Игра на милиарди

38

Това беше сън.

В него Рандал Шепърд каза:

— Ще те застрелям, след което ще застрелям и партньора ти и ти не можеш да направиш нищо, за да ме спреш.

Алекс стоеше и наблюдаваше убиеца. Видя го как вади пистолета от колана си и веднага посегна за собственото си оръжие. Винаги действаше с изключителна бързина, но този път нещо не беше както трябва. Ръцете отказваха да й се подчиняват. Стоеше неподвижна, с отпуснати длани, а тялото й беше стегнато като вкаменелост. Можеше само да наблюдава и да чака Шепърд да извади оръжието и да го насочи към челото й.

— Няма да ни спреш — каза той.

Ще го сторя, отвърна Алекс, но дори способността й да говори беше изчезнала. Не можеше да произнесе никакви думи, докато гледаше как пръстът на нападателя й се стяга около спусъка.

Но тогава Шепърд отмести пистолета си и го насочи към Джими Малой. Алекс вече можеше да пищи, но все още не можеше да се движи, беше наказана да стои неподвижна и да наблюдава безпомощно как стрелецът застрелва Джими в главата. Тя пищеше, изстрелът кънтеше в ушите й, а телефонът й иззвъня и я събуди.

— Форца.

— Алекс, обажда се Жан Еро от Париж. Мой ред е да те събудя.

Отметна завивките и се изправи.

— Имаш ли съвпадение?

— Доста изключителна личност си решила да убиеш. Трябва да се считаш за щастливка, че си останала жива. Името му е Люк Ламбер, тридесет и пет годишен, девет години в Legion Etrangere, сержант. Бил се е в Африка и Близкия изток. Ордени за доблест и храброст. За забавление прекарах името му през всичките ни бази с данни. Обичаме да поддържаме информацията си за тези момчета пълна. Някой като Ламбер, с подобни заслуги, трябва да има причина да напусне legion, преди да е отслужил двадесет години.

— Стреляй.

— Чувала ли си за „Екзекютив Ауткъмс", базирани са в Лондон?

Алекс потърси тефтер и химикал, след което написа името и го подчерта няколко пъти.

— Не мога да кажа, че съм.

— Професионални войници. Наемници. Вербуват ги за подобни неща.

— Сладури.

— Най-големите, ако разбираш закачката ми. Изглежда, преди няколко години са събрали екип, с който да свалят правителството на Коморски съюз, малка, богата на петрол страна в Югоизточна Африка, за да се докопат до значителни офшорни резерви. Превратът е бил воден от наемник на име Тревър Манинг и е бил подкрепен от група международни бизнесмени.

— Кога се е случило това?

— Две хиляди и пета.

— Март?

— На трети март — съгласи се Еро изненадан. — Да не би да знаеш за това?

— Ламбер има татуировка на ръката си с тази дата. Предположих, че е важна заради нещо.

— Превратът е бил провал. Всички са знаели, че идват още преди да стъпят в страната. Манинг и екипът му били арестувани веднага след като кацнали за презареждане в Зимбабве. Членовете му били отведени на Коморски съюз и осъдени. Повечето от тях били освободени след месец или два, но Ламбер прекарал цяла година. По време на делото станало ясно, че той бил дясната ръка на Тревър Манинг.

— Една година не ми звучи достатъчно дълго за подобно престъпление. Лично аз бих очаквала да ги разстрелят.

— Били са необходими доста връзки, за да ги измъкнат. Един от спонсорите е бил синът на бивш английски министър-председател. Всички го познаваме. — Еро се ухили цинично.

— Опасявам се, че ще трябва да ме светнеш.

— Той е бил параван за твоите момчета, разбира се.

— Какво имаш предвид с това „твоите момчета"?

— ЦРУ. Ти за кого си мислиш?

— Да не ми казваш, че Ламбер е работил за ЦРУ?

— Не казвам нищо. Можеш да свържеш точките и сама. Алекс стана и започна да крачи из стаята. Разкритията на

Еро, независимо дали бяха истина, или не, обърнаха разследването с главата надолу. Самата възможност Люк Ламбер, опитен и изпитан в битка наемник, който е участвал в операция, подкрепяна от ЦРУ, да събира екип на американска почва, повишаваше нивото на заплахата изключително много.

— Между другото, Алекс, не ми каза какво е правил Ламбер в твоята част от света.

— Подготвяше се да приложи уменията си. — Жената му разказа за случилото се на „Уиндърмиър Стрийт", за смъртта на Малой и другите и съкровището от оръжия, които бяха открили под къщата.

— Не ми харесва това, което чувам — каза Жан Еро. — Имаш ли някаква представа къде или кога?

— Намерихме карти на Манхатън. Имаше прясна храна в хладилника за Ламбер и шестима сътрудници. Бих казала много скоро. Дни. Най-много седмица. Опасяваме се, че може би става въпрос за нападение като това в Бомбай.

— Не е добре.

Не е, помисли си Алекс, определено не е добре. Ако това, което Еро казваше — че ЦРУ е било замесено по някакъв начин в проваления преврат, — беше истина, то те бяха работили през дирекцията по операциите или по-скоро през някоя организация в сянка, финансирана под масата, която официално не съществуваше. Тази операция щеше да е известна само на най-високите етажи на Агенцията. За съжаление, Алекс не познаваше никого с достъп до подобна информация.

— Жан — започна жената несигурно, — спомена нещо за наемническа организация, базирана в Лондон.

— „Екзекютив Ауткъмс".

— Все още ли съществуват?

— Не съм срещал името им наскоро, но никога не се знае.

— Лондон, а?

— Да, Лондон.

— Merci, Жан. Ще те държим в течение по случая.

— Преди да затвориш, Алекс, може ли да ти кажа нещо? Служил съм рамо до рамо с много легионери, когато бях в армията. Мъже като Ламбер. Здравеняци. Умни хора. Може би малко луди. Някои от тях дори работят за мен днес.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Жан?

— Тези хора не са терористи. Този тип Ламбер, той не е искал да умира. Каквото и да е планирал да прави, е имал намерение да се измъкне жив от него.