Игра на милиарди

54

Майкъл Грило напредваше.

Часът беше четири и тридесет следобед. Седеше на една от задните маси на „Би Ел Ти Стек" на „Петдесет и седма" и „Парк". Довършваше кафето си и оглеждаше заведението. Осветлението беше слабо и няколко посетители бяха седнали тук и там. Думите на Джеб Уошбърн, че Палантир е софтуерна програма, която правилно предсказва бъдещи събития, не му излизаха от главата. Не трябваше да действа предсказуемо. Щеше да посещава отново любимия си „Балтазар", когато свършеше работата. Дотогава щеше да промени начина си на действие, за да не бъде разпознат — и да не бъде предсказуем — за онзи, за Палантир, и за всеки друг, който можеше да наблюдава. Доволен, че никой от останалите посетители не му обръщаше никакво внимание, Грило се върна към работата си. Намираше се в безопасност… поне за момента.

Всяко разследване изискваше теория, хипотеза, около която да наредиш доказателствата и да изградиш случая си. Теорията на Грило беше, че човекът, който се наричаше Палантир, се беше обадил на Едуард Астър в петък сутринта. След това Астър беше напуснал Борсата, за да вземе някакво доказателство — писмено или друго — от него, което се е отнасяло до разследването.

Сега трябваше да потърси това доказателство.

Заразглежда бележника отзад напред, като започна от миналия петък и се връщаше седмица по седмица. Отбеляза 8 юли, понеделника след Деня на независимостта, като датата, в която разследването им беше започнало. Преди тази дата Едуард Астър се беше срещал с Пенелъпи Еванс не повече от три пъти на седмица. След осми двамата бяха започнали да се срещат по седем пъти на седмица. Нещо се беше случило.

Грило взе смартфона си и отвори файла, който беше получил от своя контакт в най-големия доставчик на телефонни услуги в страната, в който бяха всички входящи и изходящи обаждания на Едуард Астър през последните деветдесет дни. Свали файла на приложение, което сам беше разработил. То използваше прост алгоритъм, за да анализира на кои номера се беше звъняло най-много и на кои най-малко. Интересуваше се от номер, който беше звънял за първи и вероятно единствен път на 5 или 6 юли.

Приложението изведе три номера. Два бяха на мобилни телефони в района на Ню Йорк, а третият беше стационарен в Маями. Грило се разочарова, като установи, че никой от тях не съвпадаше с онзи, от който се бяха обадили на Едуард Астър миналия петък сутринта.

Номерът в Маями беше регистриран на корпорация за медицински продукти в Кий Бискейн. Обаждането беше траяло девет минути. Грило провери уебсайта на фирмата, за да потвърди, че наистина съществува, след което се обади на телефонния номер. Изненада се, когато вдигна изпълнителният директор. Майкъл се представи за агент на ФБР и установи, че директорът се е срещал с Астър по бизнес въпрос, за да разбере какви са условията да направи компанията си публична. Грило зачеркна номера от списъка си.

Нюйоркските номера принадлежаха на човек на име Антъни Ванцети, чийто адрес беше „Пето авеню" 910, и на „Мелсен Инкорпорейшън", чието седалище беше на „Четиридесет и шеста" и „Девето авеню". Грило видя, че „Пето авеню" 922 се намира близо до „Седемдесет и трета", където бяха едни от най-скъпите имоти в града. Разговорът беше продължил три минути. Потърси в „Гугъл" и установи, че Ванцети е голям инвестиционен банкер, който на 1 юли беше влязъл в борда на директорите на Нюйоркската фондова борса. Съществуваше възможност именно той да е осигурил информацията за започване на разследването на Едуард Астър, но по-вероятно беше човекът просто да е искал да се представи. Определено не се вписваше в описанието на Джеб Уошбърн за Палантир — брилянтен учен, работил за ДАРПА.

Грило определи участието на Ванцети в схемата като „съмнително".

Последният номер изглеждаше подозрителен от самото начало. Не намери нищо за „Мелсен Инкорпорейшън" в интернет. Адресът беше склад на UPS, което подсказваше за наета пощенска кутия. Обаждането беше траяло само двадесет секунди, толкова кратко, че беше възможно да е било грешка. Грило набра номера. Отговори някаква жена.

— Здравейте, Кристи е на телефона.

