Игра на милиарди

21

Някой почука на вратата и една глава се появи.

— Шефке — разнесе се писклив глас. — Имаш ли секунда? Алекс вдигна глава от документацията.

— Влизай, Минц.

Специален агент Бари Минц се намъкна вътре. Той беше мъж на четиридесет години, който приличаше на четиринадесетгодишен. Висок, върлинест, с оредяваща червена коса, доверчиви сини очи и адамова ябълка, която можеше да се конкурира с тази на Икабод Крейн, Минц беше единственият останал от екипа на КТ-26 на предшественика на Алекс. Онези, които не се бяха трансферирали доброволно, тя разкара сама. Освен Бари. Той не беше уверен, дързък и самонадеян, каквито искаше да бъдат агентите в отряда й за бързо реагиране. В това отношение мъжът беше пълна противоположност. Той беше тих, свит и учтив. Минц беше човекът в ъгъла, който никой не забелязваше. Въпреки това си вършеше работата. Винаги можеше да се разчита на него. Затова, когато влезеше и помолеше за „секунда", Алекс беше наясно, че трябва да остави всякаква друга работа и да го изслуша.

— Обадиха ми се от „Уиндърмиър Стрийт" — съобщи Минц. — Момчетата са намерили нещо на местопрестъплението.

Алесандра почукваше нервно с химикала си.

— Какво?

— Няма само автомати под пода — продължи мъжът. — Изглежда са намерили доста повече.

— Колко повече?

— Не знам. Мисля, че използваха израза „шибан арсенал". Алекс пусна химикала. Само след секунда вече беше на

крака, облече сакото си и заобиколи бюрото.

— Нещо против аз да карам?

— Не… хм… налага ли се?

— Да вървим. — Алесандра потупа Минц по рамото и двамата тръгнаха към асансьорите.

Спомни си, че има само едно нещо, което не харесваше у Бари. На стрелбището винаги беше последен. Прякорът му беше Стрелеца.

През последните години събитията в историята на Бюрото си бяха спечелили собствени имена, прозвища от една или две думи, които не само напомняха за престъплението, но някак си запазваха информацията за цялото събитие: престъпно деяние, разследване и последици за Бюрото. СТЦ се отнасяше за първия бомбен атентат в Световния търговски център през 1993. „Оклахома" беше за бомбите в сградата на Общинската администрация „Алфред П. Мюра" от екстремистите Тимъти Маквей и Тери Никълс. „Уако" беше кървавият и грозен сблъсък между федералните власти и сектата „Клонка Давидова", предвождана от Дейвид Кореш. Имаше „Рубинен хребет", „Полет 800", „Коул" и — разбира се — „9/11". С трима убити агенти, „Уиндърмиър" щеше да попадне сред този черен пантеон.

Тази мисъл се въртеше в ума на Алекс, докато караше чарджъра в Манхатън. Не се заблуждаваше. С кариерата й беше свършено. Нямаше да има официално порицание. Нищо нямаше да бъде вписано в личното й досие. Въпреки това беше свършена. До месец щеше да бъде преместена на по-скрит и по-незначителен пост. Или пък щеше да получи предложение за ранно пенсиониране, в което щеше да й бъде намекнато, че няма да е лошо да приеме. Дори можеше да й осигурят безплатен билет за сбирката на пенсионерите във Вашингтон, която се провеждаше всеки януари и юни. Никога вече нямаше да получи повишение. Алекс Форца беше достигнала своя апогей с настоящата си длъжност на надзираващ специален агент и всичките й мечти един ден да стане първата жена помощник-директор[28] на Бюрото бяха мъртви като Джими Малой.

Въпреки това отказваше да се ядосва. Не понасяше самосъжалението. Беше разгневена. Някой щеше да си плати.

„Уиндърмиър Стрийт" беше отцепена от двете страни на квартала. Алекс размаха значката си, за да мине през кордона. Полицейски коли бяха завардили улицата. Паркира до една от тях, сложи документите си в един бадж и го закачи на врата си.

