Игра на милиарди

11

Някакъв камион паркираше наблизо и грохотът му извади Астър от унеса. На петдесетина метра от него един голям ван с маркировка на нюйоркската полиция спря пред входа на „Ексчейндж Плейс", отворения единствено за пешеходци площад пред Борсата. Десетина мъже, облечени в черни бойни дрехи — шлемове, жилетки, ботуши, скочиха от вана, държаха автомати до гърдите си. Това бяха членове на елитния отряд „Херкулес" към нюйоркската полиция. Сградата на Фондовата борса беше една от основните „трудни мишени" в града. Нищо не олицетворяваше по-нагледно доброто и лошото на американския капитализъм. Жителите на Манхатън до един се смятаха за експерти по темата за борбата с тероризма.

Астър отиде при униформения служител на пропускателния пункт на „Броуд" 2. Русокос, червендалест мъж, облечен в син костюм, стоеше на няколко стъпки от тях. Като чу името на Боби, той се приближи.

— Слоун Томасън — представи се. — Моите съболезнования. Аз се грижех за сигурността на баща ви. Елате с мен.

Томасън поведе Астър в сградата. Боби мина през детектора за метали и двамата се насочиха към асансьорите.

— Идвали ли сте тук и преди? — попита Томасън.

— Само на етажа.

— Офисът на баща ви е на „Уол" 11. Борсовият комплекс е съставен от осем сгради, които заемат целия квартал. Истински лабиринт.

Асансьорът пристигна и Томасън натисна бутона за седемнадесетия етаж.

Астър изчака вратите да се затворят, след което попита:

— Знаехте ли, че баща ми планира да ходи във Вашингтон тази седмица?

— Не, сър, не знаех. Мое задължение беше да се грижа за сигурността му само тук, в Борсата, и при официални пътувания. Говорих с баща ви в петък сутринта, когато си тръгваше от офиса. Каза ми, че ще прекара уикенда в дома си в Ойстър Бей.

— Тръгнал си е в петък сутринта? Не ми звучи като нещо характерно за него. Изглеждаше ли ви разтревожен за нещо? Стори ли ви се странен?

— Не ми е работа да обсъждам подобни неща, но не. През следващата седмица имахме планирано пътуване до Атланта. На баща ви не му допадаше да работи с новите собственици. Нищо странно относно това. Но разтревожен? Не.

През декември 2012 Нюйоркската фондова борса беше купена от „Интерконтинентал Ексчейндж", или ИКЕ, гигантски международен концерн, който се занимаваше с търговия на фючърси и деривати. Астър не мислеше, че новите собственици са проблемът. По-скоро арогантността на баща му. Едуард Астър не обичаше да се отчита пред други.

Асансьорът намали ход. Вратите се отвориха. Томасън тръгна на зиг-заг в плетеница от коридори. Астър вървеше до него. За първи път идваше в директорските офиси на Борсата и се чувстваше като плъх в лабиринт. Спътникът му правилно беше нарекъл мястото по този начин. Коридорът свършваше в огромна, висока чакалня със син мокет и снимки, представящи историята на Борсата.

— Стигнахме — съобщи Томасън. — Офисът на баща ви е вътре. Госпожа Кенеди, секретарката му, ви очаква.

— Благодаря ви. — Астър се ръкува с човека. — Кажете ми нещо, с какво се занимавахте, преди да започнете работа тук?

— Прекарах двадесет и пет години в тайните служби. Последното ми назначение беше да оглавявам охраната на президента.

— Имате ли още приятели в службите?

— Много.

— Знаете ли какво се е объркало миналата нощ? Какво се е случило?

— Говори се, че шофьорът е изгубил контрол над автомобила.

— Колата е ускорявала по Южната морава. Това е малко повече от да се качиш на тротоар или да се удариш в дърво.

— Да, сър, така е.

Астър си помисли, че Томасън знае повече, отколкото казва.

— Е?

Мъжът се наведе, сякаш разкриваше някаква тайна.

— Когато казах „изгубил контрол", нямах предвид, че е шофирал прекалено бързо или че по някакъв начин е сгрешил. Имах предвид, че шофьорът не е бил способен да контролира превозното средство по никакъв начин.

— Тогава кой го е правил?

Астър зачака за обяснение, но Томасън не изрече нищо повече. Преди да успее да го притисне, една малка, птицеподобна жена излезе от офиса си, тръгна право към него и го прегърна.

— Съжалявам за загубата ви — каза тя.

Астър отвърна нежно на прегръдката. Усети, че жената плаче и я държа в ръцете си, докато не престана.

— Моля да ме извините. — Тя отстъпи назад и избърса очите си. — Аз съм Долорес Кенеди. Работих за баща ви през последните пет години.

Кенеди изглеждаше приятна брюнетка, имаше къса коса и любознателния поглед на учителка.

— Опасявам се, че не бяхме близки — обясни Астър.

— О, знам — отвърна жената, сякаш отчуждаването им я нараняваше. — Но той говореше за вас.

