Игра на милиарди

14

Алекс стоеше до Джим Малой на вратата на „Уиндърмиър" 1254.

— Готов ли си за действие?

Малой кимна.

— Хайде да го направим.

Алекс почука два пъти на вратата, след което отстъпи, за да може домакинът да я види. Тя изпъна рамене и вдигна брадичка. Най-много обичаше този момент. Моментът, преди истинската работа да започне. Никога не знаеше на какво може да се натъкне, какво престъпление можеше да открие, каква заплаха можеше да предотврати. Голяма част от работата й се изразяваше в чакане, анализиране, убеждаване и предумване. Точно заради това се беше присъединила към Бюрото. За да залавя лошите.

Къщата беше на два етажа с керемиден покрив, строена в началото на 40-те години на миналия век. Моравата пред нея имаше нужда от косене. До вратата беше увиснал американският флаг. Собственикът се казваше Максим Устинов, имигрант като Айрин Търнър, жената, която беше подала сигнала, но Устинов беше само наемодател. Наемателят, или така нареченият от ФБР „домакин", беше мъж на тридесет и една години на име Рандал Шепърд. Според собственика Шепърд беше примерен наемател. Той се беше нанесъл на 1 юни с 12-месечен договор за наем. Чек за 9000 долара беше покрил депозита и наема за първите три месеца.

Алекс беше назначила двадесет и четири часово наблюдение на къщата два дни по-рано. През това време не бяха забелязали Шепърд да идва или да заминава. За да потвърди, никой вътре, изпращаше Малой и Мара да чукат на предната врата под претекст, че са активисти, които обикалят квартала и събират подписи. Никой не им отговаряше, което се потвърждаваше и от данните от инфрачервения скенер — нямаше никого вкъщи.

Алекс вдигна ръка, за да почука, но вратата се отвори сама.

— Здравейте. — Мъжът беше висок и стегнат, с черна коса, подстригана до скалпа. Носеше бяла тениска и широки дънки. Очите му бяха сини и спокойни. Агентката не можеше да прецени дали носи лещи, или не. Ръцете му бяха като на културист, бицепсите му бяха опънали ръкавите. Усети бодеж в гърба, рязка болка, нищо повече. Шестото й чувство й казваше: „Неприятности".

— Господин Рандал Шепърд?

— Да? — Отговорът беше колеблив, мъжът изгледа двамата агенти, които бяха облечени в черни костюми и носеха слънчеви очила.

Алекс показа документите си.

— Аз съм специален агент Форца от ФБР. Това е специален агент Малой. Може ли да поговорим?

— Загазил ли съм?

— Все още не. — Алекс се усмихна и си свали очилата. — Може ли да влезем?

— Ще се радвам да отговоря на въпросите ви тук.

Агентката усети намек за чуждестранен акцент. Р-то в радвам беше прекалено меко, звучеше като àдвам. Проверката на самоличността на Шепърд не беше довела до нищо съществено. Човекът нямаше кредитни карти или абонамент за кабелна телевизия, а данъчните и социалните не бяха чували за него от години. Номерът на тексаската шофьорска книжка, която беше вписал в молбата си за наем, беше валиден, макар че Алекс не беше успяла да изтегли снимката. Разбира се, оставаше въпросът за чека. Никой не плащаше три месеца предварително. Според нея този тук беше измамник.

— Предпочитаме да влезем вътре — каза Малой. — Можем да вземем заповед, ако желаете.

Шепърд сви рамене и погледът му стана по-мек.

— Влизайте тогава. Вътре е голяма бъркотия. Не искам да създавам погрешно впечатление у ФБР.

Мъжът отвори вратата. Алекс последва Малой в къщата. Домът беше евтино обзаведен и миришеше на пушек и бира. Имаше един смачкан диван, продънен фотьойл и масичка за кафе, прогорена от фасовете. Броеве на „Ню Йорк Тайм Аут", „Тази седмица в Ню Йорк" и което беше по-интересно, „Оръжия и муниции" бяха разхвърляни в единия край. В другия Алекс забеляза разлято кафе или чай, което не беше образувало локва, беше като отрязано, сякаш се беше разляло върху някое списание. До списание, което е било набързо скрито.

— Харесвате ли оръжия? — попита Алекс.

— Аз съм от Тексас — отвърна Шепърд. — Ходя на лов.

— Къде точно? — попита Малой.

— Откъде точно в Тексас или къде ловувам?

— И двете — намеси се Алекс.

— Принципно съм от Хюстън, но едно време ловувахме в Източен Тексас. Място, наречено Накогдочес, близо до границата с Луизиана.

— Къде в Хюстън? — попита Малой. — Аз съм от Далас. Алекс не каза нищо. Малой беше роден и отрасъл в Сиатъл, но харесваше тактиката му да пресира Шепърд.

— Шугърленд.

Агентът на ФБР кимна, след което попита безцеремонно:

— Кой е кмет там?

— Нямам представа — отвърна Шепърд. — Не съм живял там от години. Кой е кмет на Далас?

Малой не успя да отговори и Алекс пое щафетата.

— Не ми звучите като човек от Хюстън — каза тя. — Да не пребивавате в страната нелегално?

Навик й беше да се хвърля с главата напред, когато разговаряше със заподозрян. Вярваше, че конфронтацията води до най-добри, най-бързи и най-достоверни резултати. Налагаше се да разтресеш дървото, за да разбереш дали от него ще падне някой плод. Тя обичаше да удря здраво.

