Игра на милиарди

13

Сигналът беше подаден три дни по-рано.

Жена от Лонг Айлънд се беше обадила на горещата линия и беше съобщила, че видяла съседа си да разтоварва кутии с военно оборудване от колата си в три сутринта. Сигналът беше потвърден и едно писмено копие от доклада беше изпратено на КТ-26, където се озова на бюрото на Алекс.

Споменаването на военно оборудване се причисляваше към графата „спешно". Алесандра провери източника лично. Жената се казваше Айрин Търнър и живееше в „Инууд" — мръсен, долнопробен квартал в южния край на Лонг Айлънд. „Инууд" разполагаше с изобилие от временни жители, някои бяха членове на организираната престъпност, други бяха чужденци, но всъщност близостта на града до международното летище „Джон Ф. Кенеди", което беше и товарна точка, караше косъмчетата на врата й да настръхват.

— Видях оръжия — обясни жената на име Айрин Търнър.

— Наистина? Какви?

— Е, всъщност бяха кутии, пълни с оръжия.

— Кутии с оръжия?

— Кутии с някаква маркировка по тях. Аз съм рускиня. Написаното беше на кирилица.

Алекс не беше усетила акцент.

— Отдавна ли живеете тук?

— От четиригодишна. Родителите ми бяха рефюзници[24]. Емигрирахме през 1982. Имам американски паспорт.

Интересът на Алекс се повиши с едно ниво нагоре.

— Моля, продължете.

— Случи се малко след три часа сутринта. Не мога да спя. Бях долу в кухнята и си правех кафе. От прозореца ми се вижда гаражът му. Разбира се, той не го знае. Иначе ще си помисли, че съм някоя луда и го гледам по цял ден.

— Знаете ли името на съседа си?

— О, не. Не си говорим. Премести се тук преди два месеца, но не го виждам много често. Изглежда добре. Около тридесетгодишен. Висок. Стегнат. — Жената се изкикоти. — Приятен е отзад.

Алекс започна да си съставя представа за Айрин Търнър. Тридесет и пет годишна. Неомъжена. Самотна. Животът й минаваше в гледане през прозореца.

— Относно оръжията…

— Снощи се прибра късно. Отвори багажника на автомобила си и тогава ги видях. Кутиите. Зелени с въжени дръжки…

— И надписи на кирилица отстрани.

— Пишеше „Калашников".

— Извинете за въпроса, госпожо Търнър, не искам да съм груба, но как успяхте да видите толкова надалеч.

— Написаното беше в жълто. Не беше трудно да се прочете. Направих и снимка.

— Снимка? — Алекс се усмихна вътрешно. Технологиите тези дни позволяваха на всеки човек да бъде шпионин.

— С телефона ми.

Алесандра я помоли да изпрати снимката на собствения й апарат. След петнадесет секунди я получи.

Изображението беше ужасно. Тъмно и нефокусирано и разбира се, направено от петнадесет метра. Въпреки това нямаше съмнение, че на него е заснет сандък в маслинен цвят, с въжени дръжки и някакъв жълт надпис отстрани.

Алекс обмисли всичко това. Дървени сандъци с въжени дръжки. Кирилица. Каквото и да се намираше в дървената кутия — калашници, пистолети „Макаров" или малки дървени матрьошки, — определено ставаше въпрос за военно оборудване и един жител на окръг Насау не биваше да притежава такова.

Алесандра прекрати разговора, в който потвърди адреса на Търнър и този на съседа й, и изтръгна обещание от жената да дойде в офиса на ФБР в Челси за разпит на следващия ден. След това отиде при екипа си и изчака младите й лъвове да надигнат глави и да я дарят с вниманието си.

— Господа и господа — започна тя с цялата театралност, която подобна сериозна следа заслужаваше, — имаме работа.