Игра на милиарди

4

Три хиляди и двеста километра на североизток слънцето изгряваше над пуста, ветровита равнина, пазена от три страни от най-младите планини на планетата. Тук-там имаше пирен и розови храсти. Изпаренията от горещите серни извори се смесваха с въздуха. Това беше земя, която времето отдавна беше забравило. Регионът беше известен като Гримисдотир-Фургала и се намираше в центъра на северноатлантическата островна държава Исландия.

Допреди една година това място беше запазено единствено за екотуристите и любителите на пущинаци. Посетителите на острова се събираха на известния „Огнен пръстен", живописен път, който опасваше красивото крайбрежие на страната. Местните предпочитаха южния бряг, защото там температурите бяха с няколко градуса по-високи, отколкото във вътрешната част. Тъй като най-близкият път се намираше на три дни път, само най-смелите мъже и жени навлизаха толкова навътре в острова.

Всичко това се промени, когато международна инвестиционна група закупи 200 квадратни километра площи в региона и обяви намерението си да създаде луксозен екокурорт. Снимки от планирания комплекс бяха отпечатани в „Моргунбладид", най-стария вестник в страната. Опозиционните реакции бяха гласовити и мигновени. Исландците имаха дълга история с чужденци, на които не можеше да се има вяра. Не ставаше въпрос за курорта, казваха те. А за онова, което се криеше под него. Да се откажеш от ценна газ и правата върху минерали в полза на група, чиито намерения не бяха известни, щеше — в най-добрия случай — да е неблагоразумно.

Належащите проблеми обаче бяха над всичко. Световната банкова криза от 2008 година беше опустошила икономиката на Исландия, беше затрила банките в страната и беше оставила гражданите й с огромен дълг от 60 000 евро на човек. Проект, който щеше да влее сериозни пари в икономиката, беше истински божи дар, благоразумието можеше да върви по дяволите.

На въпросите за произхода на инвеститорите се отговаряше повърхностно. Седалището им беше на Каймановите острови с офиси в Ню Йорк и Сингапур. Големите акционери бяха натрупали сериозни капитали в корпорации с внушителни имена като „Екселсиор Холдингс" и „Стърлинг Партнърс". Единственият член на групата, който посети острова, беше висок, чернокос мъж на име Магнус Лий.

Лий беше истинска мистерия от самото начало. Отдалеч приличаше на азиатец. Имаше азиатска права коса и характерната за азиатците пъргавина в походката си. Само дето нямаше нищо азиатско в размерите и ширината на раменете му. От близо човек можеше да види сините му очи, които една жена оприличи с глетчерите на страната си. Говореше английски като кралицата и го бяха чули да използва перфектен руски с един от риболовците от Санкт Петербург. Спекулациите за националността му не траяха дълго. Исландците можеха да познаят един джентълмен отдалеч. Най-важното беше, че човекът имаше пари. Варели и варели с пари. Дори да беше китаец, не им пукаше.

Една година по-късно първата фаза от курорта беше завършена. Построиха път. Площите бяха прочистени. Един билборд, на който бяха нарисувани как ще изглеждат готовите сгради, се пъчеше гордо на върха на остра като бръснач скала. Цялото място беше заобиколено с бодлива тел. Въпреки това от самия хотел нямаше и следа. Зад оградата имаше само една ниска бетонна постройка без прозорци. До нея се намираше внушителна сателитна чиния.

Това беше всичко.

Господин Магнус Лий нямаше намерение да създава курорт — нито екологичен, нито какъвто и да е друг. Той беше купил земята, за да слуша. От далечната равнина на Гримисдотир-Фургала можеше да си осигури най-чистия контакт с мрежа от сателити за наблюдение, позиционирани в геостационарна орбита над Северното полукълбо.

В 3:07 часа местно време се чу някакъв мелодичен звук от конзолата на самотния техник, който работеше тук. Звукът означаваше, че е прихванато комуникационно устройство под наблюдение със статут „спешно". В този случай устройството беше мобилен телефон. Номерът се появи на екрана, последван от указание: „Мишена Алфа". Процедурата изискваше техникът да уведоми шефа си веднага.

— „Мишена Алфа" осъществи трансмисия.

На другия край на земното кълбо, Магнус Лий отговори веднага:

— Обаждане?

— Не, сър. Текстово съобщение.

— Продължавай.

— Една дума. Може да е просто безсмислица.

— Каква е думата?

— Палантир. — Техникът произнесе всяка сричка така, все едно я изговаряше на собствения си език. Пал-юн-тийр.

Лий премига няколко пъти много бързо. Винаги правеше така, когато получеше обезпокоителни новини.

— Разбирам. Кой е получателят?

— Не знаем кой използва телефона, известно ни е само, че е регистриран на името на американска компания. „Комсток Партнърс" ЕООД, с адрес „Броуд Стрийт" 221, Ню Йорк. Собственикът се казва Робърт Астър.

Лий, разбира се, знаеше това име.

— Започни да подслушваш телефона. Назначи постоянно наблюдение. Категоризирай го като „спешно".

— Да, сър.

— Продължавай да си вършиш толкова добре работата и до края на годината ще те изпратя у дома.

Магнус Лий отиде до прозореца. От всекидневната си на осемдесетия етаж на най-новата и най-желана сграда в града той се наслади на невероятната гледка към процъфтяващия метрополис. Лъскави нови небостъргачи, издигащи се постройки от стъкло и стомана, които пронизваха небето, истински чудеса на съвременното инженерство. Между тях се намираха повече строителни кранове, отколкото човек можеше да преброи. Видя улици, изпълнени с нови коли, и океан, в който се беше образувала плетеница от следите на стотици товарни кораби и фериботи.

Накъдето и да обърнеше поглед, виждаше бъдещето, а бъдещето беше пари.

Последна трансмисия.

Палантир

Лий се замисли за годините на планиране, огромната инвестиция, тежката работа. Най-вече обаче мислеше за себе си. Неговият възход към могъществото не можеше да бъде спрян. Не и сега. Не и когато всичко беше на една ръка разстояние.

Погледна името на компанията и нейния собственик, които си беше записал.

Комсток Партнърс

Робърт Астър

Лий си пое дълбоко въздух, задържа го в себе си. Планът не можеше да се провали, инвестицията не можеше да бъде направена за нищо, възходът му нямаше да бъде прекратен.

Получи видение как едно камъче се удря в спокойно езеро. С потъването си то създаваше вълни, които се понасяха към брега. Концентрични кръгове, които се разширяваха един след друг.

Камъчето беше ударило водата.

Но на вълните не биваше да им се позволява да достигнат брега.