Игра на милиарди

63

Полунощ на магистрала „Джърси".

Астър седеше на пътническото място в спринтъра и се взираше през прозореца в загниващото туловище на индустриална Америка. Нюарк, Трентън, Ню Брънзуик. Всичките бяха повалени от времето, запуснати и застаряващи. В далечината се издигаха ръждясали фабрики и изоставени съоръжения, призраци на едно изпълнено с надежда, процъфтяващо минало. Не искаше да бъде черноглед. Той вярваше, че американската мечта е още жива. Просто не разбираше защо на никого не му пукаше, че беше изгаснала тук.

— Всичко ли ти изглежда наред? — попита Астър. — Нямаш проблеми с волана или нещо подобно?

— Искаш да кажеш дали шофирам аз, или някакъв задник с дистанционно управление на хиляда километра от тук?

— Нещо такова.

— Засега всичко е наред. При първия признак на крадците на тела ще те уведомя. Дотогава защо не поспиш малко? Не ми изглеждаш много добре.

— Нищо ми няма.

— Ако искаш, мога да отбия и да минеш отзад. Леглото е доста удобно.

— Пробвал ли си го?

— Промъкнах се една вечер, след като прекалих с питиетата. Знаех си, че госпожата ще ме убие, а не исках да се харча за стая в хотел.

— Скръндза.

— Опитай се да отглеждаш четири деца с полицейска заплата.

— По колко изкарваше в най-добрите си години?

— Сто, понякога сто и петдесет с допълнителните смени. Джобните ти за месеца.

— Горе-долу. Трудно е да отглеждаш дете с моите доходи.

— С цялото ми уважение, да ти го начукам.

— Нареди се на опашката, Съли. Нареди се на опашката. Сериозно, колко задели?

— Жена ми е добра в спестяването. Брат й беше брокер. Дадохме му спестените пари. За съжаление, не беше особено добър в инвестирането.

— Всичко ли загуби?

— Не всичко наведнъж, а на порции. Винаги ни предлагаше най-горещите оферти. Аз съм Мик от Куинс. Какво ми разбира главата?

— Колко имаш при мен?

— Всичко, което ми остана.

— Нямаш ли нищо в банката?

— Защо ми е, за един процент на година ли? Чух какво печелите ти и приятелчетата ти. Предпочитам да остана с майстора. Как те нарече онова списание? „Принцът на риска"?

— Как сте сега?

— Започнахме с двеста двадесет и пет. Ти ни направи четиристотин двадесет и пет. Благодаря ти.

— Все е нещо.

— Не че мога да спра да работя. На шестдесет и седем съм. Чувствам се доста добре. Кой знае колко време ми остава, докато се предам?

Астър видя как върху лицето на Съливан падна сянка.

— Не се тревожи, Съли. Няма да те прецакам. Мъжът кимна, но не каза нищо.

Боби се изправи на седалката и се прозя.

— Колко ни остава?

— Триста и двадесет километра, макар че нямам представа какво искаш да правим там в четири сутринта.

— Ще измисля нещо.

Астър се обърна на една страна, за да не може Съливан да прочете съмнението на лицето му. За първи път не беше сигурен дали наистина щеше да измисли нещо.