Игра на милиарди

32

Време за вечеря в „Комсток".

Астър влетя през вратите на фирмата и забърза по коридора към офиса си, когато беше залят от вълна от аромати. Пиле терияки заедно с бобено бурито за микровълнова. Някой похапваше агнешко къри, а друг нещо италианско, в което имаше достатъчно чесън, за да накара очите му да се насълзят. Почувства се като в ресторанта в сградата на ООН.

Часът беше седем и нещо и търговският отдел беше също толкова пълен, колкото и тази сутрин. Борсата беше затворила преди два часа и половина, но само родителите си тръгваха преди шест. Останалите оставаха до девет. Двама от служителите на арбитражния фонд си подмятаха топка за ръгби. Астър пресече един пас и веднага върна такъв.

— Така се хвърля спирала — каза той. Търговецът вдигна ръце и отговори:

— Тъчдаун, Астър.

Боби се усмихна и го потупа по гърба. Шефът не отказваше малко целувки по задника от време на време.

Марв Шанк заобиколи далечния край с купчина листове в едната ръка и с гигантски, капещ хамбургер в другата.

— Блудният син се завърна.

Астър изчака на прага на офиса си и протегна ръка, за да покани Шанк вътре.

— Къде ходиш цял ден? — попита мъжът и се строполи намусен в един стол.

— Лична работа. — Боби седна и погледна към пазарните индекси. Позицията беше солидна. Юанът не беше помръднал въобще след смущението от тази сутрин.

— Стига с тези топ секретни глупости — ядоса се Шанк. — Имам двадесет големи сметки във фонда. Наречи ме скръндза, но мисля, че това са доста пари. Ако не си тук в подобен скапан ден, поне искам да знам причината.

— Добре, добре, ще ти кажа — обеща Астър. — Просто ми дай минутка да олабя, а през това време сложи салфетка под този бургер. Правиш истинска бъркотия. Стига де. — Натисна един бутон под бюрото си, за да затвори вратата на офиса, след което закри и прозореца, за да не се вижда нищо отвън. — Това, което ще ти кажа, не бива да излиза от тук.

— Като гроб съм — отвърна Шанк и се направи, че закопчава устни.

— Като гроб.

Астър му разказа всичко. Разказа му за съобщението от баща си и за открадването на бележника му от бюрото му във Фондовата борса. Разказа му за разговора с Пенелъпи Еванс и откриването на мъртвото й тяло. Тук Марв го спря.

— Нахлули сте в къщата й, намерили сте я мъртва и какво направихте след това?

— Огледахме за нещо, което може да ни помогне да разберем кой го е извършил.

— Но не се обадихте на полицията?

— Двамата със Съли решихме, че ще е по-добре за фирмата. Шанк кимна, засега беше доволен от решението.

— Продължавай.

Астър описа различните материали, които намери в къщата на жената, и попита Марв дали разбира нещо от всичко това. Той обмисли информацията, но в крайна сметка отвърна, че не. Боби не му каза за Майк Грило. Имаше едно хубаво правило, което гласеше, че не бива да се казва абсолютно всичко, дори и на най-добрия ти приятел.

— Та вече знаеш къде бях днес — довърши Астър. Шанк стоеше като вкаменен и мълчеше.

— Няма проблем да говориш — каза Боби. — Като гроб не означава да онемееш.

— Аз съм евреинът тук — отвърна Марв. — Наясно съм какво означава като гроб. И не съм онемял. Направо останах безмълвен. Много лошо. Или може би трябва да го кажа като епископалец от Горен Ийст Сайд: „Извини ме, Робърт, но съм с вързан език".

— Пълна каша е, съгласен съм.

— Каша? — Шанк поклати глава. — Каша е, когато не почистиш стаята си или забравиш да си платиш сметката за тока три месеца подред, или имаш две приятелки и си уговориш среща с тях в една и съща вечер. Това е каша. Това тук е… е… е, не знам какво е, освен че е грешно.

— Наясно съм — отвърна Астър. — Трябваше да се обадим на полицията.

— Хич не ми пука за полицията. Въобще не биваше да напускаш офиса, като за начало. — Марв изгледа Боби със сърдит поглед. — Сега всичко приключва.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че си свършен. Дотук си. Край. За кого се мислиш, Хари Бош[35]?

— Виж, просто направих онова, което всеки син би сторил.

— Наистина? Защото и аз имам баща и мога да ти кажа какво ще стори синът му. Щях да дрънна на ФБР или на мига да се обърна към тайните служби, за да им разкажа всичко това. Те са професионалисти. Ти си финансист. Какво ти разбира главата от убийства? — Шанк се намръщи отвратено. — Каза ли на Алекс?

— Не.

Марв взе телефона и го хвърли на Астър.

— Какво чакаш?

— Няма да стане.

— Веднага.

Боби спокойно взе слушалката и също толкова спокойно я остави на мястото й.

— Н-Е.

— Не е за вярване — каза Шанк. — Или може би трябва да кажа „типично". Ти всъщност смяташ, че можеш да свършиш по-добра работа от шибаното ФБР. Независимо дали вярваш, Боби, има и други кадърни хора освен теб. Някои дори са по-компетентни, да знаеш.

— Съмнявам се. — Като видя, че очите на приятеля му се свиват, веднага добави: — Шегувам се, Марв. Наистина.

— Да бе. Голяма си работа, знаеш ли? — Шанк потъна в стола и затърка главата си нервно с ръце, стисна зъби и издаде кратък, гневен рев. — Най-лошото е, че отхвърли Ревънтлоу. Позволи триста милиона да си тръгнат през вратата.