Боби не коментира тези думи. Не мислеше, че иска да разбира какво точно беше казвал баща му. Благодари на Томасън, след което последва Долорес Кенеди в огромно пространство с офиси.

— Може ли да огледам наоколо?

— Тази сутрин се обадиха от ФБР. Помолиха никой да не докосва вещите му, докато екипът им не се появи.

— Няма да пипам нищо.

Секретарката хвърли поглед през рамо. Томасън кимна.

— Добре — съгласи се тя. — От тук.

Офисът беше разкошен, с висок, украсен таван, тъмен мокет и бюро, което би накарало всеки капиталист да се гордее. Снимки на баща му с различни бизнесмени, шоумени, атлети и политически фигури бяха запълнили лавици в шкафа му, където се бореха за пространство с пластмасовите блокчета на най-новите компании, които се бяха включили в надпреварата.

Нюйоркската фондова борса беше бизнес като всеки друг и първата й цел беше да изкарва печалба. Тя правеше пари по няколко начина. Първият, и най-важен, начисляваше такса на всяка продадена или купена стока. Сумата се беше сринала през годините, от стотинки към жълти стотинки, че и по-ниско. В наши дни Борсата вземаше частичка от цента за сделка. Това не беше бизнес с висок марж на печалбата. От друга страна обаче, обемът на търгуваните акции беше литнал до небето. През един нормален ден около милиард от тях сменяха собствениците си.

Борсата начисляваше много по-голяма сума на компании, които искаха дяловете им да бъдат обявени или на разположение за търговия. Четирите хиляди обявени компании плащаха годишна такса около 250 000 долара, което донасяше на Борсата повече от 800 милиона на година. „Ай Би Ем", „Катер-пилар", „Алкоа": всички те трябваше да снасят. Нюйоркската фондова борса наистина беше огромно начинание.

— Позволете ми дързостта — започна госпожа Кенеди, — но съм малко изненадана да ви видя тук.

Астър отговори сериозно, но съвсем не и честно:

— Аз също съм изненадан, че съм тук. Получих съобщение от баща си миналата вечер, малко преди инцидента. Това е първият му опит да се свърже с мен от години. Мисля, че е знаел, че нещо лошо ще се случи. Исках да ви задам някои въпроси, за да видя дали можете да хвърлите малко светлина върху заниманията му в последно време.

— Баща ви беше зает човек. Когато не беше на път, посрещаше гости тук, в Борсата, или ходеше на срещи.

— Не се съмнявам, че е правил всички тези неща — съгласи се Астър. — Можете ли да ми кажете дали някога е споменавал нещо, наречено Палантир?

Госпожа Кенеди сви устни. Очите й изглеждаха разтревожени зад очилата без рамки.

— Никога не съм чувала тази дума.

— Никога?

Жената категорично заклати глава.

Астър отиде зад бюрото на баща си. Повърхността му беше чиста и подредена. Тавите за входящи и изходящи документи бяха празни. Зачуди се дали баща му не беше почистил, защото е знаел, че повече няма да се върне.

— Работеше ли над нещо необичайно? — попита Боби.

— Двамата с госпожица Еванс се срещаха доста често — отвърна госпожа Кенеди. — Тя е неговата асистентка. Занимава се с много от ежедневните му ангажименти — кореспонденция с партньори, въпроси с вписаните компании и онези, които искат да се впишат, почти за всичко.

— Умна девойка — добави Томасън, който все още стоеше на прага на вратата. — Англичанка. Няколко години е работила за една от големите банки. С нас е от четиринадесет месеца.

— Мога ли да разговарям с нея?

— Все още не е пристигнала — отвърна Долорес Кенеди. Астър погледна часовника си и установи, че е почти единадесет часа.

— Болна ли е?

Кенеди стрелна агента по сигурността Томасън с тревожен поглед, преди да му отговори.

— Не си вдига телефона.

— Имате ли нещо против да се опитам да се свържа с нея?

— Не съм упълномощена да ви дам тази информация.

— Моля ви, Долорес. Може да се окаже изключително важно. Жената отново погледна към Томасън, който кимна.

— Добре тогава — съгласи се тя. — Стойте тук. Ще ви принтирам телефона и адреса й.

Кенеди напусна офиса, а Томасън отстъпи, за да отговори на обаждане. Изведнъж останал сам, Астър осъзна, че това е неговият шанс. С изключително бързи движения претърси бюрото на баща си. Отвори най-горното чекмедже. В него се намираше подвързан в кожа бележник с настоящата година, изписана със златни цифри. Посегна към него, пръстите му докоснаха корицата. Бележникът щеше да се използва като доказателство. Ако го вземеше, щеше да се приеме като възпрепятстване на разследването, нарушение, за което знаеше от бившата си съпруга, че се третира като престъпление. Все още никой не приближаваше вратата на офиса. Сега не беше време да се тревожи за закона. Грабна бележника и го завря отзад в панталона си, след което се увери, че сакото му го е прикрило.

Секунда по-късно Долорес Кенеди се върна.