— Американец съм — отвърна Шепърд. — Доколкото знам, това ми дава право да бъда тук.

— Имате ли паспорт?

— Добре, достатъчно — каза мъжът и вдигна ръце пред себе си. — Може ли да ми кажете за какво е всичко това?

— Сигурна съм, че знаете.

Шепърд не отговори, но Алекс забеляза, че очите му се присвиха, спокойната фасада беше нарушена от моментен гняв.

— Искаме да знаем къде държите автоматите — добави жената.

— Моля?

— Мисля, че са АК-47.

Шепърд се ококори насреща им и се засмя, сякаш огромна тежест падна от раменете му.

— АК-47? Тук? Сериозни ли сте? Поне вече със сигурност знам, че сте сбъркали къщата. Бях се разтревожил.

Алекс разчете езика на тялото на Шепърд. Ръцете му бяха отпуснати до тялото. Очите му не се отделяха от нейните. Смехът му беше искрен и неподправен. Не нервничеше, не си играеше с ръцете, не увърташе, не шикалкавеше и не правеше никое от нещата, които издаваха, че има нещо за криене. Всичко сочеше, че казва истината. Болката в гърба й се разсея, но все още беше там.

— Получихме сигнал, че преди няколко дни сте разтоварили сандък с надпис на руски в три часа сутринта — заяви Алекс.

— Това ли било? — Шепърд се ухили и показа комплект прави, бели зъби: просто едно старо момче от Тексас. — Ще изчакате ли секунда? Ще покажа ви.

Ще покажа ви. Странно, помисли си Алекс.

— Предпочитаме да дойдем с вас.

— Както желаете. — Шепърд ги поведе през кухнята и към гаража, където беше паркиран нов модел форд пикап. Мъжът заобиколи автомобила, спря се и посочи към земята. — Ето го и вашия сандък — каза той. — Обичам да играя пейнтбол. Това са мунициите.

Алекс започна да претърсва съдържанието, което се състоеше от торбички от топчета боя. Малой взе една от тях, след което я пусна разочарован. Погледна към шефката си и въздъхна. Случаят беше приключен. Поредната фалшива аларма. Алекс не можеше да чете на кирилица, но нямаше проблем да разбере добре написаното АК-47. Прокара ръка вътре в сандъка и пръстите й се изцапаха с боя. Жената се изправи и тримата се върнаха в кухнята.

— Доста покупки — отбеляза Алекс. — Очаквате ли някого?

— Семейството — отвърна Шепърд. — Ще правим барбекю тази вечер.

— И те ли са от Тексас?

— В интерес на истината са пръснати навсякъде — обясни домакинът. — Добре дошли сте да се отбиете и да се уверите сами. Ще палим скарата около седем.

— Това няма да е необходимо — заяви Малой.

Алекс се спря и огледа покупките на плота. Имаше мляко и портокалов сок, хляб и фъстъчено масло, както и пастърма. На една страна бяха наредени десетина малки бутилки енергийни напитки. Над хладилника имаше два стека цигари червено „Марлборо", но тя знаеше, че Шепърд не пуши. Пръстите му бяха чисти, нямаше никотинови петна между показалеца и средния. А и зъбите му бяха бели. Не видя нито пиле, нито пържоли, нито телешко: основите на едно лятно барбекю. Разбира се, имаше вероятност човекът вече да ги беше прибрал. Погледна към хладилника, но реши да не го прави.

Двамата с Малой се спряха на предната врата.

— Благодарим ви за съдействието, господин Шепърд — каза Алекс. — Съжаляваме, че ви отнехме от времето.

— Няма проблем.

Жената се усмихна, когато бодежът в гърба й се превърна в ръгане. Ето го отново. Мекото произношение. Съвсем лекият акцент, който превръщаше р-то в различно от нормалното. Не можеше да каже точно откъде беше този, но определено не беше от Хюстън, Тексас.

Потри пръсти и осъзна, че са също толкова хлъзгави, колкото преди няколко минути. Това не беше боя, а смазка. От онзи вид, който държеше ръждата далеч от дулата на оръжията. През цялото време не отлепяше поглед от господин Рандал Шепърд.

Копеле такова, помисли си тя. Тъпо, заслужаващо „Оскар" копеле.

Шепърд й отвърна със същото, очите му бяха като от камък, не мигваше. Мъжът прокара ръка през скалпа си и Алекс забеляза две ручейчета пот на слепоочието му, които бяха тръгнали да се стичат към челюстта му.

— Au revoir — каза спокойно, доколкото обезумялото й сърце й позволяваше.

— Au revoir — отвърна Шепърд. Отговорът беше светкавичен и изключително акуратен. На френски, френски, а не на нейния американски вариант. Тя разбра и мъжът разбра, че тя разбра. Той поклати глава и се ухили на себе си. — Mais merde[25].

— Ръцете на стената — заповяда Алекс. — Арестуван сте.

— Какво има? — попита Малой. — Пропуснах ли нещо?

В този момент мъжът, който се наричаше Рандал Шепърд, вече вадеше голям полуавтоматичен пистолет, а Алекс бутна Малой на една страна, за да извади своя глок.

— Пусни го!

За съжаление, закъсня със секунда.