Игра на милиарди

67

— Отбий.

Алекс забеляза майора под тентата на входа към „Уайтс". Той беше висок, добре поддържан здравеняк, с пясъчноруса коса, която беше започнала да посивява, и челюст, която можеше да събаря стени. Според докладите беше на около петдесет, но на нея й изглеждаше с десет години по-млад. Носеше сако, сиви панталони и елегантна бяла риза. Майор Джеймс Солт все още си беше чистокръвен военен.

— Това е мой приятел — обясни тя. — Искам да го изненадам. Шофьорът на таксито срещна погледа й.

— Ако така гледате приятелите си, не искам дори и да си помисля как сте с враговете.

Солт подаде билетчето си на момчето, което паркираше колите, и пристъпи към края на тротоара.

— Искам да го следваш няколко пресечки — каза Алекс.

— Парите са ваши, госпожо. Ще го следвам чак до Глазгоу, ако желаете.

Алекс се облегна назад, погледът й не се отделяше от Солт. Това беше първият й пробив и беше благодарна за възможността. Тъмносин „Астън Мартин" се появи от паркинга и спря до тротоара. Солт сложи банкнота в ръката на момчето и се настани зад волана. Автомобилът изрева. Таксиметровият шофьор прие скоростта, с която тръгна спортната кола, за обида и настъпи газта. Таксито се тресеше и подскачаше, докато набираше скорост. „Пикадили" представляваше дълъг, прав път и Алекс преброи само два светофара пред тях, преди да минат Хайд Парк. След това нямаше да й се отвори възможност.

Първият светофар пред тях светна жълто. Спортната кола не намали въобще.

— Давай — нареди тя.

Таксиметровият шофьор не отмести крак от педала на газта и се плъзна точно когато светна червено. Човекът не можеше да направи нищо пред астън мартина. Алекс сви ръка в юмрук и стисна толкова силно челюстта си, че имаше чувството, че ще си счупи зъб. Спортната кола увеличаваше дистанцията. Погледна последния светофар. След него Солт щеше да настъпи педала на газта и да отлети (точно така би направила и тя). Всякаква възможност да се изправи срещу него щеше да бъде изгубена.

— Не можеш ли да караш по-бързо? — попита тя.

— Опитвам се, г`спожо. Имам само четири цилиндъра. Приятелят ви има дванадесет. Битката не е честна.

Светофарът светна първо жълто, после червено. Астън мартинът не намали. Алекс зачака стоповете му да светнат, молеше се Солт да спре.

Червено.

Солт спря. Десет секунди по-късно таксито също спря две коли зад него. Алекс провря ръка през отвора в преградата между шофьора и пътниците.

— Ето ти двайсетачка.

— Но…

Изхвърча през вратата и хукна да бяга по улицата, мина една кола, после втора, като през цялото време не отделяше очи от светофара, заповядваше му дори да не си помисля да се променя. Астън мартинът все още беше на крачка от нея, когато светна зелено. Алекс се хвърли към вратата. Пръстите й сграбчиха дръжката и тя я отвори точно когато автомобилът потегляше. С голямо усилие успя да се качи вътре.

— Какво, по дяволите? — учуди се майор Джеймс Солт. — Какво си мислиш, че правиш?

— Знаеш коя съм — отговори Алекс. — Продължавай. Майорът я изгледа подозрително.

— Тя каза, че си корава малка кучка.

— Права е.

— Мога да те застрелям на място и ще съм в правото си. Алекс не забеляза пистолет по тялото на Солт, но това не

означаваше, че няма такъв наблизо.

— Не ми трябва оръжие и хич не ми дреме за правата ти. Просто карай.

Майорът натисна педала на газта.

— Какво, по дяволите, искаш? — попита той.

— Всичко. Имена. Цели. Кога. Но най-вече искам да знам кой стои зад заговора.

— Не знам за какво говориш.

— Мисля, че не е така.

— Как ме намери?

— Предпочитам аз да задавам въпросите.

— Ще ме разпитваш в собствената ми кола?

— Майор Солт, загазил си сериозно. Бих казала, че сътрудничеството е най-добрият вариант за теб.

— Ти дори не си пратена от службата си. Какво, ако Ламбер е бил под мое командване някога? Това беше преди години. Не разполагаш с нищо, стреляш на сляпо.

— Знам, че ти си вербувал Ламбер. Знам, че е бил изпратен в Намибия, за да се подготви. Знам, че си платил на ГРААЛ, за да ти помогне. Мисля, че отдавна вече не стрелям на сляпо.

— Подслушвала си?

— И всичко е записано.

— Никой съд няма да го признае — контрира Солт. — Можеш да си вземеш записа и да си го навреш в сладкия малък задник. Защо, по дяволите, да говоря с теб?

Алекс се извъртя в седалката, протегна ръка и хвана непоколебимо чатала на майора. Стисна го силно, за да е сигурна, че е разбрал посланието.

— Не го ли сториш — каза тя, — ще ти изтръгна топките тук и сега.

Солт се опули насреща й. Колата се отклони.

— Гледай къде караш — нареди му Алекс. — Дръж си очите на пътя. Ще проведем един дълъг и искрен разговор. Става ли?

Майорът кимна. Лицето му беше почервеняло. Насочи автомобила към Хайд Парк. Почти нямаше трафик.