— Стига, Марв. Успокой се. Ревънтлоу е горещи пари. Това не е нашият стил.

— Откога имаме стил?

— Да спрем дотук, става ли? Да оставим нещата така. Шанк се засмя, без да му е смешно.

— Кой, по дяволите, използва думата олабя?

— Сещам се за един тъпак.

— Последният неевреин. Детектив Робърт Астър. Трябва да се чувствам благословен.

— Марв… на брадичката ти… там.

Шанк побърза да избърше петното горчица.

Астър изпита обич към своя бизнес партньор, колега и приятел. Да управляват фонд заедно, беше като да бъдат женени. Работата изискваше пълно доверие, лоялност и вяра. Напрежението беше огромно и постоянно. Може би най-трудната част беше да си близо до някой друг дванадесет часа всеки ден, седмица след седмица, година след година, без да му разбиеш главата с чук. Петнадесет години вече. Боби знаеше повече за Марв от който и да е друг човек на планетата.

— Та, какво става? — попита той.

— Имаме доста разтревожени индианци — отговори Шанк.

— Някой отказа ли се?

— Прекалено рано е за това, но не се изненадвай, когато започнат да го правят.

— Онова беше моментно отклонение. Цялата работа трая пет минути. Как въобще са разбрали?

— Всички знаят всичко.

Астър беше наясно, че е така. „Уолстрийт" се крепеше на клюкарстване, слухове и инсинуации. Търговците прекарваха дните си в разговори по телефона с клиенти и колеги, предаваха си последните новини, независимо дали бяха истина, лъжа, или по средата. Аргументите бяха двояки. Налагаше се да докажат, че са в играта и съответно „свързани", и ако се окажеха прави, можеха да твърдят, че са осигурили „увеличение на стойността". Бяха готови на всичко, за да са с едни гърди пред конкуренцията.

— А ти? Изплашен ли си?

— Не — отвърна Шанк. — Кога си грешал за нещо толкова голямо?

— Точно. — Астър отвори ангажиментите си на монитора. Трябваше да посети коктейл в обществената библиотека на Ню Йорк, откриването на галерия на Гагозян[36] в другия край на града и лекция относно нарастването на правителствения дълг в института „Питърсън". Все пак беше понеделник вечер. Седмицата едва сега започваше. Имаше само един ангажимент в 20:30: „ХХ — Бруклин".

Астър стана.

— Къде отиваш? — попита Шанк. — Пресконференцията в Китай започва след петнадесет минути.

— Да се преоблека. Трябва да свърша нещо в „Хелпинг Хендс" в Бруклин. В новата им сграда. Защо не дойдеш с мен? Можем да гледаме пресконференцията в спринтъра.

— Живея в Уестчестър. Защо, по дяволите, ми е да идвам в Бруклин?

Астър сви рамене.

— „Питър Лугър" след това?

— Мислиш ли, че ми дреме за някакви пържоли сега?

— Пържола портърхауз? Лучени кръгчета? — Портърхаузът в „Питър Лугър" в Бруклин имаше славата, че е един от най-големите, най-сочните и най-добрите стекове от червено месо на планетата и винаги беше превъзходно приготвен. Астър погледна приятеля си очаквателно. — Хайде, Марв. Все пак си ти. Не може да кажеш не.

Шанк погледна остатъка от хамбургера си.

— Не.

— Да не си на диета?

— Много забавно — отвърна мъжът, отпусна се и напрежението започна да го напуска. — Добре. Но ти черпиш.

— Ще бъде удоволствие за безстрашния мъж с двадесет големи сметки във фонда си. Дай ми минутка.

Астър тръгна по коридора и влезе в апартамента си. Потърси дистанционното и пусна телевизора. Не се интересуваше от „Блумбърг", а от местните новини. Нетърпеливо превключваше каналите, искаше да види дали някъде щяха да споменат убийството на Пенелъпи Еванс. Нямаше нищо.

Изкъпа се и смени костюма си с дънки, обувки и памучна риза. Докато се обличаше, забеляза, че очите му са изморени и че лицето му е посърнало. Опита се да се усмихне, но за момент не успя да го стори. Каза си да се вземе в ръце, че всичко ще бъде наред. Случващото се не беше на добре. Нещата излизаха извън контрол. Страхуваше се, че всичките му усилия нямаше да са от никаква полза.

— На пазара не му пука за преди.

Опря глава на огледалото. Дишането му беше бързо и на пресекулки. Едно по едно. Първо трябваше да свърши едно нещо, а после следващото. Не биваше да мисли прекалено напред във времето, но събитията от деня го премазваха. В главата му изникна трупът на Пенелъпи Еванс и едва не се разрида. Шанк беше прав. Трябваше да се обади на ФБР или поне на бившата си съпруга.

А сега си говореха за пържоли в „Литър Лугър"?

Астър отвори очи и се вгледа в себе си. Едно по едно.

Първо една крачка, а после следващата. Дишането му се успокои. Успя да се усмихне. Изправи се.

Очите му все още бяха изморени, а лицето му посърнало, но цветът на кожата му се беше завърнал. Нямаше проблем, че не можеше да се превърне в зрелия, уверен мъж от огледалото. Поне можеше да заблуди хората, че е такъв.

Астър забеляза, че дънките му са хлабави. Стегна колана си до четвъртата дупка. Каза си, че също трябва да си поръча портърхауз и да го изяде целия.