Игра на милиарди

46

Лудницата настъпи минути след като Астър приключи разговора си с Магнус Лий.

— Боби, Джей Кантрел се обажда.

Джей Кантрел беше един от кредиторите на „Комсток". Той беше тексаски аристократ, потомък на петролен барон, който притежаваше половината Хюстън. Кантрел живееше в Ню Йорк от тридесет години, но говорът му беше също толкова носов, колкото в деня, в който пристигна.

— Предполагам, не се обаждаш, за да си бъбрим.

— Ще ми се да беше така. Просто исках да те предупредя, че ако стойностите се задържат, ще изискаме марджин кол от сто и петдесет милиона този следобед.

— Наясно съм с това.

— Знам, че си — отвърна Кантрел. — Също така знам, че няма нужда да се тревожим за „Комсток".

— Недей, Джей. Доларът ще се покачи срещу юана. Мъжът прочисти гърлото си и когато заговори, носовият му говор беше изгубил част от своя чар.

— Не това имах предвид.

— Знам какво имаше предвид, Джей.

— И?

— Ще говорим след затварянето.

— Чакай малко, Боби — каза Кантрел като едно добро момче към друго. — Сто и петдесет е доста голяма купчина дребни. Ще ми се да можех да кажа на моите момчета, че всичко е чудничко при теб.

— Не може да е по-добре, Джей. Благодаря ти, че попита.

— Значи мога да им кажа…

— Можеш да им кажеш, че ще говорим след затварянето.

Астър затвори телефона. Очите му бяха залепнали за монитора през цялото време на разговора, не искаше да пропусне каквато и да е промяна в позицията. Всяко покачване или снижаване дори със стотна от цента означаваше печалба или загуба на милиони долари. Усещаше как вената на слепоочието му тупти.

Секунда по-късно телефонът му иззвъня отново.

— Сам Блок се обажда на първа линия — съобщи асистентът му.

Блок беше друг кредитор, един от двамата на неделното Мидено парти, които Астър смяташе за приятели. Блок беше старомоден. Двамата почитаха едно правило: никакви глупости.

— Здрасти, Сам.

— Прецака се, Боби.

— Дай ми малко време.

— Имаш шест часа до затварянето. И двадесет и четири след това, за да оправиш нещата.

— Какво ти дължим?

— Двеста. Чат ли си?

— Чакай да си проверя джобовете.

— Никой не е в настроение за шеги днес, приятелче. Това се случва наистина. Няма никакъв знак нещо да се промени. Аз също гледах пресконференцията миналата нощ. Не си единственият, който изпитва трудности. Какво, по дяволите, си мислеше?

Астър се намръщи. Да печелиш на голямо или да губиш на голямо, въпросът беше един и същ. Само тонът беше различен. Адмирации или укоряване. Точно сега беше проклет.

— Ще говорим след затварянето, Сам.

— Не мога да те спася този път. Правилата са си правила. Много хора гледат. Знаеш как е.

— Да, знам как е. И Сам… благодаря. — Астър затвори.

Болката в слепоочието му се усили. Телефонът иззвъня отново.

— Кой е този път? — попита асистента си.

— Адам Уайнстийн от „Таймс".

Уайнстийн водеше колонката „Сделката на деня" за вестника. Той беше Хеда Хопър на „Уолстрийт" и също толкова мазен и неприятен като нея, с репутация, че винаги надушва големите истории. Астър си беше взел дозата простотии за сутринта. Да сподели истината с някой вестник, беше като да даде въже на палач. Не се заблуждаваше. Уайнстийн беше екзекутор. Познаваше правилния човек, който да го разкара.

— Прехвърли го на Марв.

Една лампичка премигваше. Астър не й обърна внимание. Вместо това се обади на Съли и му каза да докара колата пред сградата. Направи едно последно обаждане.

— Свържете ме със Септимъс Ревънтлоу.

— Секунда.

Миг по-късно се разнесе глас от другата страна на линията:

— Здравей, Боби. Защо не се обаждаш от личния си номер?

— Имам проблеми с телефона. Здравей, Септимъс. Ще ми отделиш ли минутка?

— Аз трябва да ти задам този въпрос след отношението ти вчера. Няма нужда да те питам защо се обаждаш.

— Пазарите се движат нагоре и надолу.

— Това трябва да ме успокои или да ме накара да оттегля семейните пари от фонда ти?

— Времето ще покаже. Заставаме твърдо зад позицията.

— А китайското обръщение?

— Надуват се заради изборите този петък.

— Възможно ли е едни избори да променят толкова много?

— Абсолютно. Новите членове, избрани в Постоянния комитет, ще обявят каква посока ще поеме страната.

— Смяташ, че ще се съобразят с обещанията, дадени на страната ти?

— Нямат избор. Изключително трудно е да управляваш страна от милиард и половина, дори когато икономиката ти е в разцвет. Точно сега е в застой. Ценова стабилност над всичко. Сам можеш да се сетиш какво означава това.

— Кажи ми, Боби, продължават ли да произвеждат толкова много мотоциклети?