— Ако си мислиш, че можеш да се скриеш зад адвоката си този път, грешиш. Бившият ти сътрапезник сержант Ламбер уби един от най-добрите ми приятели. Тук съм от негово име, от името на съпругата му и на двете му малки дъщери. Хич не ми дреме за заповеди, адвокати или дали Бюрото ме е изпратило тук, или не. Това е между мен и теб. Ясно ли е?

— Просто ме пусни — каза Солт. — Моля те.

Алекс стисна силно пръсти, след което пусна мъжа. Той въздъхна и се свлече в седалката си.

— По дяволите. Позволи ми поне да отбия. Направи отново така и ще ни убиеш двамата.

— Говори — нареди тя. — Кой те нае да намериш Ламбер и останалите?

— Да, да — отвърна Солт. — Ще ти кажа. Просто ми позволи да се махнем от пътя.

Колата прекоси Серпентин Бридж. От дясната страна имаше малък паркинг. Алекс забеляза, че има само няколко коли, вероятно заради дъжда по-рано.

Солт погледна през рамо. Инстинктивно Алекс стори същото. Осъзна грешката си стотна от секундата по-късно. Забеляза с периферното си зрение как мъжът замахва с предмишница, удари я в главата и залепи лицето й в прозореца. Видя звездички посред бял ден. Солт я удари отново, този път с юмрука си, кокалчетата му изхрущяха върху скулата й.

През мъглата, която се беше образувала в главата й, успя да види как ръката на майора се стрелна към жабката, отвори я и посегна към нещо тъмно и масивно, което знаеше, че е пистолет „Глок", какъвто носеше и тя. Мъжът извади оръжието. Наясно беше, че ще го използва, никой войник не вадеше оръжието си просто ей така. Приливът на адреналин я накара да се съвземе. Солт насочи пистолета в главата й, но тя го сграбчи за ръката и я блъсна нагоре. Оръжието стреля на сантиметри от лицето й, усети как барутът изгаря бузата й. Майорът стреля отново. Изстрелът я оглуши и заслепи, в главата й се надигна ужасен звън, пред очите й падна мрак.

Отново се намираше на „Уиндърмиър Стрийт" и лежеше просната по гръб, неспособна да спре Ламбер да застреля Джими Малой.

Нямаше да позволи да се случи отново.

Премига и зрението й се възвърна. Солт шофираше от неправилната страна на пътя. Огромна сребърна решетка се насочи към тях.

— Внимавай! — провикна се тя.

Камионът се отклони от пътя им, едва чу пронизителния звук на клаксона му през звъненето в ушите си. Солт завъртя волана наляво и отново се върна в тяхното платно. В този момент Алекс се изправи в седалката, хвана горната част на ръката му с лявата си длан, изви тялото си, положи предмишницата му на коляното си и я счупи.

Солт изпищя. Пистолетът падна на пода. Тя веднага го взе и навря дулото в слепоочието му.

— Спри колата — нареди му Алекс.

Майорът насочи автомобила към паркинга, все още шофираше с висока скорост. Наби рязко спирачките и преди да спрат, се извиха на една страна.

— Шибана кучка. Счупи ми ръката.

— Искам име — настоя Алекс. — Или ти обещавам, че ще ти счупя и другата.

— Не знам името му — отвърна Солт, докато държеше ръката си. — Свърза се с мен преди три месеца. Каза ми, че иска да събере екип за работа в чужбина. Преврат. Опасен бизнес. Обеща да ми плати цяло състояние. Разорен съм. Нуждаех се от парите. Не е споменавал нищо за Америка.

— Колко ти плати?

— Един милион. Лири, а не долари.

— Кои са другите?

— Хора, с които съм работил преди. Някои са от полка, други от легиона като Ламбер. Има всякакви. Белгийци. Шведи. Също така и жени.

— Жени?

— Той настоя. Искал да се слеят.

— Къде да се слеят?

— Не знам.

— Колко са?

— Няколко. Десет. Може би дванадесет.

— Глупости. — Алекс го удари по счупената ръка. — Колко са?

— Тридесет. Изпратих всичките в Намибия. Имат ранчо там. Тренировъчна база или нещо подобно. Шестима отпаднаха. — Солт потръпна. — Трябва да отида в болница. Имам чувството, че костта е пробила кожата.

Алесандра опипа ръката на мъжа и той потрепери.

— Не кървиш — констатира тя. — Ще издържиш този лек дискомфорт.

— Дискомфорт? Това си е чиста агония.

— Как го наричаше?

— Никак. Той се представяше като стария ми приятел. Алекс усети, че майорът се подвоуми, преди да отговори.

Лъжеше я. Никой не се съгласяваше да вербува тридесет мъже и жени, без да знае името на работодателя си. Потупа счупената ръка на Солт с пистолета.

— Не ме лъжи. Искам име. Мъжът стисна зъби.

— Начукай си го.

— Искам име!

В този момент другата му ръка се стрелна към нея. Алекс видя сребърния проблясък между пръстите му. Стреля два пъти с пистолета в гърдите. Солт падна върху вратата и тя забеляза ножа, късото, остро като бръснач острие, което се подаваше между средния и безименния пръст.

Майорът се погледна.

— Мамка му.

— Кой ти плати? — попита Алекс. — Кой е „старият приятел"?

— Така или иначе закъсня — отвърна той.

— Кога ще се случи? Днес? Утре?

Солт се намръщи, когато тялото му затрепери.

— Моля те — каза жената. — Поне спаси живота на приятелите си.

— Начукай си го.

Мъжът се закашля. От устата му бликна кръв. Умря.