли има вътре.

— Какво искаш да правим? — попита шофьорът.

— Чакаме — отвърна Алекс.