Стрелбата беше класифицирана като множествено убийство. Местопрестъплението беше в юрисдикцията на нюйоркската полиция. Обикновено някой детектив първа степен трябваше да ръководи разследването, но смъртта на трима федерални агенти променяше реда на нещата. Алекс се представи на лейтенанта, който ръководеше шоуто, след което мина под полицейската лента и влезе в къщата.

Вътре криминолозите вече приключваха. Шестима мъже и жени в бели „заешки костюми" от тайвек минаха покрай нея на излизане. Никой не беше изчистил петното, където беше умрял Джими Малой, и кръвта се беше превърнала в черна локва, гъста като кал. Алекс спря, не можеше да откъсне поглед от нея.

— Хм, шефке. — Минц я потупа по рамото.

— Да, съжалявам. — Жената заобиколи дупката в пода, където Шепърд беше паднал, и наведе глава, за да не може никой да види, че избърса една сълза. — Кой е тук от наша страна?

— Аз — обади се Бил Барнс от върха на стълбището. — Качете се горе. Искам да ви покажа нещо.

Барнс беше помощник-отговарящ специален агент по разузнаването и номинално се водеше шеф на Алекс. Мъжът беше истински телевизионен агент: висок, стегнат, доста хубав, с прекалено перфектна коса, с поддържан мустак и блестящи кафяви очи. Носеше дънки и бяла поло риза с логото на нюйоркското КТ на джобчето.

Алесандра се качи бързо по стълбите и се ръкува с Барнс.

— Здравей, Бил.

— Знаех си, че ще се върнеш — отвърна мъжът, определено не беше щастлив.

— Поне веднъж си бил прав. — Алекс погледна през парапета. — Мислех, че всичко е долу.

— Ще слезем след малко. Сигурен съм, че ще искаш да видиш това.

Барнс отиде до края на коридора и посочи към последната стая отляво. Жената погледна вътре. До стената бяха наредени шест легла, по три от всяка страна, подобно на малко спално помещение. Всяко легло беше застлано с чаршаф и сиво вълнено одеяло. Всяко беше перфектно оправено.

Барнс извади четвърт долар от джоба си и го хвърли върху най-близкото от тях. Монетата отскочи и той я хвана във въздуха.

— Мама не може да те научи да оправяш леглото си по този начин.

— Явно господин Шепърд е очаквал гости.

— Така изглежда — съгласи се Барнс.

Тримата агенти на ФБР слязоха по стълбите, минаха през кухнята и се насочиха към гаража.

— Намерихме проход, изрязан в гипскартона зад един шкаф.

— Минц спомена нещо за арсенал. Барнс й хвърли едно фенерче.

— Виж сама. И си дръжте главите наведени. Особено ти, Стрелецо.

Алекс последва мъжа в прохода и включи фенерчето. На земята бяха поставени релси, които позволяваха на количка да се движи напред-назад, вероятно за да се пренасят по-тежките кутии. Десет стъпки по-навътре земята от двете страни беше изкопана в правоъгълни ровове, които бяха 1,20 метра дълбоки, 6 дълги и 3 широки. Сандъците бяха наредени като в оръжеен склад — някои бяха в същия маслинен цвят като онзи, в който бяха автоматите, други бяха обикновен бор, а трети — боядисани в черно.

— Направихте ли проверка? — попита Алекс.

— Първоначална — отвърна Барнс. — Ще ти се завие свят. Мъжът скочи от издигнатата от пръст пътека в складовата яма отляво. От дупката в пода, където нападателят беше паднал върху сандъка с автомати, влизаше светлина. Алекс скочи след него, след което се обърна и предложи ръка на Минц. Тримата тръгнаха между дървените кутии. На първата пишеше ръчни гранати.

О, да, помисли си Алесандра, на това се казваше удар.