— Живее на „Елм Стрийт" 1133, Гринуич — съобщи тя и размаха лист хартия. — Ще ви дам и двата й телефонни номера.

Астър отстъпи от бюрото. Чекмеджето все още беше отворено с около два-три сантиметра. Нямаше какво да направи по въпроса в момента. Прекоси помещението и взе листа с информацията за Пенелъпи Еванс.

— Благодаря ви, Долорес.

— Не, аз ви благодаря — отвърна секретарката. — Баща ви щеше да е щастлив да разбере, че ви е грижа за него.

— Откъде знаете… — Астър млъкна. — Благодаря ви отново.

— Откъде знаеше?

Ноември 1987. Един месец след Черния понеделник, катастрофата, в която индексът „ДауДжоунс" изгуби повече от 20 процента от стойността си за един-единствен ден, Боби Астър се намираше в „Четири сезона" на „Петдесет и втора" и „Парк". Този път не се беше измъкнал тайно от училище. Този път беше дошъл с покана. Обяд в града между баща и син. Директорът на училището беше щастлив да подпише извинителната му бележка за деня.

— Значи си прочел доклада ми? — попита Боби.

— Разбира се, че го прочетох. Както и всичките ми партньори. Впечатлени сме. В интерес на истината даже сме повече от впечатлени. Половината от тях искат да напуснеш училище и веднага да дойдеш да работиш за нас.

Боби се усмихна, бузите му почервеняха от гордост. Едуард Астър се наведе над масата.

— Другата половина искат да знаят от кого си преписал доклада.

Сервитьорът пристигна. Едуард Астър поръча обичайното.

— Донеси бира на момчето. Така или иначе вече се мисли за възрастен.

Мъжът кимна и се оттегли. „Четири сезона" съществуваше в паралелна вселена, където законите на смъртните нямаха сила.

— Аз го написах — отвърна Боби.

— Тогава сподели с мен. Как разбра?

— Вече го обясних в доклада. Цените бяха прекалено високи, предвид доходите. Освен това продължаваха да растат прекалено бързо. Не само в Щатите, но и навсякъде по света. Всичко е в числата. Трябваше да избие отнякъде.

— Всички четем едни и същи числа. Всички бяха наясно, че цените са прекалено високи, а доходите ниски. Но ти уцели момента. „Продавай всичко сега."

— Пазарът изглеждаше нестабилен. Сякаш всеки момент щеше да се пропука.

— Ти си на петнадесет — каза Едуард Астър. — Откъде знаеш какво означава „нестабилен"?

— Нещата бяха излезли от контрол, това е всичко.

— Така ли прекарваш свободното си време? Като проучваш пазарите?

— Горе-долу. Също така играя покер.

— Все още не си отговорил на въпроса ми. Откъде знаеше, че катастрофата е неизбежна?

Боби погледна в скута си, след което вдигна глава и срещна погледа на баща си.

— Ето как стоят нещата, татко. Когато изследвам числата и диаграмите, се изгубвам в цялата тази информация. Сякаш плувам в нея. Тя става част от мен. Като в „Междузвездни войни". Числата създават един вид сила и аз я усещам.

— Усещаш силата?

— Да, мога да я усетя. — Боби сви рамене. — Питаш ме откъде разбрах, че катастрофата ще настъпи скоро? Просто знаех.

В очите на Едуард Астър засвети гняв. Устните му се свиха и той се изправи на стола си. Боби знаеше, че баща му ненавиждаше интуицията в инвестиционния бизнес. Едуард бързо се отпусна отново на мястото си. Изражението му просветна, сякаш беше осъзнал всичко. Преди да успее да изрече и дума, един дребен, къдрав мъж се плъзна в сепарето до тяхното. Двамата мъже говориха тихичко няколко минути. Когато онзи стана да си върви, Едуард Астър посочи към Боби.

— Хенри — каза той. — Това е синът ми, Робърт. Робърт, запознай се с Хенри Кравис.

Боби се ръкува с мъжа и се усмихна колебливо. Едуард Астър погледна сина си в очите.

— Запомни го, Хенри. Момчето е гений. Един ден или ще е по-богат от всички ни, или ще свърши в приют за бездомни.

Слоун Томасън чакаше в чакалнята.

— Тръгвате ли си?

— Получих онова, за което дойдох — отвърна Астър. — Бихте ли ми помогнали да намеря изхода? Никога не бих открил асансьора сам. Прав сте. Тук е истински лабиринт.

— Няма нужда да се връщате по същия път. Има експресен асансьор, който води до партера. Обикновено е само за изпълнителния директор и гостите му. Ако нямате нищо против да излезете на „Бродуей", можем да слезем с него.

— Чудесно — отвърна Астър. Бележникът го ръгаше в гърба. Истинско изпитание беше да върви, без да потръпва от болката.

Томасън го изпрати до асансьора.

— Слезте на едно — обясни той.

Астър се ръкува с мъжа и му благодари. Пътуването до партера продължи десетина секунди. Излезе бързо от кабината и се насочи към улицата.

Престъпникът беше щастлив, че напуска сградата.