— Здравейте, обажда се Джон Стюарт от Нюйоркската фондова борса. Обаждам се във връзка с Едуард Астър.

— Кой?

— Едуард Астър. Бившият изпълнителен директор на Борсата.

— Мисля, че сте сбъркали номера. Не познавам никого с това име.

— Извинявам се, но според разпечатките ни някой от вашата компания е звънял на господин Астър на шести юли тази година.

— Невъзможно — отвърна жената. — Имам този номер само от седмица. Бихте ли повторили кой сте?

— Няма значение. Грешката е наша. Довиждане.

Грило си записа да се обади на контакта си в телефонната компания и да поиска повече информация за „Мелсен Инкор-порейшън". Доставчиците на телефонни услуги наистина заличаваха номерата, но изчакваха поне шест месеца, преди да ги дадат на някой друг.

Майкъл бутна стола назад и разхлаби вратовръзката си. В заведението бяха останали само двама посетители, а персоналът приготвяше масите за вечерната навалица. Помещението беше прекалено тихо. Имаше нужда от шум, за да мисли. Предпочиташе постоянната шумотевица и разговорите, на които се наслаждаваше в „Балтазар".

Следващата му задача беше да провери движението по кредитните карти на Астър. Мъжът беше използвал най-често своята „Виза". Грило се съсредоточи върху миналия петък. Имаше плащания към „Йелоу Каб" за 10 долара, „Старбъкс" на „Бродуей" и „Четиридесет и втора" за 12, „Боби Ванс Стекхауз" за 65 и „Барнс Енд Нобъл" на „Пето" за 200. Таксиметрови услуги за 10 долара нямаше да го отведат на разстояние по-голямо от 3 километра в коя да е посока. Сметката за 12 долара в „Старбъкс" вероятно беше за двама души, както и посещението в „Боби Ванс".

Грило състави картина как Астър напуска Борсата в 9:30, хваща си такси, за да се срещне с Палантир в „Старбъкс" на Таймс Скуеър, след което се връща в Борсата, за да запознае Пенелъпи Еванс с новините в „Боби Ванс". Това беше нещо, но не беше достатъчно.

Последното плащане за деня беше на стойност 225 долара в ресторант в Ойстър Бей. Астър като че ли беше кротувал в събота, имаше само един разход: двупосочен билет за Вашингтон, с който отлиташе на следващата сутрин.

Грило се обади на своя контакт в компанията за кредитни карти и поиска подробна информация за направените в петък плащания на Астър и точните часове, в които картата беше използвана. Остави телефона и потърси цигарите си в джоба. Имаше предчувствие за „Мелсен Инкорпорейшън". Кратката продължителност на разговора в комбинация с наетата пощенска кутия в UPS и невъзможността да намери предишния собственик на номера му подсказваха за нещо нередно. Обади се на контакта си в телефонната компания.

— Искам още нещо — каза той.

— Както винаги, нали?

Грило продиктува номера и поиска цялата налична информация за собственика, начина на плащане, датата на активиране и — което беше най-важното — списък с всички входящи и изходящи обаждания, направени през последните три месеца.

— Това ще ти струва допълнително.

— Вече удвоих цената. Този път ще ме черпиш.

— Не, скъпи, няма да стане.

Грило усети нотка на тревога в гласа на контакта си.

— Имаш ли нещо, което искаш да ми кажеш? Жената прошепна в отговор:

— Не си единственият заинтересован от този номер. Някои от големите момчета душеха наоколо преди теб.

— Бюрото?

— По-големите момчета. АНС издадоха специална заповед за следене на номера преди година.

Джеб Уошбърн спомена, че Палантир беше работил с Агенцията за национална сигурност. Стандартна процедура на агенцията беше да следи обажданията на своите контрактори и служители. Специалната заповед обаче беше нещо различно, тя беше запазена само за списък от избрани ценни мишени.

— Печелиш — съгласи се Майкъл. — Два бона стигат ли?

— Само защото те харесвам.

— Информацията ми трябва до час.

— Вече пътува, скъпи. И, Майк — добави жената, — повече не се обаждай.

Грило затвори телефона. След минута съобщението пристигна в сигурната му електронна поща и той отвори дълъг списък с телефонни номера, имена и адреси.

Изпи остатъка от кафето си и въздъхна с облекчение.

Сега вече имаше посока.