През следващите два часа помагаше на Барнс, Минц и още няколко членове на Специалния отряд за борба с тероризма да извлекат оръжията от гаража, за да могат да бъдат обозначени като улики и разгледани. Изнесеното навън включваше два сандъка с АК-47, или 8 автомата, два сандъка със 7.62 мм муниции, или общо 1000 патрона, един сандък с ръчни гранати, общо 20, един сандък с бели фосфорни гранати, общо 20, един сандък с пистолети „Зиг Зауер" 9 мм, общо 8, и четири гранатомета с общо шестнадесет ракети.

— Тук има достатъчно оръжия, за да се започне война — каза Алекс, когато извадиха всичко навън.

— Малка война — съгласи се Барнс.

— Войната не се нуждае от прилагателно пред себе си. Още четири необозначени сандъка останаха неотворени. Алекс вкара края на един кози крак под капака на първия и го отвори. Комуникационно оборудване. Жената коленичи и махна една прозрачна торбичка, в която се намираше многообхватен радиокомплект — ресивър, слушалки, литиеви батерии и колан. Устройствата бяха разопаковани от оригиналните си опаковки, а после комплектовани и опаковани наново.

— Общо осем комплекта — констатира Алесандра и подаде едната торбичка на Минц. — Трябва да се проследят. Все някой някъде ги е купил. Искам да знам къде и кога.

Барнс вече се беше заел със следващия сандък. Дървото поддаде с пукане и капакът падна на земята.

— Бронежилетки — каза мъжът, когато махна предпазния плат отгоре.

— Защо не? — смънка Алекс. — Разполагат с всичко останало. — Тя вдигна една от жилетките. Отпред имаше две плочки по килограм и осемстотин и една отзад, която беше три килограма и шестстотин. — Девет килограма още преди да си вземеш екипировката, мунициите, оръжията и шлема.

— Който смята да облича подобно нещо, трябва да е във форма, ако иска да издържи с него повече от десет минути — отбеляза Барнс.

— Някой, който така оправя леглата, че монетите отскачат от тях. — Алекс забеляза, че от джоба на жилетката се подава нещо. Измъкна го ловко. Приличаше на сгъната брошура. Написаното върху нея гласеше „Карта на Манхатън". В най-горния ъгъл беше написана цифрата 1 със син маркер. Жената я показа на колегите си. — Проверете дали всички жилетки разполагат с една от тези.

— Разбрано — отвърна Барнс и наистина започнаха да вадят карти от джобовете на жилетките.

Алекс погледна към Минц.

— Колко са на брой?

— Осем.

— Всичките ли са с карти?

— Да.

— Всичките ли са номерирани?

— Да.

— Значи търсим осем стрелци — констатира Барнс. Алесандра събра картите и потърси номерата във всеки ъгъл. Онова, което приличаше на лош ден, се превърна в изключително скапан ден.

— Не търсим осем — каза тя.

— Какво имаш предвид? — попита Барнс.

— Погледни. — Алекс му подаде карти, номерирани от 1 до 4.

— Да… и?

След това му подаде карти, номерирани от 21 до 24.

— Търсим двадесет и четири.

Барнс разгледа картите, но не каза нищо. Минц потръпна.

— Но…

— Хей, шефке — провикна се един от униформените полицаи, които им помагаха да изнесат сандъците. — Намерих още един. Бяхме го пропуснали.

Полицаят остави сандъка в краката на Алекс. Той беше малък, не повече от шестдесет на деветдесет сантиметра, и дебел като телефонен указател. Маркировката по него беше на кирилица с разпръснати тук-там цифри.

Жената взе козия крак и отвори кутията. Вътре намери една-единствена метална тръба, в бозаво зелено, която приличаше на част от оборудването на водопроводчик. Но тя знаеше, че не е това. Хвана тръбата в единия край, дръпна я рязко и тя се разпъна двойно. Сложи я на рамо, вдигна мерника и погледна през него.

— Това, което си мисля, ли е? — попита Минц едновременно невярващо и уплашено.

Алекс се завъртя и насочи противотанковото оръжие право в него.

— БУМ!