Игра на милиарди

12

Всеки ден, преди да започне работа, специален агент Алекс Форца навеждаше глава и се молеше.

— Мили Боже, моля за благословията ти да се изправя пред днешните предизвикателства с разум, кураж и сила на духа, за да не показвам слабост — сега или когато и да било — пред враговете на тази страна и за да изпълнявам задълженията си според най-високите ти изисквания, по начин, който да донесе уважение за Бюрото.

Жената задържа очите си затворени още малко, даваше възможност на думите да утихнат, след което вдигна глава и погледна към снимката зад бюрото си. Тя представляваше портрет на безскрупулен, циничен и манипулативен мъж на средна възраст. На петдесет, той изглеждаше на седемдесет. Косата му оредяваше, челюстта му беше отпусната, очите му ококорени, напът да се превърнат в онзи жабешки поглед, характерен за по-късните му години. Не беше привлекателен мъж. Въпреки това не можеше да се сбърка целта в откровения му поглед, всеотдайната и свещена обреченост на дълга, който беше крайъгълен камък в живота му, цел, която — като някакъв бог — беше прехвърлил на Бюрото.

— И мили Боже — добави Алекс за финал, шепнеше, защото това беше лична тема между двамата, — независимо какво ще се случи, не ми позволявай да се прецакам.

Дж. Едгар Хувър[23] се взираше безмълвно в нея.

Алекс седна зад бюрото си и започна да преглежда докладите от миналата нощ. Купчинката беше по-дебела, отколкото за цяла седмица, и тя предположи, че повечето от обажданията бяха фалшиви сигнали или както тя ги наричаше: „Ал Кайда сигнали". Първият доклад потвърди предположенията й. Клиент на такси се оплакал, че таксиджията направил уронващи коментари относно Съединените американски щати и по негова преценка бил „шибан терорист". Времето на обаждането беше 1:30 часа. Мъжът оставил своето име, както и това на таксиметровия шофьор и номера на таксито му. Алекс класифицира доклада като „неспешен" и започна нова купчинка отдясно. Когато имаха достатъчно време, един от агентите й щеше да звънне на мъжа и да го разпита. Жената беше уверена, че дотогава градът щеше да бъде в безопасност.

Алекс оглавяваше КТ-26, отряд към Бюрото за оценка на заплахата, който беше натоварен със задачата да разследва сигнали за съмнителни дейности, свързани с тероризъм, осъществявани на американска почва. „Ако видиш нещо, кажи нещо" беше на мода тези дни и гражданите на Ню Йорк го вземаха присърце. На горещата линия получаваха около петдесет обаждания дневно и от Форца и екипа й от двадесет и шест агенти зависеше да отделят зърното от плявата.

Алекс получи командването преди шест месеца с цел отделът да заеме по-агресивна позиция. Самата тя си беше създала име в отдела за борба с банковите обири и престъпленията с деца, преди да се присъедини към КТ отдела преди пет години. Имаше агенти, които можеха да се похвалят с повече арести, но никой не можеше да се сравнява с нейната максима „Не вземай никакви затворници". Никой не беше дал на Бюрото повече от Алекс Форца.

Един поглед към офиса й потвърждаваше подобно твърдение. Нямаше диван, нямаше масичка за кафе и никакви столове за посетителите, на които да сядат, докато й говорят тъпотии. Срещите се осъществяваха на крака и очи в очи. Освен фотографията на Дж. Едгар Хувър стените й бяха празни. Единствените мебели бяха бюрото, столът й и един шкаф за книги, всичките стандартно производство. Тя, разбира се, не беше лишена от какъвто и да е нюх към декорацията. Ръчен таран беше облегнат на една от стените. Любимата й пушка „Бенели" стоеше в ъгъла до него заедно с бронежилетката й. Офисът имаше всичко, което някога беше желала.

Алекс прегледа десетина доклада, но никой от тях не й се стори спешен. Преглеждаше ги вече час, когато главата на Джим Малой се появи на вратата й.

— Хей, Алекс, тук ли си още? Помислих си, че ще си отспиваш.

— Аз съм шефката — отвърна жената. — Аз задавам тези въпроси. Защо не си се прибрал да поспиш?

Малой потисна една прозявка, когато влезе в офиса.

— Аз? Шегуваш ли се? Прибрах се у дома точно навреме, за да събудя малките си ангелчета. Познай кой им направи закуска и ги гледа, докато майка им си поспиваше до по-късничко?

Алекс се намръщи.

— Значи ти идваш на работа изморен, а жена ти е свежа като прасковка вкъщи. Лошо решение.

Малой се намръщи.

— Ще го запомня.

Алекс посочи към снимката на Хувър.

— Мислиш ли, че е идвал изморен на работа, за да може жена му да се наспи?

— Той не е бил женен.

— Поне не официално. — Алекс се усмихна, за да покаже, че шефът е бил човек.

Малой отиде до ъгъла и взе тарана.

— Това тежи петнадесет килограма.

— Малката Бес. — Малката Бес наистина тежеше петнадесет килограма. Голямата Бес тежеше двадесет и пет. Като първата жена в SWAT отрядите на ФБР, Алекс имаше честта да носи Малката Бес пет етажа по стълбите всяка събота, когато екипът й се събираше да тренира. Тя нямаше нищо против.

Малой остави тарана.

— Взехме ли заповед за „Уиндърмиър"?

— Нямаме достатъчно, за да продължим. Няма как да кажем дали снимката е истинска, или не. Плюс това не представлява надвиснала опасност. Ще изчакаме още ден. Ако нашият човек не се появи, ще се обадя на съдията.

— Звучи ми правилно. Въпреки това продължавам да се чудя…

Телефонът на Алекс иззвъня и тя вдигна ръка, за да прекъсне колегата си.

— Да?

Обаждаше се Джейсън Мара, един от членовете на екипа й. Намираше се в „Инууд".

— Нашият човек тъкмо се прибра у дома.

— Ебаваш ме, нали? — изненада се Алекс, но взе сакото си от стола, завря едната си ръка в ръкава и се насочи към жилетката си. — Кога се появи?

— Преди минута — отговори Мара.

— Защо се обаждаш толкова късно?

— Сериозна ли си?

— Млъквай и слушай. Искам да завардиш мястото. Не трябва да напуска сградата при никакви обстоятелства. Ясна ли съм?

— Да.

— Кой е с теб?

— Дириенцо.

— Добре. След четиридесет минути съм при вас. Алекс затвори и погледна към Малой.

— Хайде да си заработим бирата.