Астър се усмихна. По време на първата им среща, три месеца по-рано, разказа на Ревънтлоу история, която илюстрираше икономическите затруднения, в които китайците се вкараха сами. Имаше една правителствена фабрика за мотоциклети в Далян, която правеше по двеста красиви мотора на ден. Те бяха перфектни фалшификати на „Харли-Дейвидсън", но на половин цена, и години наред се продаваха като топъл хляб в страни като Малайзия, Мексико и Бразилия. След повишаването на юана и увеличаването на надниците на квалифицираните китайски работници, които ги сглобяваха, мотоциклетите ставаха все по-скъпи и по-скъпи. Клиентите бяха чувствителни на тема цени. Продажбите спаднаха. Не след дълго фабриката произвеждаше двеста мотора на ден, но продаваше само сто и петдесет. Непродадените бързо се трупаха. Правителството беше изправено пред дилема. Можеше да намали производството и да уволни 30 процента от работниците или да продължи да прави мотори, които никой не искаше да купи. Първата алтернатива щеше да остави хиляда работници на улицата, щеше да доведе до рязък спад на местната икономика и да предизвика голямо недоволство. Втората алтернатива щеше да направи работниците доволни, но загубите за компанията щяха да стават все по-големи и тя скоро щеше да банкрутира. Китайците, които винаги действаха бързо и винаги се страхуваха да нарекат нещата с истинските им имена, избраха трети вариант. Продължиха да произвеждат мотоциклетите, след което създадоха нова компания да ги купува, да ги разглобява и да продава метала на вторични суровини. Проблемът беше решен. Или поне отложен за друг ден.

За Астър този ден беше днес.

— Да, Септимъс — отвърна той. — Вярвам, че да.

— Значи има надежда — каза Ревънтлоу. — Какво мога да направя за теб?

— Да покажеш малко вяра.

— Нека видим как ще затвори пазарът. Трябва да говоря с членовете на семейството си, преди да взема решение. Искаш ли да продължим дискусията си утре?

Астър знаеше, че няма смисъл да насилва нещата. Ако Ревънтлоу се съгласеше да инвестира 300 милиона долара, както беше обещал, щеше да има достатъчно време, за да посрещне изискването за марджин кол и да възстанови доверието на пазара към фирмата.

— Това ще е чудесно.

Затвори и тръгна към вратата, за да се натресе на Марв Шанк.

— Няма да си тръгнеш, Боби. Не и днес.

— Марв, моля те.

— Знам, че баща ти е важен за теб, но „Комсток" е по-важен.

— Нищо не мога да направя, за да оправя позицията — каза Астър. — Освен ако не искаш да започна да ликвидирам фонда още сега.

— Нашите момчета трябва да знаят, че си тук. Капитанът не напуска потъващия кораб.

— Това не е „Титаник".

— Точно сега е „Титаник". — Шанк затвори вратата. — Ето как стоят нещата, Боби. Аз съм на четиридесет и една. Всичко, което съм постигнал, е в този фонд. Нямам ранчо за добитък в Уайоминг, апартамент в Челси или някакъв шибан френски шедьовър, но дори да имах, нямаше да го разхождам из Манхатън като стек с „Бъд Лайт". Прекарал съм петнадесет кървави, потни и сълзливи години с теб. Петнадесет години в работа от сутрин до сутрин в тази стъклена кула. Знам, че е моя вината, че забравих да си взема някоя жена по пътя. За мен винаги работата е била на първо място. Ти си ми приятел, Боби. Общо взето, си единственият. Моля те. Остани.

Астър сложи ръце на раменете на Шанк.

— Ето как стоят нещата, Марв. Ти също си ми приятел. Но не си баща ми. И относно ранчото, апартамента — всичко, което имам, е заложено във фирмата. Ако потънем, аз потъвам. Можеш да си намериш работа във всяка друга компания на улицата. А аз съм храна за рибите.

Шанк не отстъпи.

— Не е точно така. Има хора, на които можеш да се обадиш. Чипове, които можеш да осребриш.

— Ще видя какво мога да направя, ако и когато времето настъпи. Сега се разкарай от пътя ми.

Марв продължаваше да не се отмества.

— Какво ще кажеш за имението на баща ти? Туптенето в главата на Астър се увеличи.

— Моля?

— Баща ти беше червив с пари. Продаде компанията си за един милиард преди десет години, а в това число не влиза онова, което беше изкарал преди това. Ти си единственият му наследник, нали? Имам предвид, че майка ти е мъртва. Нямаш братя или сестри. На кого друг би оставил всичко? Обади се на адвокатите му. Помоли ги веднага да прочетат завещанието му. Могат да дадат гаранции. Познавам един банкер, който ще ти даде пари.

Успокой се, каза си Астърнаум. Той просто е изплашен. Няма представа какво говори.

— Така ли?

— Да.

Боби извърна поглед, надяваше се гневът му да се разсее. Когато заговори, шепнеше.

— Никога повече не ми казвай какво мога или не мога да направя. Сега си тръгвам. И Марв… не споменавай отново баща ми.